Карън Робърдс
Райско гнездо (1)

Глава 1

Още в мига, когато влезе в тъмната конюшня, Джо Уелч откри защо го притиска усещането, че нещо не е наред.

Някой се бе притаил в отдалечения край. Беше човек, който нямаше работа тук. Чистокръвните животни шаваха неспокойно в боксовете. Нямаше я тишината, която обикновено заварваше късно вечер. Един от конете — реши, че е Сюлейман — изцвили приглушено. Чуждото присъствие се усещаше във въздуха. Той самият го подуши и му се стори натрапчиво като мирис на дим, проникнал отвън, след като днес следобед запали купчината съчки, натрупани отпред.

Джо застана пред вратата, облян от триъгълника лунна светлина, която струеше през открехнатата порта, присви очи към редиците боксове и се взря в сенките, за да види натрапника. Пръстите му се прокраднаха по гладките дъски към електрическия ключ. Напипа го, натисна… ала не стана нищо. Точно така. Нямаше ток. Съвсем в реда на нещата. Одеве беше задухал вятър, а понякога в провинцията това бе достатъчно, за да прекъсне електричеството. Да не би някой бушон да бе изгорял? Случваше се, когато запалеха прекалено много лампи. А тази вечер, докато минаваше през полето, видя, че в голямата къща всичко светеше. Сигурно беше някой бушон.

По дяволите.

Погледът му продължи да пълзи в тъмнината. Отпусна ръка отстрани. Почти веднага откри онова, което търсеше — по-тъмната, по-наситено черната сянка на човек, седнал на меките стърготини, с които бе засипан подът. Непознатият бе облегнал гръб на стената отляво. Беше протегнал крака и те приличаха на пънове, както се бяха очертали на светлите стърготини. Джо можеше дори да не забележи сянката в тъмното, само че единствено тя не трепваше сред останалите, които танцуваха на лунната светлина.

Сюлейман — бе сигурен, че това е бил едрият дорест кон — отново изцвили нетърпеливо.

— Ей ти, там! Покажи се веднага! — гласът му прозвуча рязко, макар и не грубо, защото бе възможно да се окаже, че в тъмното се е объркал и е попаднал или на шефа си, или на някого от гостите му.

Отговор не последва. Нямаше и движение. Тишината си остана същата.

Джо си пое дълбоко дъх и се насили да отпусне напрегнатите мускули. Мултимилионерите и приятелите им нямаха навика да седят на пода на конюшните, така че тази възможност отпадаше. А това означаваше друго. Два от конете бяха купени преди броени месеци, на юлската разпродажба в Кийнланд, по за един милион долара всеки. Останалите не бяха чак толкова скъпи, но всеки крадец имаше големи възможности тук.

Докато се приготвяше да изкара ангелите на натрапника, или който се беше настанил неканен в конюшнята, Джо неочаквано усети, покрай обичайния мирис на сено, оборски тор и зоб, познатия аромат на каша от трици. Той се плъзна в ноздрите му, спусна се по гърлото и остави характерния си вкус по езика му. С годините бе опознал този вкус и го бе намразил.

Напрежението се стопи, изместено от гняв и разочарование.

— Татко? — миризмата го бе издала. Кой друг би се вмъкнал тук по това време на денонощието, освен баща му, пиян като мотика, макар да се кълнеше, че няма да близне и капка повече. Когато подпийнеше, Кари Уелч понякога се отбиваше в конюшнята на „Уисълдаун“ и си въобразяваше, че също като едно време е велик треньор на чистокръвни жребци, а не вечно пиян неудачник, съсипал репутацията си, заради което нито един собственик не би го допуснал да припари до конете.

Включително и Чарлс Хейуд, сегашният работодател на Джо, собственикът на ферма на когото принадлежаха и конюшнята и конете.

Отговор отново не последва. Чу се тихото изцвилване на Сюлейман и нервно биене на копита. Фигурата така и не бе помръднала. Само че миризмата продължаваше да се усеща.

— По дяволите, татко, нямаш работа тук, когато си пил. Знаеш го много добре! Би трябвало да те хвана и да те наритам едно хубаво!

Сянката трепна, но продължи да мълчи. Да не би баща му да беше в безсъзнание?

Джо изруга на висок глас и се отправи към неподвижния. Конете пръхтяха и го побутваха с носове и от двете страни, докато минаваше покрай боксовете.

— Да не би да си мислиш, че не те виждам? Целият си пред очите ми, стар смрадливецо — не се опита да пази тишина, докато крачеше през стърготините. Сянката — баща му — остана неподвижна също като заек, заобиколен от глутница кучета. — Нали ти казах, че не искам повече неприятности.

