Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Paradise County, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава (2011)
- Разпознаване и корекция
- debilgates (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Карън Робърдс. Райско гнездо
ИК „Калпазанов“, София, 2007
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 954–17–0234–1
История
- — Добавяне
Глава 32
— Татко, да си правил напоследък нещо, за което не знам?
Беше към десет сутринта. Джо тъкмо бе приключил разговор с Томи. Шерифът се бе обадил и го бе помолил да отиде час по-скоро. Бе отказал да му обяснява по телефона, но гласът му звучеше строго и Джо се стресна. Познаваше Томи отдавна и знаеше кога нещо не е наред. Бяха се разбрали за единайсет без петнайсет. Освен децата, баща му бе единственият човек, за когото Томи можеше да иска да говорят, а след като децата бяха на училище, нямаше как да ги попита. Затова потърси баща си.
— Джо, сине, този юнак току-що пробяга три четвърт миля за 1:10! — Кари бе застанал пред тренировъчния плац зад конюшнята, облегнат на отворена порта. Танца на победата с Лон Маклийд, жокей пред пенсия, който работеше като помощник-треньор, премина покрай тях. Джо не разбра всичко, което му съобщи развълнуваният му баща.
— Слушай, татко, Томи ме помоли да мина през полицията и… — Джо не довърши.
Баща му го стисна за ръката.
— Джоуи, Джоуи, ти не ме слушаш! Открихме го! Той е страхотен! Той е нашият билет към славата!
Джо въздъхна и едва погледна едрия червен кон, който пристъпваше бавно. Вдигна ръка, за да поздрави Маклийд, който бе дал почивка на животното след уморителната тренировка.
— Татко, в момента имам по-важни неща, които ме притесняват. Не мога да се занимавам с нещастника, за когото ме накара да се изръся с трийсет хиляди долара. Томи помоли да отида веднага в полицията. Каза, че трябвало да говори за нещо с мен. Кажи ми истината. Да не би да си направил нещо, за което си пропуснал да споменеш?
Кари го погледна възмутен.
— Не, по дяволите! Защо веднага реши, че лошите новини са по моя вина? Имаш три деца…
— След като ги няма, питам теб.
— Да ти е минавало през ума, че може да е нещо свързано с теб? Не, разбира се. Де да можехме всички да сме съвършени като теб.
— Татко…
— Слушай, Джоуи, точно сега пет пари не давам за Томи. Този кон тук е върхът. Направо може да лети! Ще ги забие всички в земята.
— Сигурен ли си, че не си направил нищо?
— Джоуи, ти не ме слушаш!
— Ти също не ме слушаш, по дяволите!
Баща и син се гледаха вбесени, навели глави, докато най-сетне Кари изви очи към небето и отвърна поглед.
— Истинско копие си на майка си. Тя бе същата, когато се ядосаше. Място не си намираше.
— О, татко… — гневът на Джо се стопи толкова бързо, колкото бе припламнал, и той прегърна баща си през раменете.
Баща му не бе същият, откакто съпругата и дъщеря му загинаха. Дори след толкова много години, когато някой ги споменеше, очите му се насълзяваха.
— Тя ми липсва, Джоуи. И тя, и сестра ти — Кари говореше тихо. — Понякога ми липсват непоносимо много.
— И на мен ми липсват, татко — Джо притисна баща си за миг, след това отпусна ръце. Опита се да разведри атмосферата. — Значи казваш, че тази торба кокали е пробягала три четвърти миля за 1:10, така ли? Нещо не е наред тук. Той е по-стар дори от мен.
— Краката му са същите като на млади години. Танца на победата е печелившият ни билет, Джоуи! Слушай какво ти казвам! Той е победител!
— Ще ми разкажеш по-късно — отвърна Джо, погледна към плаца, откъдето бавно приближаваше конят. — Трябва да вървя при Томи, след това имам среща с някакви банкери, с които ще говоря за заем за новата конюшня. Ще вземеш ли Джен? Може да се забавя.
— Да, да — Кари махна на Маклийд да се приближи. — Лон, кажи на сина ми, че още не страдам от старческо слабоумие. Конят е върхът.
