Карън Робърдс
Райско гнездо (6)

Глава 6

Когато Алекс паркира колата на алеята пред „Уисълдаун“, отново бе потънала в черни мисли. Беше й се наложило да съобщи неприятната новина на толкова много хора, че почти бе свикнала, въпреки това все още й беше трудно. Дори когато потърпевшият беше противен тип като Джо Уелч.

Разговорът им може и да беше крайно неприятен, но поне приключи, каза си тя. Беше поела неприятните задължения след смъртта на баща си и бе направила необходимото по ликвидацията. Трябваше да се гордее със себе си, че се справи в тази трудна ситуация — и с този невъзможен мъж — с финес и твърдост. Така би постъпил и баща й, ако му се налагаше. Притисна я умора. Наистина беше изтощена. Ако можеше да си легне още сега, щеше да спи дни наред.

Сякаш сблъсъкът с управителя бе изцедил последните й сили.

Уелч нямаше представа колко й е неприятно да се раздели и с „Уисълдаун“, и с конете. Той беше прав. Баща й наистина обичаше и фермата, и животните и тя трябваше да запази имението в негова памет. Два пъти в годината той идваше тук и очакваше тези посещения с огромна радост и нетърпение, за да се отърси от стреса, който непрекъснато го съпътстваше. Понякога се случваше да идва по за един уикенд през лятото само за да провери как напредва любимият му кон. „Уисълдаун“ бе от покупките, които бе направил единствено за да си достави удоволствие, и не бе очаквал финансова изгода. Фермата бе безкрайно скъпо удоволствие, което повече не можеше да си позволи, и се налагаше да я продаде.

Ако бе постъпила, както предложиха адвокатите, и бе оставила Джо Уелч на тях, щеше да избегне днешния сблъсък. Фермата все пак щеше да донесе много и те нямаха нищо против да се заемат. Можеше да остане във Филаделфия и да продължи живота си.

Трябваше да дойде. Освен това, да съобщи лично неприятната новина на Джо Уелч, бе извинението да посети това място още веднъж. Не обърна внимание на съветите на приятелите си, които настояваха, че посещението ще бъде болезнено, и нареди на адвокатите да я оставят да се справи сама. След като баща й почина, тя се опитваше да докаже на всички, че се справя успешно, но вече се страхуваше, че няма да издържи още дълго. Истината бе, че изобщо не се справяше както трябва. Чувстваше се празна, самотна, уплашена, предадена. Когато бе повдигнат въпросът да се отърве от „Уисълдаун“, тя усети непреодолимо желание да дойде отново на мястото, което баща й обичаше толкова много, същото място, на което бе починал. Трябваше да види къде се е случило нещастието, да усети обстановката, да намери отговори. В противен случай никога нямаше да успее да приеме смъртта му.

Баща й да се самоубие! Това бе просто невъзможно, напълно нетипично за баща й, сигурна бе. Следователно изникваше въпросът доколко го бе познавала.

Бе убедена, че двамата са много близки. Очевидно не е било вярно.

Алекс си пое дълбоко дъх и в дробовете й нахлу студен влажен въздух. Не й се отразяваше добре да мисли непрекъснато за загубата, затова трябваше да насочи мислите си в друга посока. Спря на верандата и погледна ширналите се поля. Макар денят да бе неприветлив, наоколо бе истинска красота. Накъдето и да се обърнеше, се виждаха ливади и възвишения. Недалече имаше само две къщи — един покрив и бялата къща, в която живееше Джо Уелч със семейството си. Конете, покрити с чулове в червено и бяло — цветовете на „Уисълдаун“ — бяха пръснати по поляните.

Самата къща бе от едри камъни, строена десетилетия преди Гражданската война. Преди години някой бе модернизирал къщата, бе преустроил част от стаите в бани и бе сменил тръбите и електрическата система, иначе къщата си оставаше непроменена. Старите камъни бяха боядисани в бяло, а двойната веранда отпред надничаше иззад шест високи коринтски колони. Сякаш бе попаднала в света на „Отнесени от вихъра“.

За пръв път дойде тук, когато баща й купи имението. Беше на петнайсет и се опитваше да се пребори с излишните килограми, бунтарския си дух и новата мащеха (номер три, Алиша), бивша манекенка, слаба и източена като тръстика, злобна като настъпена змия. Бяха и баща й и тригодишната й сестра Нийли. Семейството издържа тук цели две безкрайни седмици.

На следващото лято Алисън беше бивша съпруга, а подобни семейни посещения повече нямаше.

