Карън Робърдс
Райско гнездо (8)

Глава 8

— Алекс! Алекс, къде си?

Младата жена позна гласа, скочи от мястото си и хукна към коридора, откъдето бе долетял викът. Беше почти до вратата, когато малката й сестра се втурна вътре. На петнайсет, Нийли не беше висока колкото Алекс, но бе по-закръглена, с права руса коса почти до кръста. Горната част бе вързана на опашка, която подскачаше при всяка енергична крачка. Бе естествено красива, макар че младото й лице бе омазано с прекалено много очна линия, спирала и ярко розови сенки. Тази комбинация не успяваше да скрие меките й сиви очи. Беше си сложила кафеникав руж, за да подчертае все още неубедителните си скули. Поне червилото й бе бледорозово. Бе облечена според последния писък на модата в ретро хипи дрехи, бродирани дънки в комплект с дънково яке, обсипано с много мъниста и ресни, а отдолу искреше цикламена тениска. Беше с високи черни ботуши със заоблени носове. Обеците й бяха огромни. Протегна ръце, за да прегърне сестра си, и Алекс забеляза, че ноктите й са в небесносиньо с малки маргаритки.

— Нийли! — Алекс прегърна малката си сестра и в мига, в който усети силния й парфюм, почувства колко се радва, че вижда момичето. Въпреки че малката създаваше хаос навсякъде, където се появеше, тя бе човекът, когото Алекс обичаше най-много на този свят. Едва сега си даде сметка колко самотна е била преди идването на сестра си.

— Изненада! — Нийли отстъпи назад разперила ръце, широко ухилена. Докато я наблюдаваше, Алекс усети, че нещо не е наред.

— Не е възможно да са ви пуснали във ваканция. Нали не си избягала от училище? Не си го направила отново — питаше притеснена Алекс. — Знаеш, че ще те изключат, ако отново направиш този номер.

Момичето отпусна ръце, усмивката й угасна и тя се намръщи.

— Искрено се надявам да ме изключат. Мразя го това училище. Там е толкова досадно.

— Не може да бъде — Алекс затвори очи, защото от отговора на Нийли стана ясно, че страховете й са напълно оправдани. След погребението сестра й нямаше никакво желание да се връща в скъпия пансион, но Алекс настоя. Сега и двамата й родители бяха мъртви — майката на Нийли бе загинала с втория си съпруг, когато частният им самолет се бе разбил преди десет години — и Алекс бе законен настойник на петнайсетгодишната тийнейджърка. Истината бе, че тя изпълняваше ролята на майка на Нийли от години. Баща им бе винаги много зает или с работа, или с поредната си съпруга, така че момичето прекарваше ваканциите с Алекс. Въпреки че в момента кака й бе тази, която имаше пълно право да й казва какво да прави, това съвсем не означаваше, че Нийли ще я слуша. Тийнейджърката рядко слушаше. Алекс обичаше малката си сестра, но се страхуваше, че момичето е много разглезено и е готово винаги да прояви ината си.

— Поне се престори, че се радваш да ме видиш.

— Аз наистина се радвам. Разбира се, че се радвам, само че…

Без да дочака отговора на Алекс, Нийли се вмъкна в библиотеката и спря, вниманието й очевидно бе насочено към нещо ново. Алекс я погледна, надникна през рамото й и видя, че Уелч се връща на стола пред камината. Нийли го оглеждаше с неприкрит интерес, а той оглеждаше нея. Изобщо не се притесни от любопитния й поглед. Алекс веднага се сети, че той също има деца тийнейджъри. Сигурно бе свикнал на всичките им номера.

— Ти кой си? — попита наперено Нийли.

Алекс въздъхна. Не й беше до това.

— Джо Уелч. А ти коя си? — отвърна той не по-малко наперено.

— Корнелия Хейуд. Нийли. Ти да не би да си приятел на сестра ми? — закръгленото й тяло се очертаваше ясно на вратата. Тя бе застанала предизвикателно, наклонила глава на една страна. Алекс я прегърна нежно през кръста и я подръпна настрани, за да влезе отново.

Уелч поклати глава.

— Управител съм на имението.

Алекс успя да се вмъкне и забеляза разочарованието по лицето на Нийли.

— А, значи си служител.

— Точно така.

