Карън Робърдс
Райско гнездо (30)

Глава 30

Ханибал се бе настанил на самия край на леглото, когато Алекс отвори очи. Седеше кротко и я наблюдаваше с широко отворен нетрепващ поглед като на бухал. Сякаш бе престоял така часове, дори векове.

— Къш! — каза тя и дръпна завивките, за да го накара да се махне. Той не помръдна, но мигна и опашката му трепна.

Тя бе толкова изтощена, че не можеше да се разправя с него. Разбра, че го вижда толкова добре, защото леглото й бе обляно в светлина. Беше оставила лампата запалена, но сега тя й се стори толкова силна, че очите я заболяха. Нищо чудно, че се бе събудила посред нощ. Посегна към лампата, за да я загаси и да си легне отново…

Будилникът до леглото й се включи. Алекс се стресна, грабна го и за малко да прекатури лампата. Спря го и изпъшка. Беше 6:45, а имаше чувството, че е спала само два часа. Болеше я глава, устата й бе пресъхнала и имаше отвратителен вкус. Единственото й желание бе да си легне и да се завие през глава.

Отново бе сънувала баща си. Споменът нахлу неочаквано. Този път бе застанала в средата на обляна от слънцето ливада и той се приближаваше. Тя се усмихваше, доволна да го види, но след това той затича към нея, размаха ръце и тя разбра, че се опитва да прогони нещо. Имаше чувството, че каквото и да се е притаило зад нея, то е толкова страшно, че не намери сили да погледне, за да го види…

— Алекс? — гласът, който прозвуча по уоки-токито, бе сънен и недоспал. Тя се стресна.

— Добро утро, Джо — каза тя. Беше светло и гласът й стана леден.

— Сестра ти беше навън заедно със сина ми към два след полунощ. Прецених, че е редно да знаеш.

— Господи, ти откъде знаеш?

— Бях в кухнята, когато Ели се прибра.

— Нашари ли му задника? — тя си спомни какво я бе посъветвал за Нийли, затова се опита да се пошегува.

— Казах му да не го прави повече.

— Добра дисциплина поддържаш. Казваш каквото трябва, след това има наказания за непослушните.

— Сестра ти трябва да влезе в правия път. Моят син няма нужда.

— И твоят син е бил навън.

— Не говоря за снощи и ти много добре го знаеш. Между другото, казала е на Ели, че спя с теб. Ти да не би да си описала събитията в пълни подробности?

— Разбира се, че не съм… Знаеш ли, тонът ти не ми харесва.

— Боже, ще ме накараш да заплача.

— Не съм длъжна да те слушам — Алекс изключи уоки-токито с огромно удоволствие.

Сега вече бе не по-малко кисела от него. Взе душ, обу черните кожени панталони, тениска с дълги ръкави. Трябваше да накара Андреа да изпрати някой до тях, за да й приготви още дрехи, след като щеше да остане три седмици. Тръгна към долния етаж и удари с юмрук по вратата на Нийли. Ханибал я следваше по петите. Чак когато отвори хладилника, за да му сипе мляко, се запита как е влязъл в спалнята й.

Вратата й бе заключена. Сигурна бе, че не остана при нея снощи. Нийли го внесе на ръце в стаята си, спомняше си много ясно. Не грешеше.

Нийли бе излизала да се срещне с Ели. По всяка вероятност Ханибал е използвал момента, за да се измъкне от стаята на сестра й. Как обаче беше влязъл в нейната стая?

— Излизала ли си, за да се срещнеш тайно с Ели? — попита Алекс веднага щом момичето слезе. Облечена бе в дрехите, които бе описала снощи, но поне без розовото перо, Нийли бе с блеснали очи и в чудесно настроение.

Алекс никога не бе предполагала, че ще се зарадва, когато види диамантената обеца.

— И какво от това? А ти откъде знаеш? — Нийли се прозя и си сипа чаша портокалов сок.

— От Джо. Знам и че ти си казала на Ели, че спя с баща му.

Нийли отпи от сока и се намръщи, когато усети вкуса.

