Карън Робърдс
Райско гнездо (3)

Глава 3

Беше студено, много по-студено за Кентъки през ноември, отколкото очакваше. Открай време тя си представяше Кентъки като земята на слънцето и конете, но истината бе, че оставаше във ферма „Уисълдаун“ само през лятото, а за последен път бе идвала преди седем години.

Сега бе принудена да се върне заради трагедията.

Александра Хейуд потръпна, докато слизаше от огромния бял мерцедес, един от автомобилите във фермата, на които можеше да разчита целогодишно. Тъмносивото вълнено палто покриваше бедрата й. Беше с черна мериносова яка и маншети, с колан на кръста. Ципът бе вдигнат под брадичката й, а отдолу си бе сложила черно кашмирено поло и впити черни кожени панталони, комбинирани с боти на висок ток. Не би трябвало да й е студено, но тя зъзнеше. Наложи се да стисне зъби, за да не затракат. След погребението бе свалила поне пет килограма и при метър и седемдесет вече не изглеждаше стройна, а кльощава. Красотата й също бе помръкнала, мъждукаше като лампа, на която пламъкът е намалял. Кожата й бе посивяла, а преди бе млечнобяла, по-светла дори от платинено русата коса, сега пусната до раменете, вместо стегната на кок. Фините й черти се бяха изострили, а тъмносините очи бяха подчертани от дълбоки кръгове под тях. Беше се опитала да прикрие най-издайническите следи на мъката, като си бе сложила яркочервено червило на „Шанел“ и се бе опитала да прикрие тъмните кръгове с коректор, и въпреки това приличаше на сянка, която нямаше нищо общо с вида й преди. Освен това се чувстваше като сянка.

Бе сиво утро, небето бе надвиснало и вещаеше леден дъжд. Конюшнята и останалите сгради бяха потъмнели и изглеждаха почти сиви. Заскрежените поля, малкото езерце отдясно, безжизнените дървета отляво, протегнали се към небето като сгърчени ръце, дори тясната асфалтова алея й се струваха боядисани в различни нюанси на сивото.

Целият й живот бе станал сив, каза си тя и тази мисъл събуди нов пристъп на мъка, сякаш наблюдаваше как живителна кръв блика от отворена рана. Алекс се намръщи и се стегна, за да се пребори с болката. Някакво движение откъм открехнатата врата на конюшнята привлече вниманието й и тя усети как пристъпът на мъка отшумява.

Наблюдаваше я тийнейджър, който приличаше на скалпиран. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на провисналите дънки. Очевидно бе привлечен от ръмженето на колата й. Бавно, също като на автопилот, състояние, от което не бе излизала от погребението насам, Алекс затвори и заключи вратата. Все още й бе трудно да приеме, че се намира в Симпсънвил, Кентъки, а не във Филаделфия, и че тук не се налагаше да заключва. Подобни дребни факти й убягваха, защото не успяваше да се съсредоточи. Момчето бе изчезнало в конюшнята и крещеше с пълно гърло „Татко!“. Крясъците я накараха да се намръщи.

Може би това не беше лошо. Поне слухът й бе нормален. От погребението насам й се струваше, че и звуците, и цветовете са загубили обичайната си същност. Притъпяването на сетивата й, мислеше си тя, бе упойка, поставена от самата природа. По този начин й помагаше да се справи с непосилната болка.

Баща й бе мъртъв, било самоубийство. Така разправяха всички до един — и съдебният лекар, и адвокатите, и полицаите, и останалите, които се бяха произнесли за смъртта на видния богаташ. Тя бе прочела доклада от аутопсията, бе видяла снимките и се бе опитала да научи подробности за последните минути на баща си с надеждата да разбере какво се бе случило, за да може да овладее скръбта. Нищо от наученото не й помогна. Въпреки това тя не можеше да повярва.

Но и всичко, случило се през последните пет седмици, бе невероятно. Също като Алиса, тя бе минала от другата страна на огледалото. Онова, което съществуваше там, бе друга вселена, различна от онази, която познаваше.

Момчето отново се показа на вратата и я зяпна с открито любопитство. Зад него се изправи мъж, поне с една глава по-висок, постави ръка на рамото на малкия и присви очи, когато Алекс тръгна към тях. Зимното слънце галеше гърба й и тя реши, че той се е намръщил, защото лъчите го заслепяват, а не защото тя се натрапва. Беше точно какъвто го описаха — едър мъж, висок, с черна коса, към края на трийсетте. Това със сигурност бе Джо Уелч, управителят на фермата. Нейният управител, защото баща й вече го нямаше. Информаторката на Алекс, дългогодишната икономка на „Уисълдаун“, Инес Джонсън, бе описала Джо Уелч като „поразително сексапилен“.

Дори наистина да беше така, Алекс не забеляза. Също като способността й да се наслаждава на храната и да спи, удоволствието от секса, дори невероятната сладост да забележи някой сексапилен, й бяха отнети от мъката. Да, мъжът пред нея наистина беше красив, с волево излъчване, лицето му бе с квадратна челюст, изглеждаше невероятно мъжествено може би защото не бе бръснат поне от два дни. Въпреки това тя не усети тръпка при вида на привлекателния мъж. За нея бе просто висок, с ослепително синя пухенка, която подчертаваше широките му рамене, стегнатите бедра и дълги крака в избелели дънки.