Този арогантен тип си заслужаваше обидата, каза си Алекс, въпреки това се почувства неловко заради грубостта на сестра си.

— Тръгвам — Уелч се обърна към Алекс и направи крачка към вратата.

— Ще ви изпратя — погледна го многозначително. Все още не бе приключила с него, но нямаше желание да провежда разговора, свързан със смъртта на баща си, пред Нийли. Връзката му с малката дъщеря и без това беше безкрайно трудна. Разводът с майка й бе толкова ожесточен, че създалата се неприязън бързо се бе пренесла и у дъщерята. По-късно на него почти не му оставаше време за момичето. Нийли се възмущаваше от пренебрежението му и не спестяваше на баща си гневните изблици всеки път, когато бяха заедно. Двамата се бяха отчуждили и въпреки това, според Алекс, сестра й бе не по-малко травмирана от нея. Поне нямаше повече обвинения и гневни думи между Алекс и баща й преди смъртта му. Въпреки че и Нийли като сестра си се бе научила да скрива раните, Алекс знаеше, че тя тъгува.

— Няма нужда. Мога и сам да изляза.

— Настоявам. Нийли, връщам се веднага.

— Не бързай — момичето влезе в стаята и се усмихна многозначително на сестра си. Алекс не обърна никакво внимание на намека и последва Уелч. Той крачеше бързо, сякаш нямаше търпение да се махне.

— Господин Уелч — тя го настигна в антрето и го хвана над лакътя, за да го задържи.

Той се обърна намръщен. Бяха застанали пред високото огледало в златна рамка, поставено срещу стълбите. Алекс улови отражението им и забеляза контраста. Дори на токове, тя не достигаше носа му. Той бе висок, излъчваше сила, докато тя изглеждаше слаба, крехка и много женствена.

— Сега пък какво има? — той едва прикри нетърпението си.

— Искам да довършим разговора за баща ми — тя отдръпна ръка. Гласът й прозвуча решително. — Не точно сега, защото не искам сестра ми да чуе. Може би по-късно. Днес или утре.

Той не отговори веднага. След това поклати глава.

— Вече ви казах, че ако искате да разберете още нещо, ще трябва да питате друг. Аз приключих.

След това се обърна и си тръгна. Алекс остана да гледа нещастно след него дори когато вратата се хлопна. Невъзпитан, невъзможен тип…

— Поне един лъч светлина — отбеляза Нийли и се приближи зад нея. — Наемната работна ръка е невероятно сексапилна.

— Прекалено стар е за теб — макар и разсеяна, Алекс се обърна към сестра си, която се наведе, за да вдигне раница от дънков плат, хвърлена на пода. — Трябваше ли да се държиш толкова грубо с него?

— Харесвам по-възрастни мъже — отвърна Нийли, без да обърне внимание на укора на Алекс. Стисна раницата и отново се насочи към библиотеката. Погледна към Алекс през рамо. — В интерес на истината, харесвам всички мъже, стига да са готини. А този е страшно готин.

Сестра й премълча отговора, защото забеляза, че нещо блести на носа на Нийли. Тя се ококори, когато разбра, че на лявата ноздра на момичето има малка диамантена обеца.

— Пробила си си ноздрата! — писна Алекс пред вратата на библиотеката. Не искаше да каже точно това, но остана толкова изненадана, че думите сами се изплъзнаха.

— Да не започваш да натякваш — озъби се Нийли, пусна раницата на пода и се настани на един от розовите копринени столове.

— Не ми отговаряй по този начин — Алекс започваше да се съвзема от шока, затова й отговори по същия рязък начин. Пристъпи към бюрото. Трябваше да свърши нещо важно.

— На кого звъниш? — Нийли скочи от стола, щом сестра й пое слушалката.

— В училището — заяви мрачно Алекс.

Момичето се намръщи.

Директорката, госпожа Стантън, бе напълно откровена.

— Много съжалявам, че се налага да ви тревожа в този момент, госпожице Хейуд, но не можем да приемем Корнелия отново.

Макар да очакваше подобни думи, Алекс остана потресена. Пое си дълбоко дъх и погледна сестра си с присвити очи. Нийли се оплези нагло.