Все още на гърба на Танца на победата, Лон кимна.
— Страшен е, Джо.
— Супер — Джо погледна баща си. — Да не забравиш за Джени.
— Как ще забравя моето сладкишче? — Кари вече бе насочил вниманието си към коня и ездача. — Лон, той дали не накуцва?
— Малко, но не е страшно…
Джо поклати отчаян глава и се отдалечи. Баща му открай време вярваше, че ще попаднат на коня, който ще ги изстреля до върховете на славата. Все чакаше неповторимия кон, който да спаси репутацията му, да прослави Джо и да промени живота им. Бе твърдо убеден, че това ще се случи. Джо искрено се надяваше баща му да е прав, но не разчиташе много. Знаеше, че в живота нищо не е толкова просто. Най-много доверие имаше на упоритата работа и се надяваше да събере консорциум от инвеститори, които да купят Сребърно чудо и още два коня. На тях щеше да разчита за конюшнята, която имаше намерение да построи.
Вярваше в упорития труд и инициативата.
Чудеса не ставаха. Нямаше и коне, които да сътворят чудеса.
* * *
Кабинетът на Томи бе в малкото градче Симпсънвил, което се състоеше от ресторант, малък търговски център, няколко специализирани магазина и баптистка църква, която бе единствената двуетажна къща в града и се извисяваше над останалите постройки с островърхата си камбанария. На Джо му бяха необходими десет минути, за да стигне. Кабинетът на Томи бе в търговския център, до обущаря и железарския магазин. На пръв поглед приличаше на остъклен магазин. Само че на вратата имаше надпис „Шериф“, а вътре винаги имаше дежурен в униформа, който се занимаваше с документацията.
— Здрасти, Джо — обади се плешивият заместник-шериф, Били Крадък. Бе вдигнал глава от папката и се усмихваше. Били бе в средата на шейсетте и работеше като заместник-шериф, откакто Джо се помнеше. Когато беше тийнейджър, Били го бе привиквал на разговори за какво ли не.
— Здрасти, Били. Томи тук ли е?
— В кабинета — Били кимна към задната част на помещението и без да обръща повече внимание на Джо, се зае с работата си.
Кабинетът на Томи беше малък, стените покрити с кремава ламперия. Съседната стая бе с решетки и един-единствен прозорец. Използваше се за затвор, когато се наложеше. Освен за някой безвреден пияница или развилнял се тийнейджър, помещението не се използваше. Когато се налагаше да прехвърлят затворник в окръжния затвор на Шелби, полицаите сядаха или в кабинета на Томи, или шерифът сам превозваше затворника. Такъв бе Симпсънвил: хората тук се отнасяха приятелски дори към нарушителите.
Томи бе качил крака на бюрото, пъхнал една ръка зад главата, и говореше с Роб Мейхю, който се бе настанил в скромния пластмасов стол пред бюрото. На стената зад Томи имаше табло с лицата на престъпници, издирвани от ФБР. Томи се надяваше някой известен престъпник да се появи и той да го арестува. Освен това бяха лепнати и обичайните постери с липсващи хора. На един от тях се виждаха момиче и момче, очевидно колежани. Личеше, че е закачен съвсем наскоро.
— Какво става? — попита Джо, без да губи време, когато влезе. Погледна другия мъж, който също му бе дългогодишен приятел още от времето, преди да стане адвокат. — Здрасти, Роб.
Томи и Роб го погледнаха и в първия момент останаха смълчани. Томи свали крака и се изправи.
— Би ли затворил вратата, Джо? — помоли шерифът.
Джо се опули.
— По дяволите, Томи, започваш да ме плашиш — отвърна той. — Казвай какво има, преди да съм получил удар.
— Аз ще ти бъда адвокат, Джо — обясни Роб, също стана и сложи ръка на рамото му. — Още отсега ти казвам, че не си длъжен да разговаряш нито с Томи, нито с когото и да е. Не си длъжен. Дори те съветвам да не провеждаш този разговор.
— Какво? — Джо погледна от Томи към Роб.