— Това да не би да е било тайна? Извинявай, не знаех.

— По дяволите, Нийли… — Алекс стисна зъби. — Не можеш да излизаш посред нощ и нямаш право да обсъждаш сексуалния ми живот, с когото и да е. Да не говорим, че това са само твои предположения.

— Предположения, друг път. Това е самата истина.

Алекс погледна вбесена сестра си, след това прецени, че е по-добре да зададе друг, по-важен въпрос.

— Как е влязъл Ханибал в стаята ми?

Нийли я погледна изненадана.

— Откъде да знам? Мислех, че е при мен.

— Беше на леглото ми, когато се събудих.

— Така ли? Как ли го прави този номер? — Нийли отпи нова глътка сок.

— Не знам, но беше при мен.

— Яко! Котка, която се материализира и дематериализира, когато пожелае.

Отвън се чу клаксон.

— По дяволите — възкликна Нийли, изгълта остатъка от портокаловия сок на един дъх и остави чашата на масата. — Това е Ели. Между другото, забравих да ти кажа, че се отказвам от пиърсинг на езика. Ели мисли, че естественият вариант е по-готин.

— Господи — изпъшка Алекс, когато Нийли излезе от стаята и изскочи навън. След като Джо бе непрекъснато наоколо, тази работа между Нийли и Ели нямаше да я бъде. Тя се намръщи, направи кана кафе и се замисли над мистерията с материализиращата се котка. Ханибал я наблюдаваше с нетрепващ поглед, тъй като не можеше да говори.

Възможно ли бе да се е вмъкнал в стаята й, когато тя отиде за уоки-токито? Дали вече се е бил измъкнал от стаята на Нийли? Джо каза, че сестра й е била навън към два. А тя отиде за уоки-токито преди това — единственото време, когато е имало възможност да се вмъкне и да се скрие под леглото. Ако, разбира се, Нийли по някаква причина го бе пуснала преди това.

Докато Ханибал се научеше да говори, това бе най-доброто обяснение, на което можеше да разчита, каза си Алекс. Вероятно е било така. Нямаше друго обяснение. Все пак котките не можеха да минават през стените.

 

 

Следващите няколко дни се изнизаха бързо. Отбиваха се гости, повечето приятели на баща й, които бяха чули клюките, че двете с Нийли са в „Уисълдаун“, но имаше и съседи, които се чувстваха длъжни да се отбият, за да видят как са. Алекс обикаляше околността, разгледа малкия Симпсънвил, по-големия Шелбивил и откри, че има и магазини, и търговски център на не повече от половин час път в Луисвил. Разговаряше с Андреа всеки ден за дребни неща като например за дрехите, които са й нужни, двете обсъждаха лични въпроси като брака на Пол с Тара Голд, реакцията на приятелите и познатите на неочаквано появилата се двойка. Андреа не пропускаше да й разкаже за цирка, както тя наричаше поредицата статии за семейство Хейуд, дори изпрати на Алекс материалите, но тя отказа да ги погледне, камо ли да ги чете. Заглавията бяха провокативни, снимките на баща й й причиняваха болка, повечето от написаното бе лъжа, наричаха баща й „царя на крадците“ и принизяваха грозно бизнеса му. Имаше и снимки на тях с Нийли, на шестте съпруги на починалия. Всичко бе представено като в сапунен сериал. Нима репортерите не разбираха, че пишат за истински хора, които имат истински чувства? Алекс фучеше пред Андреа, която веднага й обясняваше:

— На тях не им пука, стига историята да си я бива.

След като бе проверила доклада от токсикологията, Андреа потвърди пред Алекс, че баща й не е пил, преди да се самоубие. Що се отнася до миризмата на алкохол, Алекс предаде разговора си с Джо на Андреа, а приятелката й не можа да измисли никакво обяснение.

— Всички големи играчи се занимават със смъртта на баща ти, така че се съмнявам да са пропуснали нещо. Местните полицаи може и да пренебрегнат нещо, но сега са намесени и щатската полиция, и ФБР — в гласа на Андреа прозвуча съмнение. — Този, който ти го е казал, да не е някое пиянде?

