Карън Робърдс
Райско гнездо (15)

Глава 15

— Нали ще заключат вратата? — извика Алекс, за да е сигурна, че Джо ще я чуе. Той бързаше да я сложи да седне в джипа. Докато беше навън, си спомни какво беше, преди той да дойде да я спаси. Отвори вратата и я пусна на седалката, без да й отговори. Алекс изчака той да се качи зад волана, да подхвърли чадъра отзад и да затвори вратата. Чак тогава повтори въпроса.

— Все някой ще я заключи, но на твое място не бих се притеснявал. Тук почти няма престъпления — той запали, включи фаровете, чистачките, затоплянето на стъклата и даде на заден. Отвсякъде ги обливаше пороен дъжд. Проехтя гръм и заглуши хрущенето на чакъла под гумите. В автомобила беше студено, но поне бяха на сухо и тя се почувства спокойна.

— Така ли? Чакай да ти напомня, че тази вечер в спалнята ми имаше непознат! — тросна се Алекс. Облегна глава на кожената седалка и отново притисна кърпата към раната.

— Сигурна ли си, че не си сънувала?

— Сигурна съм, че не съм сънувала как ме удариха по главата.

— Това със сигурност не си го сънувала.

Стигнаха пътя и той я погледна, преди да подкара отново. Слабата светлина от таблото не позволяваше да прецени какво е изражението му. Алекс се надяваше, че той вижда къде кара по-добре от нея, защото, извън осветения от фаровете участък, наоколо бе непрогледен мрак.

— Много ли те боли главата? — той се обърна към нея.

— Малко.

— Да ти кажа, шансовете някой да проникне в „Уисълдаун“ са минимални, особено в нощ като тази. Дори престъпниците обичат да са на сухо и топло.

— Ако мислиш, че има някакво друго обяс…

Тя замълча, когато поредната светкавица проряза небето. Бяха стигнали почти до „Уисълдаун“. Къщата на върха на хълма се открои, сякаш бе проблеснала светкавица на камера. Черна фигура на терасата на втория етаж се очерта на фона на белия камък. Беше човек. Мъж.

Алекс се ококори. Пулсът й се ускори. Тя се изправи рязко, изви се назад, но в същия момент светкавицата се скри и нощта отново се спусна над къщата като плащ на магьосник.

— Виж! Нали видя… На терасата имаше някой! На втория етаж имаше човек! — тя сграбчи ръката му, насочила пръст към къщата.

Джипът изви рязко надясно, след това Джо наби спирачки и дръпна ръка.

— По дяволите, Алекс, не знаеше ли, че не бива да дърпаш човек, който кара?

Младата жена не обърна внимание нито на тона му, нито че я нарече с малкото й име. Не откъсваше очи от къщата. На терасата имаше някой. Сигурна бе. Погледна го диво.

— Видя ли го? Сигурно това беше човекът от стаята ми, който ме удари! Все още е в къщата! Трябва да отидем в полицията!

Той я погледна с присвити очи.

— Наистина ли мислиш, че си видяла някого?

— Да! Беше на терасата на втория етаж! Сигурна съм!

— Не познавам друг човек, който да създава повече неприятности — изръмжа той и натисна газта. След секунди вече пътуваха към „Уисълдаун“.

— Какво правиш? — докато гумите свистяха по мокрия асфалт, изненаданият й поглед се местеше от къщата към него.

— Няма да ми отнеме повече от пет минути да проверя.

— Не можеш! Трябва да повикаме полицията! Той може да има пистолет или…

— Съмнявам се — отвърна сухо той.

— Да не би да си мислиш, че съм си въобразила? — гласът на Алекс бе станал писклив от яд.

— Мина ми през ума. Ако имаш грам здрав разум, сама ще разбереш, че е напълно невъзможно. Тук не е Филаделфия; разстоянията са огромни. Задай си въпроса. Ако имаше някой в къщата, откъде е дошъл? Не виждам кола, а ти? Да не би да си мислиш, че е дошъл пеша? Откъде е дошъл? От Симпсънвил ли? Че градът е на осем километра, а Симпсънвил е най-близкият град. За Бога, Алекс, използвай мозъка си. Навън вали като из ведро. Няма изнасилвач, който би изминал осем километра в дъжда.

