Карън Робърдс
Райско гнездо (59)

Глава 59

На свечеряване на следващия ден всички, освен Ели, бяха изписани от болницата. Момчето щеше да остане там две седмици. Така казаха лекарите. Вече го бяха оперирали и бяха извадили куршума от гърдите му, а с течение на времето той щеше да се възстанови напълно.

— Така и не ти благодарих досега — обърна се Джо към Нийли, докато ги водеше към „Уисълдаун“, за да си вземат нещата. Къщата бе лошо обгоряла и никой нямаше да може да живее там, освен ако не направеха скъп ремонт. Освен това полицията я загради с жълта лента като местопрестъпление. Наложи се да вземат разрешение, за да минат и да си приберат нещата. — Спасила си живота на Ели.

— И аз си имам добри страни — отвърна наперено Нийли. И нейната коса бе обгоряла като на Алекс, но поне останалите изгаряния бяха повърхностни. Раните по краката на Джо бяха по-сериозни, но той бе превързан и това, изглежда, не му пречеше.

— Така е, не мога да отрека — съгласи се Джо. Разговорът се водеше в коридора на горния етаж, а Алекс ги слушаше с усмивка. Според нея, Нийли бе истинска героиня. Сестра й бе спасила и нейния живот.

Джо влезе в стаята на Алекс и тя вдигна поглед, за да му се усмихне. Беше се обявил за бодигард и на двете по време на посещението, въпреки че опасността бе преминала. Томи бе арестувал Хомър около двайсет минути, след като бе чул разказа на Нийли, Алекс и Джо. Хомър се бе върнал в мотел „Дикси“, убеден, че е елиминирал свидетелите. Томи го бе предал на щатската полиция и бе заявил, че със сигурност е щял да убие отново. Досега бил убил двайсет и две жени и четирима мъже. В дома си пазел огромна колекция от снимки на жертвите, а вторият екземпляр, който закачвал в „Уисълдаун“, беше изгорял.

Хомър признал всичко веднага след ареста. Лора Уелч също била една от жертвите му. След последното си посещение при Джо, тя прекарала нощта в мотел „Дикси“. Хомър я отвлякъл, докато спяла.

— Кажи ми защо има тайни проходи в къщата ми? — попита Алекс и го погледна. — Това някакъв местен обичай ли е?

Джо се ухили.

— Очевидно „Уисълдаун“ е бил част от „Подземната железница“ — отвърна той. — Останала е още от времето на Гражданската война. Това е бил начинът да крият избягалите роби. Измъквали са ги през къщата, когато са идвали ловците на избягали роби. Имаше още един проход към потока. Част от него се е срутила след пороя. Очевидно Хомър е трупал там телата в чували за боклук. Сигурно пак пороят е отнесъл торбите навън.

— А Хомър откъде е знаел за него? — провикна се Нийли от съседната стая.

— Той е отраснал в „Уисълдаун“. Къщата беше на семейството му допреди двайсет и пет години. Проходите не са тайна. Просто никой вече не се сещаше за тях.

— Можеш да си сигурен, че аз не знаех нищо за тях — заяви Алекс. — Нямаше да прекарам първата нощ в къщата, ако имах представа.

— Ти не я прекара тук — отвърна тихо Джо и Алекс си припомни паническото бягство надолу по хълма към неговата къща.

Той застана до нея и скръсти ръце на гърдите си. Погледна я замислен. Алекс вдигна любопитно очи, а след това продължи да събира багажа си.

— След като нямаш дом тук, предполагам, че ще се върнеш във Филаделфия.

Алекс остави дрехите и отново го погледна.

— Зависи — отвърна тя.

— От какво? — очите му излъчваха напрежение.

— От теб.

— Така ли? — той се усмихна.

— Да.

— Алекс — той протегна ръце, стисна ръката й и я привлече към себе си. Тя бе готова да го прегърне, но той обви врата й с ръце и я задържа далече, за да вижда лицето й. — Омъжи се за мен — гласът му бе станал дрезгав.

Тя погледна морскосините очи, красивите устни и загорялото лице и усети как сърцето й се разтапя.

— Добре — усмихна се тя. След това обви ръце около врата му, надигна се на пръсти и го целуна.

— Правилно ли чух? — изписка Нийли от вратата. — Ти наистина ли каза, че ще се омъжиш за него?

— Защо, неприятно ли ти е? — попита Джо и вдигна глава.

Алекс се обърна и се усмихна на сестра си.

— А, не — ухили се дръзко тя към Джо. — Не знам как ще ми се отрази Ели да ми е племенник.

Джо изпъшка.

— Все ще измислим нещо — заяви Алекс.

Малко по-късно, след като си бяха събрали багажа, се канеха да поемат към къщата на Джо, който понесе саковете.

— Виждала ли си Ханибал? — обърна се Нийли към Алекс, която отдавна го търсеше, затова поклати глава. — Не можем да го оставим.

— Не можем — съгласи се Алекс. Котаракът бе един от най-големите герои. В този момент се сети къде ще го намери.

— Ела — подкани тя Нийли. Сестра й се намръщи, но я последва.

Когато Алекс излезе на терасата, усети полъх студен въздух. На залез-слънце терасата изглеждаше обвита от алени сенки. Сестрите започнаха да викат Ханибал.

И ето, че той припна към тях от другия край на терасата, като мъркаше шумно, навирил опашка.

Зад него видяха фигурата на мъж.

Алекс се закова на място. Не грешеше. Там стоеше баща й, усмихваше се и на двете с Нийли, пъхнал ръце в джобовете. Сребърната му коса блестеше на слънцето, а от очите му струеше обич. Както обикновено яката на ризата му бе разкопчана и напъхана в панталоните.

Докато го наблюдаваха, образът му започна да избледнява. Вдигна ръка за сбогом, след това изчезна напълно, сякаш никога не се бе появявал.

Останаха алените сенки.

— Татко! — извикаха едновременно Алекс и Нийли, докато Ханибал се галеше около глезените им. Спогледаха се.

И двете го бяха видели. Нямаше грешка.

— Алекс! — извика Джо, притеснен, че не я намира.

— Да вървим — реши Алекс.

Нийли грабна мъркащата котка в ръце. Сестрите загърбиха хладните сенки и пристъпиха в топлата къща.