— Госпожо Стантън, нали не говорите сериозно. Откакто баща ни почина, тя не е на себе си…

— Напротив, беше съвсем на себе си и точно в това е проблемът — прекъсна я госпожа Стантън. — Повярвайте ми, много добре знам какви са положителните качества на Корнелия, а те са много, но тя оказва прекалено неблагоприятно влияние на останалите, затова не можем да се грижим повече за нея. Проявих огромно търпение, но всяко нещо си има край. Та тя избяга за трети път в продължение на две години.

Алекс не знаеше какво да каже. Още преди баща им да почине, сестра й непрекъснато създаваше неприятности. Бяха я хванали да пуши (и цигари, и трева), пиеше, измъкваше се нощем, беше вкарала момче в стаята си, и то неведнъж. Беше сърфирала в забранени чатрумове, говорила по телефона, макар това да бе забранено, не се съобразявала с вечерния час и й бе забранено да ходи в града през уикендите. Алекс много добре познаваше изпълнената с черни точки характеристика на Нийли.

Имаше причина за поведението й, защитаваше я наум Алекс. А сега тя бе единствената, която можеше да я защити и да й влезе в положението.

— Какво да направя, за да ви убедя да й дадете още един шанс? — попита Алекс, макар да знаеше, че няма смисъл. Госпожа Стантън бе много мила и разбрана жена, но й беше омръзнало да се разправя с Нийли и Алекс го знаеше. Не можеше да я вини. Сестра й бе в състояние да предизвика и светец.

— Страхувам се, че не мога да направя нищо.

Алекс въздъхна отчаяно.

— Госпожо Стантън, оценявам търпението, което проявихте към Нийли. Знам, че понякога е малко трудна.

— Да, някои момичета са такива — гласът на директорката омекна. — Тя не е лошо момиче, госпожице Хейуд, просто нашето училище не е подходящо за нея. Ако искате да я запишете другаде, ще ви помогна с удоволствие. Само ми кажете.

— Благодаря ви, госпожо Стантън — отвърна Алекс и затвори.

Когато връзката прекъсна, Алекс затвори очи за момент, без да пуска слушалката. Денят бе просто ужасен. Какво да прави с Нийли сега? Дали да не я запише някъде другаде? Само че къде? Дали щеше да има достатъчно пари, за да плаща? Спомни си, че училищната такса бе платена до края на годината, но дали щяха да й възстановят неизползваната сума? Това бе допълнителен проблем, с който нямаше сили да се занимава. Лошото бе, че нямаше кой друг. Нийли бе нейна отговорност.

Алекс отвори очи и се намръщи към сестра си.

— Държа да ти кажа, че си изключена.

— Голяма работа — отвърна незаинтересовано Нийли.

— Браво, чудесен отговор — Алекс заобиколи бюрото и седна срещу сестра си на малка лежанка.

— Старая се — Нийли я гледаше подигравателно.

— И какво ще правим сега?

Нийли сви рамене.

Алекс чакаше. Когато стана ясно, че няма да получи отговор, тя се замисли над възможностите. Още от ранно детство, Нийли й напомняше за поговорката, че на човек можеш да му вземеш насила, но не и да му дадеш. Допусна грешка, като я предизвика. В такива случаи момичето правеше точно обратното на това, което трябваше.

Истината бе, че нямаше начин да оправи нещата в пансиона. Така че какъв бе смисълът да й се кара? Нямаше да постигне нищо, освен да отчужди сестра си. А в момента двете имаха нужда една от друга. Не им беше останал друг на този свят.

Може би не бе достатъчно строга, каза си Алекс. Може би Нийли заслужаваше някой да й се разкрещи, дори да я накаже. (Как по-точно? Като й вземе грима ли? Това не бе лоша идея.) След преживяната травма, Алекс не можеше да се насили нито да я наказва, нито да й се кара. Независимо дали бе правилно или не, тя щеше да поеме по лесния път, за да преживеят сравнително безпроблемно кризите.

Алекс въздъхна.

— Казвала ли съм ти вече, че си невероятно досадна, мила сестричке? Така. Ще се справим с този проблем. Ще потърсим друго училище още в понеделник. Между другото, госпожа Стантън предложи да ни помогне. Освен това каза, че си чудесно момиче.

— Дърта крава — измърмори Нийли, без да се впечатли.

Телефонът звънна. Нийли скочи, сякаш бе чула изстрел, и стисна китката на сестра си, когато Алекс посегна към слушалката.