Поне пухенката бе в достатъчно ярък цвят, за да притъпи малко сивотата наоколо. Алекс впи поглед в светлата дреха и пое бавно, като внимаваше да не се подхлъзне на заледените места.

Той остана на мястото си, без да се усмихва, докато я наблюдаваше как се приближава, и Алекс се запита дали предполага коя е и защо е дошла.

По всяка вероятност нямаше представа. Смъртта на баща й бе отразена във всички големи ежедневници на финансовите страници, като журналистите не бяха пропуснали пикантерията, че се бе самоубил заради финансов срив. Не бяха публикували нейна снимка, нито на друг от семейството, и те почти не бяха споменати.

Бе невероятно, че едно незначително покачване на лихвените проценти, няколко неподходящи инвестиции и едно самоубийство можеха да съсипят многомилионна империя и да я накарат да се срути. „Банкрут“ се оказа невероятно противна дума. Никога не бе предполагала, че може да бъде използвана за тяхното семейство, за техния бизнес. „Хейуд Харли Никълс“, здравната фирма на баща й строеше болници, клиники и обекти на здравната каса из цялата страна в продължение на почти половин век. Само че адвокатите на баща й, не, те вече бяха нейните адвокати, я уведомиха, че ако имат късмет и успеят да продадат всичко на прилична цена, може да получат пари, с които да покрият дълговете на баща й и дори да остане нещо.

В противен случай, банкрутът бе единствената възможност. Това означаваше, че няма да остане абсолютно нищо за нея, за сестра й, за мащехата й и за останалите наследници на баща й. Мърседис, шестата съпруга на баща й, неговата вдовица, получи няколко истерични пристъпа, когато след погребението разбра, че ги очаква бедност.

Ако чувствата й не бяха толкова притъпени, Алекс също щеше да изпадне в истерия.

Черна ограда отделяше ширналото се поле от конюшнята, а червена метална порта прекъсваше алеята. Алекс пристъпи до нея, откъсна поглед от яркосиния маяк и се опита да се справи с резето. Металът й се стори пронизващо студен и тя не успя да задвижи пръстите си, за да отвори.

Чу от другата страна на портата да се приближават стъпки и вдигна поглед. Мъжът, който по всяка вероятност беше Джо Уелч, крачеше към нея по посипаната с чакъл алея. Кафявите му ботуши изглеждаха стабилни дори на чакъла.

— Господин Уелч? — попита го тя, когато мъжът приближи. Гласът й бе нисък и дрезгав, не издаваше нито любопитство, нито враждебност, безличен глас, с който се бе сдобила след погребението. Безжизнен глас, като нея самата.

— Аз съм — гласът му бе дълбок и с лек южняшки акцент, който щеше много да й допадне при други обстоятелства. Когато стигна до портата, погледите им се срещнаха и тя видя, че очите му са сини, светлосини, обрамчени от черни мигли. В тях нямаше весели искри, каза си тя и се намръщи, а и той не изглеждаше особено гостоприемен.

— Аз съм Александра Хейуд.

— Знам коя сте — гласът продължаваше да звучи рязко.

Отключи портата без усилие и я отвори. Покани я да влезе, без да каже и дума. Тя пристъпи напред в двора около конюшнята и усети как глезенът й се изкривява, когато тънките токчета не намериха опора на чакъла. Автоматично протегна към него ръка — жест, заучен в скъпи училища и пансиони само за избрани. Той стисна устни, погледна протегнатата й ръка и на нея й се стори, че му стана неприятно. Въпреки това пое ръката й и я стисна. Дланта му беше едра и стегната, кожата — грапава и много топла. Алекс неволно потръпна, когато той пусна ледените й пръсти. В подобни моменти имаше чувството, че никога повече няма да усети топлина.

— Познаваме ли се? — попита тя и се зачуди дали той има представа защо е дошла. Държеше се почти враждебно, каза си младата жена. Дали това не бе обичайното му поведение?

— Срещнахме се на погребението на баща ви — той затвори портата и дръпна резето.

— Аха — не знаеше какво да отговори.

Дори да е бил там, тя не го помнеше, което я изненада, защото той бе от мъжете, които не се забравят лесно. Истината бе, че тя не помнеше много от този ден. Скръсти ръце на гърдите си, за да се предпази от режещия студ, и го погледна.

— Моля да ме извините. Не си спомням. Всичко от онзи ден ми е като в мъгла… Благодаря ви, че дойдохте. Филаделфия е далече от Симпсънвил.

Той кимна.

— Моите съболезнования за баща ви, госпожице Хейуд.

Алекс чуваше тези думи толкова често през последните пет седмици, че имаше чувството, че вече са гравирани на сърцето й.

— Благодаря.

Той стоеше до портата и я наблюдаваше. Тя бе стъпила на по-високо място и въпреки това той изглеждаше значително по-висок от нея. Не само височината на мъжа, ами и нетрепващото му лице биха се сторили страшни на човек, който лесно се плаши.

— Предполагам, че сте тук, за да се срещнете с мен — не си бе въобразила, че се държи враждебно. Личеше по гласа му.

— Точно така.

— Елате в конюшнята. Трябва да довърша нещо.

Той пое нагоре по хълма и ботушите му заскърцаха по чакъла. Тя се съобрази с бързите крачки, въпреки че леко се клатушкаше, докато токчетата й потъваха сред камъчетата. Когато забеляза, че й е трудно, той плъзна ръка и я стисна за лакътя, за да я задържи. Дори през палтото усети силата на ръката му.