Минаваше един след полунощ. Беше мразовита нощ в края на октомври. Джо, както обикновено, си легна в единайсет. Щом помириса възглавницата, заспа както всяка вечер. Стресна се в 12:38, както показваха зелените цифри на часовника до леглото му. Отдавна вече не се будеше посред нощ. Сам бе открил, че цял ден прекаран в изтощителен физически труд, лекуваше безсънието. Ето, че тази вечер се бе събудил. Замаян, сърдит, изпълнен със смътно чувство на страх, той реши, че нещо се е случило с децата. Изправи се, навлече дънки и бархетната риза, метната на един стол в малката стая, и зашляпа бос към горния етаж, за да се увери, че са добре.

Първо спря в стаята на Джен, вратата беше веднага срещу неговата. Пъхна глава, без да пали лампата и различи единайсетгодишната си дъщеря заспала обърната на една страна. Беше свила колене почти до гърдите, наметната с любимия си юрган на сини и червени райета с апликации на коне. Късата й кестенява коса се бе пръснала по възглавницата. Бе подложила малката си ръка под загорялата буза. Ръфълс, закръгленият beagle^[1], който не се отделяше от Джен, се беше проснал по гръб в краката на момичето, четирите му лапи вирнати във въздуха, дългите черни уши — разперени настрани.

За разлика от Джен, той хъркаше шумно. Събуди се колкото да отвори едното си око и да го погледне учудено.

Джо се намръщи и затвори вратата. Тук всичко бе наред. Не че очакваше някакъв проблем. Джен никога не създаваше проблеми. Дори понякога да му минаваше през ума, че тя е дъщеря на майка си, Джо бързо отпъждаше подобни мисли. Нали той я възпитаваше, не Лора, която отдавна ги бе изоставила.

Джош и Ели бяха друга работа. Спяха в една стая, малко по-надолу по коридора, точно до банята. Бе много вероятно единият да е причината за тревогата му. Не че бяха лоши момчета — напротив — но все пак бяха момчета и от време на време вършеха лудории. Той отвори вратата им, надникна и забеляза шестнайсетгодишния Ели, все още облечен в дънки и тениска, дълбоко заспал, проснал се по гръб на разбутаното двойно легло. Чорапите му, някога бели, бяха станали сивкави от прането. Стъпалата му стърчаха от леглото, едната ръка бе протегната настрани, а на ушите му все още се виждаха слушалки. Ели бе висок почти колкото баща си, метър и деветдесет, слаб и строен. Тепърва му предстоеше да наедрее. Устата му бе леко отворена и той прохъркваше, а някакъв учебник — най-вероятно алгебра — издаваше, че утре му предстои изпит — бе паднал на гърдите му. Леглото на Джош, до стената, бе разхвърляно, но празно.

Аха, каза си Джо и се поздрави за невероятно точния радар на родител. След като години наред бе и баща, и майка на тримата, той усещаше много точно какво става с децата му. Щом Джош бе буден и обикаляше някъде навън по това време на нощта, убеден, че баща му спи като пън, значи го очакваше неприятна изненада.

Лампата на старото дъбово нощно шкафче между леглата светеше. Сигурно уредбата беше пусната на максимум, след като дори през слушалките долиташе пищенето на китара и ритмичният пулс на басите.

Както бе повтарял безброй пъти на Ели, беше по-добре да си учи уроците, без в ушите му да гърми музика. Ели, разбира се, твърдеше, че така се съсредоточава. Не че имаше начин да го докаже.

Джо сви устни, влезе в стаята и вдигна учебника от гърдите на Ели. Затвори го, сложи го на нощното шкафче и спря уредбата. Взе слушалките от главата на сина си — Ели дори не трепна — остави и тях на нощното шкафче, загаси лампата и излезе от стаята.

Къде беше Джош?

Още щом Джо заслиза по тесните стръмни стълби към долния етаж, чу звука на телевизора. Мека синкава светлина галеше арката към хола и придаваше на износените дървени подове морав оттенък. Джо се намръщи, отстъпи от светлината и погледна наляво към хола. Телевизорът беше включен, звукът — намален, а на екрана се блещеше една от сериите на „Терминатор“. Все още облечен в сивия пуловер и износените дънки, с които ходеше на училище, Джош лежеше по гръб на канапето, отпуснал чернокосата си глава на облегалката на старото канапе, и следеше действието.

— Здрасти, приятел, ти защо не спиш? — попита сърдито Джо и влезе в стаята, облекчен, че заварва вкъщи най-склонното си към бели, дете.

Джош се завъртя рязко към него.