— Недей! — настоя тя.

Алекс я гледаше недоумяващо. Сигурно Инес щеше да вдигне.

— Какво ти става? — попита Алекс.

Нийли никога не бе стискала толкова силно китката й, нито пък бе реагирала така бурно, когато звъннеше телефонът, освен когато очакваше да й се обади гаджето, но тогава хукваше първа. Нещо ставаше. Алекс усети, че нещо става. Щом Нийли не искаше да се обади, значи имаше основателна причина. Най-вероятно звънеше човек, с когото не искаше да говори. Нещо лошо се бе случило, нещо, което нямаше нищо общо с изключването й, което в нейния случай можеше да е какво ли не. А може и да не беше така. Алекс усети как сърцето й се свива, докато прехвърляше възможностите.

— Алекс — силната, вечно наперена Нийли й се стори нервна. Изправи се и вместо да пусне китката й, стисна и двете й ръце. Алекс я погледна уплашена. Каквото и да се беше случило, не бе нищо добро. На свой ред стисна дланите на Нийли.

— Господи, моля те, кажи ми, че не си бременна — възкликна тя. Това и смъртта на сестра й бяха най-лошите неща, които можеше да си представи в този момент.

— Какво? — в първия момент Нийли остана учудена, след това я погледна презрително. — Разбира се, че не съм бременна! На глупачка ли ти приличам?

— Слава богу — Алекс си пое дълбоко дъх и усети как сърцето й се успокоява. Стисна ръцете на сестра си.

— Каквото и да имаш за казване, казвай по-бързо. Едва ли е нещо по-лошо от нещата, които вече ми минаха през ума.

— Нищо не съм направила… Не става въпрос за мен. Заради тебе е.

— Заради мене ли? — Алекс зяпна сестра си. Бе очевидно, че на Нийли й е неудобно. Преплете пръсти с пръстите на Алекс.

— Искам да ти кажа нещо наистина много неприятно — Нийли облиза устни и продължи: — Снощи Пол се е оженил за Тара Голд.

Нийли се сви и погледна сестра си така, сякаш се готвеше за катастрофа. Тъй като Алекс не каза нищо в първия момент, момичето отново заговори, сякаш се опитваше да отложи неизбежното.

— Братовчедка й, Каръл Сийгъл, ми е съученичка и снощи се е обадила майка й, на която се бил обадил брат й, това е бащата на Тара, за да й съобщи, че Тара е избягала и се е омъжила за Пол О’Нийл. Двамата били невероятно щастливи и следващия уикенд щяло да има прием в кънтри клуба на Филаделфия. Каръл ще ходи. Ти можеш ли да повярваш? — гласът на Нийли омекна. — Много съжалявам, Алекс.

— Корнелия Хейуд, ти да не би да си избягала от училище без разрешение, заради което си изключена, за да ми съобщиш новината?

Нийли кимна нещастно.

— Не исках да го научиш от някоя от приятелките ти клюкарки или от някой злобен завистник.

Алекс поклати глава, след това привлече сестра си до себе си и я притисна. Нийли също я прегърна.

— Моля те, не бъди тъжна — молеше я Нийли, докато се притискаше до нея. — Аз и без това не го харесвах този Пол. Той е скапаняк.

— Нали? — Алекс се отдръпна и се усмихна нещастно. — Пълен кретен. Добре че се отървах от него. Все за това мисля, откакто той ми се обади, за да ми съобщи лично преди половин час.

— Какво? — Нийли вдигна поглед, неспособна да повярва. — Ти си знаела? Искаш да кажеш, че си навлякох всички тези неприятности и се дотътрих чак тук, притеснена до безумие, за едното нищо? Е, на това му се вика пълна гадост!

Алекс продължи да се усмихва тъжно.

— Не, това е най-милото нещо, което някой е правил за мен. Въпреки че притежаваш таланта да създаваш само неприятности, искрено се радвам, че си ми сестра, Нийли Хейуд.

— И аз се радвам, че си ми сестра — прошепна Нийли, все още тъжна, подпряла чело в челото на Алекс.

За момент двете останаха така. След това Алекс отстъпи назад, усмихна се и поклати глава.

— Страхотна двойка сме, няма какво. Тебе те изключиха, а на мен ми биха дузпата. Какво ще правим сега?