Карън Робърдс
Райско гнездо (36)

Глава 36

Допреди четирийсет минути, днес бе най-противният ден в живота му, каза си Джо. Трябваше му малко време, за да осъзнае какво му бе казал Томи. Когато най-сетне прие новината, го изпълни вледеняващ ужас. Наложи му се да спре и да си купи нещо успокоително от аптеката, преди да отиде на срещата с банкерите. Бяха открили чантата и обувките на Лора; на чантата имаше леке, вероятно от кръв; имаше и втори плик с човешки останки. Дали това не бе всичко, останало от Лора? Лицето й, младото й красиво засмяно лице, както си я спомняше от първата им среща, не спираше да се появява пред очите му. Господи, колко много я обичаше като момче и докато беше млад. Всички го предупреждаваха да не се жени за нея. И приятелите, и баща му, и майка му, дори Каръл. Наричаха я купонджийка и се оказаха прави. Само че той бе убеден, че между тях с Лора съществува специална връзка и не ги послуша. Ожениха се и след това трябваше да преглъща онова, което си бе надробил. Когато най-сетне подаде молба за развод, вече я мразеше. По-късно омразата се стопи, отиде си също като любовта. И ето че сега, дълго след като чувствата ги нямаше, от мисълта, че Лора е била натъпкана в чувал за боклук, му прилоша.

Ако тялото на Лора бе в онзи чувал — а това просто бе невъзможно, защото подобни неща не се случваха тук — значи бе извършено убийство. Някой бе убил Лора преди много години. И това да се е случило в техния окръг? Невъзможно.

Той със сигурност не я беше убил, въпреки че Роб го предупреди, че като съпруг на жертвата ще бъде първият заподозрян, защото се знаеше какви са били отношенията му с Лора. Всички в окръга знаеха. Не очакваше да го обвинят в убийството й. Просто не можеше да се случи.

Ако бе станало убийство и той не го бе извършил, тогава кой?

Не можеше да повярва, че е някой от съседите или приятелите.

А Лора бе дива, не подбираше нито мъжете, нито наркотиците. Може да се е забъркала в нещо, в някоя сделка с наркотици…

Господи, искрено се надяваше да не е така. Това щеше да е прекалено. Щеше да даде храна на клюкарите, когато всичко излезеше наяве.

Независимо от всичко, Лора си оставаше майка на децата му.

Господи, ако това бе истина, ако останките на Лора бяха в онзи чувал — а той се молеше на Господ да не е тя — тогава трябваше да каже на децата.

Я чакай, спря се той, когато си представи ужасния момент, просто изчакай. В момента единственото сигурно беше, че са открити стар чифт обувки и чантата на Лора с петна, подхвърлени в полето заедно с втори чувал, в който са открили кости и коса. Томи дори не бе сигурен, че са човешки останки, така че не можеше да се твърди, че са на Лора.

Не биваше да избързва. Когато се разбереше със сигурност, тогава щеше наистина да стане зле. Тогава щеше да се наложи да каже на децата.

Засега най-доброто, единственото, което можеше да направи, бе да мисли и да чака.

Около час и половина след срещата му с Томи се изправи пред зала, пълна с банкери и други инвеститори от Луисвил. Те изслушаха любезно плана му за откупуване на част от конете на „Уисълдаун“ и създаването на негова конюшня. Бяха прегледали щателно бизнес плана му. След това бяха обобщили нещата.

Планът бил добър, изпълним, били готови да го финансират, стига той да поеме част от риска. Това означаваше, че ще разчита изцяло на упорития си труд, на опита си и на онова, с което разполага в момента, стига да вложи четвърт милион долара в брой.

Това бе все едно да кажеш на някоя Пепеляшка, че може веднага да се омъжи за прекрасния принц, стига да си навре крака номер трийсет и девет в обувка трийсет и шести размер.

Четвърт милион в брой. Това бе напълно невъзможно. Дори да продадеше всичко, което притежаваше — не че нямаше да изплаща ипотека — пак нямаше да успее да събере толкова пари.

След това трябваше да открие начин да осигури децата, докато стъпят на крака.

Върна се навреме, за да обиколи конете, да вземе душ, да се преоблече и заедно с Джош да тръгнат за вечеринката.

Когато се качи в каруцата заедно с отбора, имаше чувството, че никога не е имал по-лош ден в живота.

Тогава Алекс се качи и буквално му падна в скута.

Това бе единственият лъч светлина през целия ден.

Да я държи в прегръдките си, бе единственото лекарство, което му трябваше. Когато пристигнаха на полето, той бе забравил за ударите, които бе понесъл през деня, а дори да не ги бе забравил напълно, бе успял да ги изтласка от съзнанието си поне за известно време.