Въпреки това тя си спомни как двамата с баща й обикаляха, за да й покаже той всичко, и сърцето й отново се сви.

Как само й се искаше той да е до нея в този момент, мислеше си тя, а гърлото й се стегна, докато повтаряше мисълта като молитва.

Нещо студено и мокро докосна лицето й. Тя се стресна. Вдигна поглед и чак сега усети, че е започнало да вали. Нова капка падна на косата й, тя изостави спомените и влезе в къщата.

Отвътре я лъхна топлина и мирис на лимонов препарат за мебели. Червеният персийски килим придаваше свежест на дървения под в просторното антре. От високия таван се спускаше кристален полилей „Уотърфорд“. Официалният хол бе в кремаво и бежово и единствената украса тук бе купа с копринени рози. От хола се влизаше в огромна трапезария с тежки старинни мебели. Вратите и на двете стаи бяха махагонови. Широко стълбище отвеждаше към втория етаж. Зад него се виждаше летящата врата към кухнята.

— Кажете, намерихте ли Джо? — Инес се появи усмихната от задната част на кухнята. Някогашната бежанка се бе омъжила за местно момче. Сега бе към петдесетте, доста закръглена, с овално лице без нито една бръчка. Днес бе в червен изкуствен клин и блузон на розови и червени цветя, нахлузила пухкави пантофи. Алекс се запита разсеяно дали това е обичайното й облекло, когато е на работа. По принцип още от дете бе свикнала домашните помощници да са в строги черни униформи.

— Да, открих Джо — отвърна сухо Алекс, свали палтото и го подаде на икономката.

— Много е красив — Инес пое палтото с въздишка. — Жалко, че си няма жена. Горкичкият. Горките дечица.

— Какво е станало с жена му? — по тона на Инес личеше, че тук има нещо.

— А, не беше стока тя. Избяга, просто го остави и него, и малките. Още преди години. Така и не се върна. Той се разправя с онези три pequenos съвсем сам, което е доста трудно за един мъж.

— Така ли? — Алекс усети как я бодва съчувствие към човека, макар да бе нетърпим, ала побърза да си напомни, че не може да му помогне с нищо, така че нямаше смисъл да се чувства виновна. Трябваше да поговори с икономката за нещо друго. Въпреки че Инес идваше тук само по веднъж в седмицата, тя работеше всеки ден, когато някой от семейството пристигаше. Дали не е била тук онази нощ…

— Инес… — Алекс замълча. Трудно й бе да изрече въпроса. Думите щяха да й причинят нова болка. Опита отново. — Ти си била на работа по време на последното идване на баща ми, нали? Да си забелязала нещо по-различно от обикновено. Да е бил тъжен или… депресиран?

Жената я погледна тъжно.

— Много хора ми зададоха същия въпрос. Не, госпожице. Беше си същият, както обикновено, много мил господин.

Много мил господин. Алекс преглътна с усилие.

— Онзи последен ден… ти беше ли тук? — Инес кимна. — И всичко си беше както обикновено, нали? Нямаше нищо по-различно?

— Не, госпожице — в очите на икономката се появи тревога. — Когато го видях за последно, той беше весел, смееше се, играеше на карти с гостите си. Когато дойдох на следващата сутрин, разбрах, че Джо го е открил, така че… Просто не можах да повярвам.

Алекс не бе сигурна, че е разбрала правилно.

— Джо… Джо Уелч ли го е открил? Той ли е открил тялото на баща ми?

— Да. Вие не знаехте ли? Мислех, че затова искате да говорите с Джо.

— Не — Алекс поклати глава. Инес все още не знаеше нищо за уволненията, нямаше представа, че и на нея й предстои да чуе същата неприятна новина. Само че в този момент Алекс нямаше сили да й каже. Щеше да й дойде много. Май щеше да се откаже и да остави адвокатите да се оправят. — Не знаех. Аз…

Телефонът звънна и я прекъсна. Иззвъняванията бяха къси, но остри.

— Искате ли аз да се обадя? — попита Инес.

Алекс кимна и жената се отправи към кухнята, оставяйки вратата широко отворена. Алекс чу гласа й, но не обърна внимание. След като Джо Уелч е открил тялото на баща й, значи трябваше да поговори отново с него, колкото и да й беше неприятно да го пита. Държеше да разбере всичко възможно. Колкото повече научеше, толкова по-спокойна щеше да бъде.

— За вас е — Инес се появи на вратата на кухнята. — Някой си господин Пол О’Нийл.