— Ели е запалил лампата, за да учи — в гласа на Джош се прокрадна горчивина, типична за по-малките братя.

— Вече не — Джо пристъпи към телевизора и го загаси, след това отново погледна Джош. — Ели е заспал. Върви да си лягаш. Утре си на училище.

— Татко! Това беше Арнолд! — възмути се Джош и се изправи. Висок около метър и седемдесет и пет, слаб като вейка, той все още имаше да расте. Прокара недоволно пръсти през късо подстриганата си коса. Тази прическа, каза си Джо, бе опитът на Джош да прилича колкото е възможно по-малко на Ели, което бе почти непостижимо, защото братята си приличаха като две капки вода. Джош често пускаше шеги за Ели и за дългата му красива коса. Ели много държеше на черните къдрици, пуснати до основата на врата и не приемаше добре шегите на брат си.

— Още по-зле. Почти един е. Върви да си лягаш.

— Нека да го догледам докрай — в сините му очи беше стаена молба, а в гласа му се прокраднаха жални нотки.

— Не. Върви да спиш. Веднага — нареди Джо, без да се трогне.

— Моля те.

— Чу ме, нали? — Джош изпитваше търпението му всеки път, когато имаше възможност, каза си Джо. Понякога му се налагаше да повтори на Джош нещо по петдесет пъти, преди синът му да го послуша, а често пъти само още една дума можеше да го накара да нашари задника на момчето, но се опитваше да прояви разбиране към нуждата на малкия да настоява на своето. Също така разбираше желанието му да бъде различен от по-големия си брат.

— Ако беше накарал Ели да загаси в прилично време, досега да съм заспал. Ама не, ти позволяваш всичко на Ели — Джош се беше нацупил.

— Джошуа. Върви да спиш — Джо скръсти ръце на гърдите си и преброи до десет.

Джош го погледна и Джо отвърна спокойно на погледа му. Синът му изсумтя недоволно, изправи се и се измъкна от стаята, а крачолите на широките смъкнати дънки, обгърнали слабите му крака, се провлачиха по пода.

След като малкият се качи, Джо поклати глава, обърна се и огледа хола.

Май с децата всичко беше наред. Дали бе чул нещо, може би телевизора или друг необичаен звук, който го бе събудил?

Кой знае? След като вече се бе събудил, не пречеше да отиде да огледа конете. И тях ги усещаше също толкова близки, колкото и децата си.

Благодарение на конете изкарваше прехраната си, но освен това те бяха неговата страст. Хранеше ги, тренираше ги, грижеше се за тях. Както за своя, прибран в неподдържания стар обор, боядисан в черно, купен от искрена обич със спестени пари, така и за конете на Чарлс Хейуд в безупречната бяла конюшня с фронтони, кацнала малко по-нагоре на хълма.

Заслуша се разсеяно в шумовете, долитащи от горния етаж, докато Джош се приготвяше да си легне — водата в тоалетната, скърцането на дървения под, отварянето и затварянето на врати — Джо мина през хола, след това по коридора и влезе в кухнята, разположена в задната част на къщата. Отпусна се на един от белите кухненски столове и пъхна босите си крака в работните ботуши с връзки, оставени пред задната врата. Стегна ги, след това се изправи. Грабна синята шушлякова парка с емблема от университета в Кентъки, излезе тихо през задната врата, заключи и се отправи по заскрежената трева към конюшнята си.

Нощта бе красива, ясна, искряща и доста студена за октомври. Есените в Кентъки обикновено бяха меки. Десетки звезди блещукаха на тъмното нощно небе. Кръглата луна блестеше като фар на автомобил над полегатите хълмове наоколо и пръснатите къщи, обори, дървени огради и двулентови пътища.

Неговите трийсет и три акра бяха непосредствено до шестстотин и седемнайсетте на Хейуд, но тъй като неговата земя някога е била част от фермата „Уисълдаун“ — по-точно бе на управителя — двете конюшни бяха на крачки една от друга. Неговата се издигаше на малко възвишение зад къщата му, а „Уисълдаун“ бе на по-висок хълм, отделена от имота с черна ограда по средата на междинните шест акра.

Когато приближи извърна поглед към нетрепващата черна повърхност на триъгълното езерце, отразило като огледало звездите в небето. Закритият овален тренировъчен плац, който му даваше възможност да се занимава с конете по всяко време на годината, бе така притихнал и тъмен, че му заприлича на боядисан в черно тунел. Сред дърветата се чуваше гласът на бухал, а отдалече долиташе воят на койот. В самия край на гората, едва различима сред притъмнелите дървета, се виждаше дървената колиба на баща му. Не светеше. Той не се изненада. И овдовелият му баща, също като него, бе ездач, което означаваше, че си ляга рано и става рано.