Думата никак не подхождаше на Джо и Алекс се усмихна.

— Напротив, на него може да се разчита. След като казва, че е миришело на алкохол, значи е точно така.

— Струваш ми се напълно убедена. Искаш ли да изпратя някой да провери тази работа? Все още имаме частни детективи. Довършват доклада. Мога да помоля някой от тях да порови още.

— Супер — съгласи се доволно Алекс.

— Алекс — поколеба се Андреа. — Знам, че ти е трудно да приемеш смъртта на баща си и онова, което е направил, но разбираш ли, че единствената друга възможност е убийство? Тя бе отхвърлена. По дясната страна на баща ти имаше следи от барут, което означава, че сам е стрелял.

— Знам, Андреа. Само че миризмата на алкохол много ме притеснява. Откъде се е взела, след като татко не пиеше?

— Сигурна ли си, че човекът не греши? Добре. Ще пусна следата на детективите — Андреа се поколеба. — Чакай малко. Да не би това да е същият човек, с когото беше в понеделник, когато ми се обади? Джо някой си? Това да не би да е управителят на фермата?

— Същият.

— Я виж ти. Марк разговаря с него. Казва, че бил доста настоятелен.

Това означаваше, че е стъжнил живота на Марк.

— Доста точно описание. Какво иска от Марк?

— Заплашва го със съд, ако договорът не бъде признат за валиден. Марк огледа договора под лупа и каза, че е напълно валиден. Прехвърли го на Дейвид Роу и на останалите от борда да решат дали да му платят неустойка, или да го оставят да си изпълни задълженията по договора.

Бордът бяха шестима адвокати, които се занимаваха с най-тежките случаи.

— Не може просто да му се плати, защото някой трябва да се погрижи за конете — обясни Алекс. — Очевидно ще бъде необходимо малко време, докато ги настани при новите им собственици.

— На теб май не ти е безразличен — в гласа на Андреа се прокраднаха весели нотки. Този тип сигурно е красавец, нали?

— Защо реши, че е красив? — попита Алекс.

— Познавам те, приятелко. Не си особено притеснена заради онзи боклук Пол. Много повече се вайкаш заради ликвидирането на „Уисълдаун“. Я ми кажи какво означава това? Отговорът е един — готин мъж.

Алекс се разсмя.

— Добре де. Наистина е готин.

— Добър ли е в леглото? Или още не си разбрала? Не, ти си от бързите, вече знаеш.

— Андреа!

— Казвай! По скалата от едно до десет той къде е?

— На единайсет — разсмя се Алекс. — Повече няма и дума да ти кажа.

— Май ще ти дойда на гости — гласът на Андреа се превърна в сексапилно мъркане. — Не, измислих нещо по-добро, ще се отбия служебно до „Уисълдаун“, след като ти се върнеш.

Алекс се разсмя, но мисълта да се прибере, а Андреа да дойде тук при Джо, никак не й се понрави.

Това бе смешно, разбира се. Нямаше нищо общо с Джо, повтаряше си го всеки ден. Между тях цареше студена любезност, освен нощем, когато си говореха по уоки-токитата, а дрезгавият му глас я приспиваше. Въпреки приспивателните, тя не можеше да спи добре и сънуваше баща си почти всяка вечер. Знаеше, че Джо слуша, и това я успокояваше.

По професионални причини бе около него почти през целия ден. Обади се на издателя си и той й даде поръчка за албум с коне, който трябваше да бъде завършен до края на престоя й в „Уисълдаун“. Прекара доста време в конюшнята и по полята на фермата и снимаше всичко: Джо (за негово огромно раздразнение), работниците в конюшните, помощник-треньорите, ветеринарите и конете, които по цял ден бяха наоколо. Много се зарадва, че щеше да изкара пари от принудителното оставане. Имаше още ферми съвсем наблизо, на по-малко от час път с кола, и тя ги обиколи всичките. Беше взела любимия си фотоапарат; просто не ходеше никъде без него. След като превърна една от свободните спални в черна стая, Алекс откри, че може да поработи.