Сега, докато навлизаха в гората, Алекс бе единственото, за което мислеше.

Държеше се като влюбен ученик, каза си Джо и се ухили, докато водеше младата жена в тъмното по пътеката. Когато бе в гимназията, идваше с момичета в гората след вечеринките. Случаите бяха много и момичетата бяха много. Знаеше всички подходящи места.

Не бе единственият. Наоколо мърдаха сенки, чуваше се шумолене. Децата също се бяха отправили към гората. Това бяха те, тийнейджърите.

Единственият проблем беше, че бе на трийсет и кусур години. А разходка в гората и безобидно натискане съвсем не бе това, което му се искаше.

— Ей ти, къде се отнесе? — Алекс му се стори развеселена и задъхана. Гласът й бе станал дрезгав и той едва го долови над шумотевицата, която вдигаха веселяците около огъня, и шумоленето на гората.

Възбуди се в мига, в който тя заговори.

— Не знам за теб — отвърна той през рамо, — но ми се иска да се скрием някъде, преди да се натъкнем на други.

Джо забави крачка, спомнил си, че тя е на високи токове, които може и да бяха напълно неподходящи за вечеринка на открито, но пък бяха невероятно сексапилни, защото благодарение на тях слабите й крака изглеждаха безкрайно дълги, а мекият кашмирен пуловер не му позволи да откъсне ръце от нея. През всичкото време, докато бяха в каруцата, се молеше да не се поддаде на изкушението. Докато тя се притискаше в него, Джо бе имал чувството, че е в рая и в ада едновременно. Ръцете му се бяха разтреперили като на шестнайсетгодишен ученик.

Освен това разбра, че да се опитва да се спаси от Алекс е загуба на време. Вече бе нагазил в много дълбоки води.

Пътеката бе толкова тясна, че не можеха да вървят един до друг, затова тя бе останала зад него и стискаше ръката му. Дланта й бе фина, с дълги пръсти, хладна и с мека кожа. Потръпна, когато си спомни допира на тези длани по голата си кожа.

— На разходка ли отиваме? — шеговитият й глас го накара да забърза.

— Аха.

— Ясно. Често ли се разхождаш из гората, когато е тъмно като в рог?

— Не много често — за последен път бе водил момиче тук, когато бе на осемнайсет. След това започна да се люби на по-усамотени места, където бе по-удобно и закътано.

— Виждам, че знаеш къде отиваш. Не ми се иска да се загубим или да паднем от някоя скала — стори му се притеснена и той се усмихна тайно. Да паднат от някоя скала, не влизаше в плановете му.

— Знам къде отиваме.

— Джо, стори ми се, че видях някой там отстрани — гласът й се превърна в уплашен шепот.

— М?

— Честна дума — отвърна шепнешком тя.

— Сигурно са деца.

— Какво ще правят деца в гората? Веселбата е около огъня… а-ха.

Това „а-ха“ го накара да се усмихне отново.

— Точно така, а-ха.

Той откри закътаната поляна, обградена от гъсто избуял къпинак; от едната й страна имаше маса за пикник и две пейки, край които се виждаше статуя на куче. Огледа се бързо, за да се увери, че двамата с Алекс са сами.

Така беше по-добре. Нямаше да му е приятно да се натъкне на хлапета, които се натискаха.

— Джо…

Преди да успее да каже и дума, той я завъртя към себе си, подпря я на едно дърво и я стисна над лактите. Пухенката не му липсваше. Докато пътуваха, така се бе сгорещил, че копнееше някой да изсипе кофа лед върху него. В момента се чувстваше по същия начин.

Тя вдигна очи към него. Луната бе достатъчно ясна и му позволи да види овала на лицето й. Фини черти, големи сини очи, най-пълните, най-желани устни, които някога бе имал удоволствието да види. Плъзна длан под косата й и я задържа на врата й. Палецът му погали копринената буза.

Тя потръпна.

— Помниш ли за какво си говорехме, преди да слезем от каруцата? — гласът му звучеше дрезгав, но той имаше нужда да заговори.

— За Пол ли? — тя бе все още задъхана.

— Че има някой в живота ти — напомни той. — Мила, включи ме сред доброволците.

След тези думи я целуна. Устните й трепереха и се разтвориха, а ръцете й обвиха врата му. Пухенката падна на земята.

Устните й бяха, каквито ги помнеше: топли, мокри и невероятно сладки. Господи, денонощно си представяше тези устни!

Не можеше да забрави вкуса й нито за миг.