Лицето на Алекс светна. Пол бе годеникът й, но снощи не успя да го открие, затова остави съобщение на телефонния секретар. След погребението той бе невероятно търпелив. Отначало тя бе много разстроена, след това бе завладяна от емоционално и физическо безразличие, така че сексуалният им живот бе истински провал. Какъв провал, те просто бяха престанали да се любят. Трябваше да преодолее този проблем, когато се върне, каза си тя. Освен това от доста време го бе оставила сам. През изминалата седмица пътуваше непрекъснато между Ню Йорк и Ел Ей, за да уреди всичко около завещанието на баща си. Като се замисли, май не беше виждала Пол от миналия четвъртък. Сватбата им бе насрочена за девети април, двайсет и осмия й рожден ден. Както и всичко друго в живота й напоследък, плановете за церемонията бяха провалени. Април й се струваше прекалено скоро и тя се съмняваше, че ще успее да се отдаде на Щастието. Освен това се налагаше да направят скромна церемония.

— Ще говоря от библиотеката — каза Алекс, обърна се, а Инес кимна и се върна в кухнята.

Алекс усети как настроението й се подобрява още преди да е чула гласа на Пол. Бяха се запознали, докато правеше оглед на двестагодишна, наскоро ремонтирана, бизнес сграда във Филаделфия, където той работеше. По професия фотограф, тя снимаше интересни архитектурни и природни забележителности за албуми. Професията й не беше много доходна, но тя не разчиташе единствено на парите, които изкарваше.

В първите месеци, когато започнаха да излизат заедно, Пол нямаше представа чия дъщеря е. Предложи й брак през септември и тя веднага прие. Месец по-късно баща й почина и животът й започна да се разпада.

Сред целия хаос Пол бе до нея. Колко бе хубаво да знае, че той я обича и подкрепя, че може да разчита на него в тези мъчителни дни.

Библиотеката бе огромна стая с висок гипсов таван. Рафтовете стигаха чак до тавана на три от стените. Бяха натъпкани с книги, снимки и какви ли не спомени. Четвъртата стена бе в наситено зелен цвят и на нея изпъкваше огромна камина и великолепна, ръчно рисувана, плоча. На комина, сред папагалите, които красяха двете страни на плочата, бе закачен портретът на последната й мащеха, Мърседис, дългата й черна коса със синкави отблясъци сякаш бе плиснала по балната рокля на „Версаче“.

Наскоро Алекс разбра, че портретите на предишните пет съпруги на Чарлс Хейуд бяха преместени на склад във Филаделфия. Сигурно всеки път, когато баща й се развеждаше или женеше отново, той подменяше портретите на бившата си жена. Това бе смешно. Може би след години, когато шокът от смъртта му отзвучеше, щеше да си спомни този факт и да се посмее.

Сега малко се развесели и болката намаля. Потисна въздишката си, седна на удобен кожен стол зад лакирано дърво от орех. Отгоре бяха оставени сребърна химикалка и жълт бележник, в който, слава Богу, нямаше нищо написано от баща й. Веднага си представи как баща й седи зад бюрото, говори по телефона и драска нещо. Представи си го толкова ясно, сякаш бе пред нея.

Защо, татко, защо?

Беше забелязала, че болката я завладяваше веднага щом й се оставеше. Насили се да не мисли за баща си и посегна към слушалката.

— Пол?

— Алекс? Ти ли си?

— Ти друг ли очакваш? — попита шеговито тя. Щом чу гласа си, образът му изникна пред очите й. Той бе с великолепна тютюнево кестенява коса, сресана назад, за да открие изваяно скулесто лице, светли лешникови очи, дълъг прав нос и тънки, но изваяни устни. Той бе висок, забележителен красавец, впечатляващ и много възпитан, изтънчен мъж, в когото бе лудо влюбена. Беше удоволствие дори да разговаря с него по телефона. Едва когато се отпусна, разбра колко напрегната е била. Усмихна се и завъртя стола към високите прозорци с копринени завеси. — Пол, толкова се радвам, че чувам гласа ти! Вкъщи ли си? Как ми се иска да бях до теб.

— Не съм в града, Алекс. Виж, Алекс, трябва да ти кажа нещо.

На младата жена й се стори, че гласът му звучи особено. Нервен ли беше? Та тя говореше с Пол, най-самоуверения човек, когото познаваше, и никога досега не бе забелязала да се притесни от нещо.