Инес идваше по два пъти в седмицата, както обикновено, за да чисти. И Алекс, и Нийли метяха подовете, пускаха прахосмукачка и перяха. Алекс дори си купи готварска книга, за да опресни познанията си, и приготви не една и две вечери, които не ставаха за нищо. Резултатите бяха толкова отчайващи, че Нийли похапваше пица всяка вечер. Момичето непрекъснато се молеше да отиде под хълма (както се изразяваше, когато ставаше въпрос за къщата на семейство Уелч, а това бе поне по пет пъти на ден; за огромна изненада на Алекс, Джо нямаше нищо против посещенията на сестра й, или поне не казваше нищо), за да вечеря там, но Алекс категорично отказваше. Джо, жалваше се Нийли, бил невероятен готвач.

— Я се стегни — неизменно отговаряше Алекс. Двете госпожици Хейуд не разчитаха на семейство Уелч повече, отколкото трябваше.

Една вечер, седмица след като се бяха настанили, тъкмо когато Алекс се чудеше какво да прави с двете доста подозрителни на пръв поглед парчета пилешко, току-що извадено от фурната, телефонът иззвъня. Все още намръщена, Алекс се обади.

— Алекс? — беше Джо. Бяха се видели преди два часа в конюшнята. Той показваше конете на потенциален купувач. Изглеждаше мрачен, а Алекс снимаше и той дори не скри колко му е неприятно. Беше погледнала така, сякаш искаше да го попита кой е собственикът, въпреки това я бодна жал, че се налага да се раздели с животните, които бе започнала да харесва и цени.

Нищо не можеше да се направи. Дори Джо призна, че е така. Нямаше пари, така че се налагаше конете да бъдат продадени. Той се опитваше да извлече максимално от неблагоприятната ситуация, въпреки че не му се искаше.

— Да — отвърна хладно тя.

— Пицата ти идва — гласът му беше сух.

Алекс се намръщи.

— Ти откъде знаеш?

— Защото доставчикът и приятел на Ели мина през нас, за да остави тетрадката на Ели по алгебра. Каза, че всяка вечер ви доставял пица през последната седмица.

— Господи, има ли нещо, което да не се знае тук? — възмути се Алекс.

— Не много. Нали ти казах. На вас не ви ли писна да ядете пица?

Алекс настръхна.

— Много обичам пица — отвърна наперено тя. След това й хрумна нещо. — Чакай малко. Не съм поръчвала пица. В момента готвя пилешки гърди с ориз. — Надменният й глас съвсем не издаваше ужасния вид на сготвеното.

— Да, разбрах за приключенията ти в готварството. Слушай, направил съм печено с картофи и моркови. След малко ще го извадя от фурната. Защо не дойдете двете с Нийли да вечеряте с нас?

Щом тя си представи вкусното ястие, стомахът на Алекс се сви. Нима беше гладна? Не можеше да повярва. Напоследък бе започнала да се храни по малко, което може и да не беше на добро.

На вратата се звънна.

— Аз ще отворя! — провикна се Нийли от кабинета, където пишеше някакво домашно, докато гледаше телевизия.

— Сигурно пицата ви идва — гласът на Джо бе станал още по-сух отпреди. — Алекс, елате да вечеряте у нас. Моля те. Приеми го като делова вечеря. Имам няколко предложения за конете и трябва да ги обсъдим.

— Така ли?

Нийли внесе кутията. Все още беше в дънките с ниска талия и впита оранжева тениска, с които бе ходила на училище. Намръщи се към Алекс, и остави кутията на плота.

— Не съм предполагала, че някога ще кажа подобно нещо, но ми се повръща от пица — подхвърли Нийли.

— Ти си я поръчала — отвърна троснато Алекс, без дори да се сети да покрие слушалката. — Мислех, че ще вечеряме пилешки гърди с ориз.

— Видях ги твоите пилешки гърди с ориз. Затова поръчах пицата.

В телефонната слушалка избухна смях.