— Извиках го заради теб, Джо. Нямаше да е честно да говорим, без да присъства адвокат. Щях да се чувствам като човек, който се възползва от приятелството ни.
Джо го погледна така, сякаш носът му бе пораснал двоен.
— Какви ги говориш, Том?
— Какво решаваш? Ще говорим ли?
— Да, разбира се, че ще говорим. За какво обаче?
— Трябва да ти задам няколко въпроса. Освен това искам да запиша разговора, стига да нямаш нищо против — Томи посочи малък сребърен касетофон, поставен на бюрото му. Джо не го бе забелязал.
— Ти сериозно ли говориш?
— Не съм съгласен с решението ти, Джо — Роб постави ръце на раменете му. — Дори те съветвам да се откажеш веднага.
— Сериозно е. Затова може би е най-добре да послушаш адвоката си. Казвам ти го като приятел, не като шериф.
— Мили Боже, Томи, няма ли да ми кажеш какво става? Записвай каквото желаеш. А ти, Роб, млъквай. Знам, че ако не искам, не можете да ме накарате да говоря.
— Разрешаваш ли ми да запиша разговора, Джо?
— Да, по дяволите.
Томи пусна касетофона.
— Разговарям с Джо Уелч, вторник, седемнайсети ноември, приблизително в единайсет с разрешението и в присъствието на адвоката му — обяви той, след това погледна Джо. — Джо, искам да ти покажа нещо.
— Джо, ако ти кажа да мълчиш, млъкваш на секундата — заяви настоятелно Роб.
Джо му махна с ръка, за да го накара да замълчи.
Томи отвори чекмеджето на бюрото, сложи си чифт тънки бели хирургически ръкавици, след това посегна към пода, вдигна пластмасов плик и го постави на бюрото. Отвори го и отвътре извади друг плик, мръсен, накъсан, очевидно много по-стар от първия. Миризма на застояло се разнесе из стаята. Томи внимателно отвори втория плик и извади стара женска чанта. Миризмата на мухъл и разложено стана още по-силна и Джо се намръщи. Някога чантата е била в естествения цвят на кожата, но вече бе почерняла от плесен, смачкана така, сякаш през нея е минал камион.
— Позната ли ти е? — попито Томи, без да откъсва очи от лицето на Джо.
Джо вдигна поглед към приятеля си.
— Със сигурност не е моя — отвърна той.
Роб се ухили и малко се отпусна, но Томи продължаваше да гледа напрегнато. Сериозното му лице започваше да дразни Джо.
— Какво става тук? — попита нетърпеливо Джо.
Томи срещна погледа му.
— В чантата има лична карта — обясни той. — На жена е. Има грим, четка за коса, разни други дреболии, но най-важна е личната карта. Знаеш ли на кого е?
— Не, Том, не знам, но искрено се надявам да ми кажеш.
— На Лора е, Джо. Лора, съпругата ти.
— Какво? — Джо посегна към чантата, но Томи се оказа по-бърз и я дръпна. Джо го погледна вбесен. — Дай да видя.
Като се стараеше да държи чантата далече от Джо, Томи я отвори и извади портфейл, след това бръкна и измъкна смачкана шофьорска книжка и две кредитни карти. Когато я показа на Джо, той я дръпна от ръката му.
— Какво правиш? — възнегодува Томи. — Ще оставиш отпечатъци.
— Няма значение. Всичко вече е било проверено, нали сам ми каза. Ако трябва да изследват портфейла отново, просто ще елиминират неговите — обади се Роб, докато Джо гледаше страшно Томи, а после сведе очи към шофьорската книжка. От снимката го гледаше Лора.
— Тя е — потвърди той и върна портфейла на Томи. — Какво става?
— Как какво става? — Томи го погледна като малоумен. — Джо, къде е Лора?
— Откъде, по дяволите, да знам? Да не би да си забравил, че се разведохме? Не съм я чувал от години.
— А пусна ли съобщение за изчезнал човек?
Джо го гледаше недоумяващо.