— Да не би нещо да не е наред? — попита тя. Още преди да чуе отговора му, вече знаеше, че казаното няма да й хареса.

— Не ми е никак приятно да ти съобщя по този начин. Господи, но тебе все те няма напоследък. Така че ти сама си виновна.

— За какво става дума? — полагаше огромни усилия да говори спокойно.

Последва кратко мълчание.

— Виж, снощи се ожених — заяви Пол. — Съжалявам, Алекс, но между нас не вървеше и ти знаеш не по-зле от мен…

— Снощи… си… се… оженил? — прекъсна го Алекс, неспособна да повярва. Изговори всяка дума отчетливо, за да е сигурна, че не греши.

— Да, ами, аз, то…

Преди той да продължи, Алекс го прекъсна.

— Оженил си се снощи? Не е възможно. Ние с теб сме сгодени. Двамата с теб сме сгодени. Сватбата е определена за април. Нося пръстена ти — тя погледна глупаво огромният изящен диамант на лявата ръка.

— Задръж пръстена — предложи нетърпеливо Пол. — Сигурен съм, че Тара няма да го иска, а и аз имам намерение да й купя друг. Работата е там, че аз…

— Тара ли? Тара Голд? — Тара Голд бе дъщерята на един от най-богатите мъже в Пенсилвания. Като се замисли, Алекс си спомни, че Пол работеше на комисионна за баща й цялата есен. А Тара се появяваше почти винаги, когато Алекс и Пол бяха заедно някъде, оглеждаше чертежите, ходеше по коктейли и партита, носеше разни неща в офиса на Пол. Очевидно е била около него, когато Алекс я е нямало. Алекс дори не обръщаше внимание на слабото мургаво миньонче. — Снощи си се оженил за Тара Голд? Снощи ли каза?

Това бе невъзможно. Просто не можеше да повярва. Това бе някаква шега. Докато се опитваше да се овладее, Алекс знаеше, че не е никаква шега, че той й казва истината, че наистина й е причинил немислимото, но това не бе възможно…

— Всичко се случи невероятно бързо — Пол се опитваше да се отбранява, бе очевидно, че не изпитва никаква вина. — Тебе те нямаше, а тя бе непрекъснато до мен и нещата просто тръгнаха от само себе си и…

— Тя има много пари, каквито аз вече нямам, а баща й има влияние, докато моят е в центъра на скандал, да не говорим, че е мъртъв — уточни с горчивина Алекс, сигурна, че това е истината. За да се ожени за Тара Голд така прибързано, Пол със сигурност се е интересувал от парите й, които да му помогнат да се изкачи нагоре по стълбата към големите политически игри. В този момент на Алекс й се стори, че дробовете й са притиснати от нещо тежко и не може да диша.

— Алекс, не е честно — гласът на Пол бе тих и ласкав. В миналото й бе изключително приятно, когато той й говореше по този начин. Сега вече знаеше, че това е глас на предател.

Ето, че губеше, не, вече бе загубила и Пол. Господи, как щеше да преживее и тази загуба?

— Пожелавам и на двама ви с Тара много щастие — каза Алекс в отчаян опит да запази достойнство и да не позволи на гласа си да я издаде. Шокът бе успял да притъпи болката, но сега младата жена осъзнаваше значението на думите и остра, леденостудена агония пронизваше сърцето й като нож.

— Знаеш, че винаги ще те обичам — ето го отново любимия глас. — Просто…

— Сбогом, Пол — прекъсна го Алекс. Без да му даде възможност да отговори, тя отдръпна слушалката от ухото си и я върна на място. В първия момент остана загледана в телефона и ръката си. Не смееше да се отдръпне, сякаш слушалката щеше да отскочи и да я нападне. Стискаше кремавата пластмаса толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Годежният пръстен блестеше при всяко трепване на пръста й, огромният диамант разпращаше пъстроцветни светкавици, които сякаш намигаха и й се подиграваха.

Сигурно Тара бе с Пол и двамата й се подиграваха също като диаманта на пръста й.

— Ти, копеле гадно! — изрече тихо Алекс, дръпна пръстена и го стисна. — Мошеник! Скапан, мръсен лъжец!

Изхлипа, победена от рукналите сълзи, и запокити пръстена нанякъде с всички сили.

— Я виж ти! — възкликна мъжки глас. Неочаквано и без предупреждение, Джо Уелч се бе появил на вратата на библиотеката, а пръстенът за малко да го уцели в лицето. Той успя да се наведе, улови го и остана да я гледа намръщен.