Така беше, когато старият не пиеше.

Джо влезе в конюшнята и щракна ключа за осветлението. Евтините луминесцентни лампи, разположени на равно разстояние една от друга, зажужаха и примигнаха. Той се огледа. Сребърна мечта се приближи до вратата на бокса, примигна и изпръхтя любопитно. Драго и Дървесна шир също подадоха глави над ниските врати, за да го погледнат въпросително. Още по-надолу, други коне — някои негови, други — оставени за тренировка, също започнаха да надзъртат. Те познаваха графика не по-зле от него и очевидно се чудеха какво го е накарало да влезе в малкото им царство посред нощ.

— Наред ли е всичко, момиче? — Джо приближи до Сребърна мечта и погали красивата глава. Десетгодишната кобила го побутна с нос. Просеше си нещо вкусно и той бръкна в джоба за ментов бонбон. Сребърна мечта обожаваше ментови бонбони.

Махна станиола и подаде лакомството на сивата кобила. Тя го пое с кадифените си бърни, след това захрупа доволно. Аромат на мента изпълни въздуха, докато той обикаляше боксовете. Конюшнята имаше правоъгълна форма и бе строена приблизително за четирийсет коне, с два реда боксове отпред и свободно място накрая. Така запотените коне можеха да се охладят и вчешат, преди да се приберат в боксовете.

По държанието на конете личеше, че са спокойни.

— Добре, заспивайте — върна се до входа, погали с много обич Сребърна мечта по врата, опита се да не обръща внимание на побутването за нов бонбон и излезе от конюшнята.

Сигурно гласовете от телевизора го бяха събудили, докато Джош е бил долу. Та това бе Симпсънвил, Кентъки. Населението бе 907 човека. Това бе сърцето на коневъдството, област Шелби. Местните го наричаха Райско гнездо заради прекрасния пейзаж и тихия спокоен живот. Престъпленията бяха такава рядкост, че спокойно можеше да се каже, че не съществуват.

И въпреки това Джо усещаше, че нещо не е наред. В този момент тревогата все още го притискаше.

Щеше да провери и конете в „Уисълдаун“, след това да кривне до къщата на баща си и чак тогава да се прибере.

Трябваше само да прескочи оградата. Истината бе, че това му се налагаше поне по десет пъти на ден. Пъхваше носа на ботуша на долната преграда, прехвърляше крак и всичко бе готово. Скърцането на тревата бе единственият шум наоколо, освен гласовете на нощните обитатели, заели се с неотложните си дела. На хоризонта, на фона на високи дъбове, се очертаваше „Уисълдаун“, бялата къща на Хейуд, останала още от Гражданската война. Цялата блестеше от монтираните отвън охранителни светлини. Господин Хейуд посрещаше приятели преди надбягванията в Кийнланд и обикновено празната къща сега светеше като коледна елха.

От десетките прозорци, през спуснатите завеси, също струеше светлина. На дългата алея отпред, празна през по-голямата част от годината, сега бяха паркирани четири коли.

Сигурно не е зле да си толкова богат, че да използваш място като „Уисълдаун“ само по шест седмици в годината, главно през пролетта и есента, когато се провеждат надбягванията в Кийнланд, каза си Джо. За Чарлс Хейуд конете бяха просто едно скъпо хоби, а фермата „Уисълдаун“ бе едно от десетте имения, които той притежаваше. Джо бе сигурен, че човекът си има проблеми, но кой богаташ ги няма?

Много му се искаше да опита проблемите, които връхлитаха неприлично богатите, вместо непрекъснато да се тормози как да покрие разходите. Най-важното в живота му — децата и конете — изискваха много, а не даваха никаква гаранция за бъдещето.

За разлика от собствената му скромна конюшня, тази в „Уисълдаун“ блестеше, след като бе боядисана съвсем наскоро. Беше двуетажна, украсена с два еднакви купола в алено, което бе емблемата на фермата. Джо пристъпи към вратата, махна резето, отвори и влезе.

След миг само той закрачи вбесен по пътеката в средата, а миризмата на уиски го привлече като маяк. Изруга и си каза, че с огромно удоволствие би дал на баща си да се разбере.

Търпението му бе на изчерпване. Преди шест седмици, след като Джо трябваше да го извлече насила от баскетболното игрище на гимназията в Шелби, където Кари засрами и Ели, който бе нападател, и останалите си внуци, когато запя с пълно гърло бойната песен на училището по време на half-time^[2], Кари се закле никога повече да не близва алкохол.