— Защо да пускам? Първо, не знаех, че е изчезнала. Може да си е намерила уютно местенце някъде в Мексико. Второ, нямам желание да я намирам. С децата ни е по-добре без нея и ти го знаеш не по-зле от мен.
— Добре, Джо, време е да млъкнеш — намеси се Роб.
— Какво? Вие да не сте се побъркали? Намерили сте стар портфейл на Лора! Какво от това?
Роб погледна Томи.
— Повече от очевидно е, че той не знае нищо. Не го бива за актьор. Не помниш ли „Пепеляшка“?
Бяха в шести клас, когато трябваше да играят в „Пепеляшка“. Избраха Джо за ролята на прекрасния принц, защото бе единственото момче, по-високо от изпълнителката на главната роля. Той така се притесни на откриването, че в мига, в който застана на светлината на прожекторите, се вкамени и всички реплики се изпариха от главата му. Наложи се главната героиня, Синди Уебър (вече Харисън), да го влачи след себе си по сцената и да му подава репликите.
Това бе първата и последната му театрална изява, но той бе наясно, че нито съучениците, нито приятелите, нито останалите жители на града ще забравят провала му.
— Върви по дяволите — обърна се Джо към Роб, без много да се притеснява.
Томи погледна от Роб към Джо и кимна.
— Прав си. Хич не го бива за актьор. Добре, Джо, седни и ме остави да ти кажа какво става.
— Не искам да сядам — Джо не беше особено благоразположен към стария си приятел Томи в момента.
— Добре. Недей да сядаш — погледна го ядосан Томи. — Чантата с портфейла на Лора и чифт обувки на висок ток, размер трийсет и осем — Лора носеше трийсет и осми номер, нали? — са били открити във фермата на Боб Толър тази сутрин, изхвърлени от потока. Той почиствал терена около реката след наводнението в събота.
— Ти откъде знаеш кой номер обувки носеше жена ми? — присви очи Джо.
— За Бога, излизах с нея, Джо. Всички в окръг Шелби са излизали с нея. Казах ти още преди да се ожените.
— Добре, момчета, това са стари работи — побърза да се намеси Роб. — Джо, има още. Хайде, Томи, кажи му.
— Малко по-надолу, господин Толър е открил втори чувал с човешки останки. Кости, коса. Изпратихме втория плик в лабораторията. Ще изпратя и чантата, и обувките. Подозирам, че черните петна са от кръв.
Джо наблюдаваше Томи и се опитваше да осмисли казаното. Коленете му се подкосиха и стомахът му се сви.
— Май ще седна — примири се той и придърпа стола.
— Казах ти — измърмори Томи.
— Мислиш, че останките — и кръвта — са на Лора ли? — Джо си пое дълбоко дъх.
— Много възможно, след като двата плика са еднакви. Джо, в чантата имаше пари — сто трийсет и два долара. И неизползван самолетен билет за Калифорния. Полетът е бил за юни 1991 година. Едва ли тя е изхвърлила чантата и обувките. Кога я видя за последен път?
— Не отговаряй на този въпрос, Джо — намеси се бързо Роб.
— За Бога, Томи, повика ме тук и ми задаваш тези въпроси, защото си мислиш, че аз съм я убил ли? — изкрещя Джо.
— Млъквай веднага, Роб — озъби се Томи. — Джо, не мисля, че си я убил. Признавам, че когато за пръв път погледнах нещата, след като знам какви бяха отношенията ви с Лора, ми мина през ума, че може и да си я убил. По дяволите, ако аз бях женен за нея, отдавна да съм я убил. Само че щом видях изражението ти, ми стана ясно, че не знаеш нищо. Сега искам само да ми кажеш онова, което знаеш, за да открием извършителя.
— Ако може нещо да се направи — намеси се отново Роб. — Томи, в момента разполагаш със стара чанта на Лора с петна по нея, чифт обувки и плик. Няма нищо криминално, човек да изхвърли чанта и обувки. Останките — ако са човешки, което не е сигурно — може да нямат нищо общо с Лора.
— Точно така е — съгласи се Томи. След това погледна отново Джо. — Та кога за последен път видя Лора?