Карън Робърдс
Райско гнездо (34)

Глава 34

— Чакай малко, сега ще ни наглася — топлият дъх на Джо докосна ухото й. Имаше вкус на нещо с масло, дали не бяха пуканки? Той се отдръпна назад и Алекс се плъзна надолу и малко наляво. Усети, че седи между свитите колене на Джо върху сламата. Дупето й бе притиснато в него, а ръцете му обгръщаха кръста й, докато гърдите й се облягаха на неговите. Тя също сви крака. Гърбът на някакво дете бе точно пред нея, отвсякъде я притискаха хора и тя не можеше да се протегне. Позата й се стори прекалено интимна, но щом се огледа, забеляза, че няма друго място. Каруцата бе претъпкана. Нямаше да има място за нея, ако Джо не се бе погрижил.

Излязоха на улицата пред училището. На жълтата светлина на лампите от ковано желязо Алекс видя къщи и магазини съвсем в стила от времето на Гражданската война. Огледа се отново и забеляза, че има още двама възрастни в каруцата. Останалите, поне двайсет и пет, бяха тийнейджъри. Май това бе целият баскетболен отбор. Не ги интересуваше, че е хладно, до един бяха в тениски с надписи „Рокетс“ на гърдите.

Забеляза Ели в другия край, притиснат между Хедър и Нийли, и се усмихна. Горкото момче.

Започна да се притеснява от позата, в която бяха двамата с Джо, защото синът му бе наблизо, а малката й сестра не изпускаше нищо, освен това до тях имаше и двама клюкари. Отново се огледа и се успокои. Децата разговаряха помежду си, шегуваха се, смееха се и се прекъсваха един друг. Възрастните, може би към средата на четирийсетте, също си бъбреха. Никой не им обръщаше внимание.

— Удобно ли ти е? — попита той.

Алекс кимна. Нямаше друго място на света, на което желаеше да бъде. Отпусна глава на рамото му. Бузата й се отри в челюстта му, когато помръдна. Кожата му й се стори топла, леко бодлива.

Тъй като не бе сигурна, че той е видял кимването, тя каза:

— Да.

След това обърна лице към него, за да се увери, че я е чул над бумтенето на трактора и гласовете на тийнейджърите. Усети лек мирис на сапун. Вдъхна дълбоко и дупето й се смъкна по хлъзгавата слама. Джо я прегърна по-здраво през кръста и я притисна до себе си.

Алекс трепна силно и си пое рязко дъх. Бедрата му се стегнаха около нея. Сигурно за да не се хлъзга повече.

— Не мога да ти позволя да ми се изплъзнеш — каза съвсем спокойно той до ухото й.

Възможно ли бе той да не изпитва същото като нея?

Алекс забеляза, че е с любимата си пухенка. Беше разкопчана и тя бе загърната в нея, а от ръцете и краката му се излъчваше топлина. Бе с тъмносин суитчър върху бяла тениска. Не бе сигурна в цвета. Светлината се менеше на всяка крачка, наоколо бе тъмно и подробностите й убягваха. Забеляза, че е с дънки и високи ботуши с връзки.

— Какво е това? Да не би да е част от състезанието? — трябваше да каже нещо, защото се чувстваше неловко. Не можеше да остане просто така и да се остави да се разтопи в ръцете му.

— Ти никога ли не си била на подобно нещо? — той се премести така, че устата му да е до ухото й. Усети устните му и кожата й пламна.

Алекс поклати глава.

— Не.

— Сигурно тракторите и каруците не са любимите превозни средства на възпитаниците на пансиони — отвърна той. Гласът му ставаше дрезгав. — Това е обиколка в сеното, принцесо. Сега ще накладат огън. Ще подпалим образа на противниковия отбор и ще изпеем училищната песен, ще печем хотдози и гъби и ще се повеселим. А утре вечер ще поиграем баскетбол.

Мускулите на бедрата му бяха стегнати и силни. Спомни си как изглеждат, когато е без дрехи, намести се и се сви между тях. Всяко негово докосване я наелектризираше и тя усещаше как я поглъщат пламъци на желанието.