Да, сигурно, каза си отчаяно Джо. Това го беше чувал и преди, толкова много пъти, че не си струваше да ги изброява. Всички го бяха чували да дава празни обещания. Само че този път чашата бе преляла. Баща му знаеше — наистина знаеше — че не бива да се мярка при конете, след като е пил. Още по-малко в конюшнята на „Уисълдаун“. Особено когато Чарлс Хейуд беше наоколо.

Беше прекалено тъмно, за да е сигурен, но нетрепващата фигура, изглежда, не го усети, докато той крачеше към него, преди да спре на метър. В този момент Джо бе обзет от съмнение. Това май не беше баща му. Мъжът му се стори прекалено едър, но пък в мрака човек лесно можеше да се подведе. Бе сигурен само в едно — напълно сигурен — непознатият бе мъж. И обувките, и панталоните, и едрото тяло бяха на мъж. Краката му бяха протегнати, той се бе строполил на земята, извърнал глава настрани, отпуснал ръце на пода. На Джо му се стори, че очите му са затворени. Наистина беше прекалено тъмно и не беше сигурен, но щеше да забележи проблясък, ако мъжът го наблюдаваше.

— Татко? — повика го отново той, макар вече да бе убеден, че това не е баща му. Усети още някакъв непознат остър мирис. Гласът му стана твърд и строг.

— Хайде, ставай!

Мъжът не помръдна.

Червеникавокафявите стърготини изглеждаха почти черни в мрака. Около дясната страна на мъжа се разстилаше кръг, който сякаш се увеличаваше, докато Джо чакаше някаква реакция от непознатия. Стори му се по-тъмен, дори мазен…

Джо присви очи, за да се взре по-добре в тъмнината. Пристъпи напред, приклекна и положи ръка на рамото на мъжа. Стори му се стегнато, но непознатият така и не реагира.

— Ей, ти — Джо стисна рамото по-силно и разтърси човека. След това повиши глас: — Чуваш ли ме?

Главата на мъжа се лашна напред, а след това тялото му се отпусна над гърдите. Коженото му палто прошумоля, когато падна върху стърготините. Прегъна се в кръста също като парцалена кукла и главата му се отпусна в самия край на тъмния кръг.

Тази поза не беше естествена, каза си Джо. Този тип беше или мъртво пиян… или мъртъв.

Господи! Той беше мъртъв.

Конете около него риеха с копита, пръхтяха и цвилеха неспокойно. Той усети нервното им напрежение, предизвикано от нещо нередно. Космите по врата му настръхнаха. Това бе същото усещане, което нахлу в гърдите му още в мига, когато пристъпи в конюшнята. Най-точно можеше да го обясни като усещане за чуждо присъствие. Озърна се през рамо, но така и не видя нищо в сенките и сред неспокойно шаващите глави на конете. В този момент си каза, че конюшнята е наистина много изолирана.

Имаше един филм, който Ели обожаваше. Джо не успя да си спомни името му, но имаше нещо от рода, че в космоса няма кой да те чуе, дори да викаш.

В момента и той се чувстваше така, докато стоеше надвесен над отпуснатото тяло. Усети докосването на невидими очи и отново се озърна. Не видя нищо, освен конете, сенките и лунната светлина, нахлула през вратата. Въпреки това бе убеден, че не е сам.

— Кой е там? — провикна се той.

Отговор не последва. Нима очакваше някой да отговори? Стисна устни и насочи вниманието си към падналия. Докосна локвичката върху стърготините и както предположи, тя се оказа лепкава и… топла.

Кръв. Не можеше да сбърка острия мирис на разлагаща се плът.

— Мили Боже — възкликна Джо и избърса пръсти в стърготините, за да ги изчисти. Протегна се към врата на мъжа, напипа каротидната артерия, за да провери за пулс. Нямаше признаци за живот, макар кожата му да бе все още топла. Наведе се над отпуснатия непознат и присви очи в тъмното, за да различи чертите му.

Вече бе свикнал с мрака. Не виждаше всичко — подробностите му убягваха, също и цветовете — но някои неща бяха ясни. Очите на непознатия със сигурност бяха затворени, устата му — отворена, а в единия ъгъл се бе събрала черна пяна, която можеше да бъде единствено кръв.

Чарлс Хейуд. Джо си пое дълбоко дъх. Остана потресен, когато позна работодателя си. На лявото му слепоочие тъмнееше дупка с размерите на дребна монета и от нея се стичаше кръв и попиваше в стърготините. На не повече от трийсет сантиметра от ръката му бе паднал пистолет.

Едва сега Джо осъзна, че освен мириса на алкохол, бе подушил острия мирис на скорошна стрелба. Хейуд бе застрелян.