— Защо мъжете полудяват, когато се играе баскетбол? — попита привидно небрежно Алекс. — Трябва да призная, че не разбирам интереса им.

Джо се засмя. Звукът разтърси гърдите му и тя усети дъха му. Той се намести отново и пламъците отново лумнаха.

— Това е нещо като жените и пазаруването. Между другото, благодаря за Джени.

— Моля.

— Влюбена е в роклята. Показа ми я. Признавам, че е много готина — в гласа му се прокрадна шеговита нотка, сякаш той нарочно се опитваше да разведри обстановката. Само че ръцете му си оставаха на талията й и я притискаха до него. Топлината на тялото му й се предаваше.

— Джени е много сладка — отвърна искрено Алекс.

— Знам. И аз мисля така.

— Много се забавлявахме. И Джени, и Саманта, и Нийли, и аз.

— Като говорим за Нийли — продължи той, — искам да ти се оплача.

— Така ли? — вече бяха в покрайнините на града и пред тях се виждаше небето, обсипано със звезди. Полята бяха притъмнели. Чуваше ясно смеха и писъците на останалите в каруцата. Приличаха на тъмни сенки, които си подвикваха и се шегуваха. Продължаваха напред и се полюшваха ту на една, ту на друга страна. Алекс се бе отпуснала в ръцете на Джо, вдъхваше миризмата на сено и се наслаждаваше на позата. Усещаше топлината му и силните мускули. — Какво е направила?

— Направила е на дъщеря ми розови кичури.

Алекс си спомни с какво се занимаваха сестра й и Саманта в кухнята и за малко да се изкиска.

— Господи.

— Доколкото разбирам, те с въпросната Саманта си имат кичури, та Джен също поискала.

— Господи — усмихна се Алекс. — Ти какво направи? Изнесе ли й лекция за опасността от кичури? Нареди ли й да се измие?

— Видях ги чак когато бях на вратата. Беше с хора и видях и роклята, и кичурите по едно и също време. Отвориха ми очите. Сега вече съм сигурен, че розовите резки са готина работа.

— Казват се кичури, не резки — Алекс се усмихна на тъмното небе. Звездите й намигаха шеговито. — Да, наистина са готини.

— Още не си чула най-лошото. Имаш ли представа какво друго е сътворила малката ти сестра?

— Какво? — попита уплашено Алекс, защото тонът му не вещаеше нищо добро.

Джо прибра косата й зад ухото. След това се наведе, за да е сигурен, че никой няма да чуе. Устните му бяха топли, дъхът — влажен и тя стисна зъби.

— Казала на Джени, че ако иска да изглежда истински готина, трябва да си купи сутиен с подплънки.

Това не беше чак толкова зле. Джо очевидно нямаше представа какво друго можеше да измисли Нийли.

— Само това ли?

— Само това ли? Да не би да ти се струва малко? Знаеш ли какво поиска дъщеря ми да правим през уикенда? Иска да я заведа в търговския център на Луисвил, за да й купя сутиен с подплънки — в гласа му прозвуча истински ужас.

 

 

Самата мисъл как Джо обикаля търговския център, за да намери сутиен за Джени, накара Алекс да се ухили.

— „Виктория Сикрет“ имат доста приятни неща — отбеляза тя.

— „Виктория Сикрет“ ли? За Джени? Господи… Престани да се смееш, изобщо не е смешно.

— Ти си смешен. Тя е момиче. Рано или късно ще трябва да започне да носи сутиен.

— Да, но не още отсега. При това с подплънки, за Бога. Та тя е само на единайсет и е плоска като дъска. Тя е още дете. Искам да я запазя такава колкото е възможно по-дълго.

Тя го погледна и забеляза как се е намръщил. Устните му докоснаха ухото й и тя потръпна.

— Джо, момиченцата порастват.

— Ще става все по-трудно — той стана мрачен. — Нали я отглеждам сам. С момчетата ми е по-лесно. Докато едно момиче…

— Според мен ти се справяш страхотно — отвърна Алекс и покри едната му ръка със своята. — Справяш се страхотно и с тримата.

— Да, аз съм господин Майка — гласът му стана различен и тя се обърна към него.

— Джо, какво има?

Той отново й се стори греховно красив. Остана загледана в него и усети как я залива удоволствие. Имаше толкова правилни черти. Челото му бе високо, носът — прав, волева брадичка. Очите му бяха обрамчени от гъсти черни мигли. Погледна я и красивата му уста се изви в усмивка.

— Нищо — притисна я отново. — Кажи какво прави днес.

Беше очевидно, че иска да смени темата. Нещо го притесняваше, но сега не бе моментът да го обсъждат, тъй като някой можеше да ги чуе.

Той решаваше.

— Освен че запознах дъщеря ти с розовите кичури и сутиените с подплънки ли? — тя се опита да омаловажи нещата, ала не бе сигурна, че успя.

— Да, освен това — сега вече се усмихваше истински. Забеляза проблясъка на зъбите му в мрака.

— Говорих с Андреа — гърдите му се повдигаха, брадичката му леко драскаше бузата й, от време на време той наместваше крака.

— Какво разправя Андреа?

— Днес е излязла последната статия. Ако реша, мога да се прибера след седмица.

Той застина на място. Ръцете му се стегнаха.

— Браво. Добра новина.

— Така ли?

— Не е ли?

В този момент усети колко учестено диша. В същото време забеляза, че той е напълно спокоен. Ако преместеше малко глава, можеше да докосне брадичката му с устни. Едва се сдържаше.

— Зависи.

— От какво?

— От теб.

Той не отговори. Алекс усещаше ръцете му, гърдите му, силните крака. В този момент се почувства щастлива, а през изминалите мъчителни седмици това бе забравено чувство. Пое дълбоко хладния ноемврийски въздух и вдигна очи към безоблачното небе, обсипано със звезди.

Какво удоволствие, да бъде в прегръдката на Джо. Това бе ключът. Тези ръце бяха прогонили мъката и болката, бяха направили света по-хубав. Ръцете на Джо й бяха върнали щастието.

Нямаше да го изпусне просто така.

— Андреа ми разказа за Пол.

— Нима? — гласът му прозвуча обещаващо любопитен.

— Изглежда бракът не му понасял.

— М? — това приличаше на ръмжене.

— Казах й, че не ме интересува, не страдам за Пол.

Той не отговори, а тя се притисна в него. Когато продължи, гласът й бе станал нежен като ветреца.

— Казах й, че има друг.

— Сериозно? — той си пое дълбоко дъх.

Алекс усети как гърдите му се надигат и ръцете му се напрягат.

— Да — изви се към лицето му. Очите им се срещнаха. Така и не успя да разгадае изражението му. — Стига ти да пожелаеш.

— Алекс?

— Да?

— Би ли ми направила една услуга? — гласът му прозвуча безизразно.

— Какво?

— Стой мирна, престани да шаваш.

Тя остана загледана в него в очакване на отговора, отпуснала глава на рамото му, устните й на сантиметри от брадичката му. Усети напрежение в краката му, а гърдите му не помръдваха.

Преди да го попита защо, тя разбра отговора. Ръцете му бяха започнали да треперят.

— Джо? — прошепна тя.

Той облиза устни и стисна зъби.

— Дай ми минута — помоли той.

Алекс се усмихна. Сигурна бе. Той бе не по-малко възбуден от нея.

— Дръжте се — провикна се шофьорът и каруцата отби от пътя през полето. Алекс се стегна, защото бе необходимо, и стисна Джо с две ръце. Той бе успял да се овладее, защото ръцете му бяха спокойни.

В далечината забеляза светлината на огъня. Той пукаше и хвърляше искри и ставаше все по-голям. Миризмата на изгоряло бе напоила въздуха.

— Може ли вече да мърдам? — попита тя с дрезгав глас.

— Само ако си готова за последствията — отвърна Джо и отри устни в ухото й, този път нарочно, каза си тя. Обърна се към него и в този момент каруцата спря.

— Готова съм — усмихна се тя.

Шофьорът се обърна.

— Можете да скачате. Стигнахме.