Бяха в самия край на алеята и той паркира пред каменните стъпала, които отвеждаха към входа на „Уисълдаун“. Не угаси фаровете и остави двигателя да работи. Наведе се и отвори жабката. Ужасената Алекс го наблюдаваше как вади най-обикновено фенерче. Ако замахнеше с него, за да го използва като оръжие, и удареше някой по главата, жертвата щеше да се окаже с огромна цицина.

— О, не! — възкликна тя и стисна седалката. Усети как й прилошава, но не обърна внимание. — Не го прави! Моля те, не го прави! Нека да отидем в полицията! Това е глупаво. Аз…

Той вече отваряше вратата. Светлината в купето светна и тя забеляза решителното изражение по лицето му. Сигурно и той бе забелязал ужаса по нейното. Очите им се срещнаха.

— Заключи вратите и стой мирно. Връщам се веднага. Ако имаш нужда от мен, натисни клаксона.

— Джо, моля те… — простена тя.

Той тресна вратата и нощта го погълна.

Алекс заключи вратите, сви се на седалката и се опита да го зърне. С една ръка притискаше кървавата кърпа към пулсиращата рана. Дъждът й се стори невероятно силен, също като рева на трафик по натоварена улица. Фаровете прорязваха тъмнината. Капките приличаха на ледени висулки. Запита се дали да не угаси фаровете, но щом си представи как седи сама в мрака, се отказа. А и какъв беше смисълът? Ако натрапникът бе все още на терасата на втория етаж, той със сигурност ги бе видял да приближават, ако бе останал вътре. Само че той не бе останал. Ако притежаваше дори капка здрав разум, щеше да напусне къщата, когато се бяха появили, и сега, по всяка вероятност, бе навън. Може би в момента се спотайваше до колата…

Кожата по врата й настръхна и Алекс рязко се обърна назад. Не виждаше нищо навън, освен дъждовната пелена. Не чуваше нищо, освен плясъка на капките и бръмченето на мотора. Беше сама в тъмнината, глуха, сляпа и единствената й защита бяха вратите на джипа.

Господи, ако той имаше чук или нещо тежко, можеше да разбие прозорците.

Алекс се премести зад волана, без да обръща внимание на болката в главата и виенето на свят. Тук щеше да й е по-удобно, ако се наложеше да натисне клаксона и да включи на скорост. Разнесе се гръм. Ако в този момент я нападнеха, Джо нямаше да чуе, че прозорецът се чупи, нямаше да чуе и клаксона. Щеше ли да й остане време да включи на задна и да подкара?

Заблестя нова светкавица. Алекс трескаво се заоглежда, но наоколо се виждаше само дъждът.

След няколко минути се чу почукване по стъклото и тя подскочи. Обърна се наляво и видя огромна фигура застанала до колата. Джо ли беше това? Нека да е Джо, моля те, Господи, молеше се тя, докато се взираше през прозореца. Последва ново почукване, видя кокалчетата му, след това и лицето му. Притаи дъх и го позна.

Наистина беше Джо. Слава богу.

Тя отключи вратата. Той побърза да отвори и младата жена усети полъх студен въздух. Разтреперана се върна на съседната седалка.

— Липсвах ли ти? — попита той с подобие на усмивка, след което се взря в пребледнялото й лице. От пончото му се стичаха струи вода. Той отметна качулката. Косата му бе суха, но лицето блестеше от капките.

— Господи — отвърна тя, когато той се наведе, за да прибере фенерчето в жабката. — Ти… Там имаше ли…

Той даде на заден.

— В къщата нямаше никой. Не личи някой да е влизал. Няма и следи от пожар. Предната врата беше отключена — предполагам вие сте я оставили.

— Да, но…

Той вдигна ръка, за да я спре.

— Остави ме да довърша — стигна пътя и зави в посоката, към която се бяха отправили одеве. — Задната врата беше заключена. Проверих терасата на втория етаж. Не само че нямаше никой, ами вратата се заключва отвътре. Спалните бяха отворени, всичките, а бронзова статуя на жена, висока колкото ръката ми до лакътя, лежеше по средата на пода в коридора на горния етаж. Сигурно с това си била ударена.

— Той сигурно я е взел…

— Алекс, мила, има две бронзови статуи, поставени от двете страни на огледалото на горния етаж. Ако си се спънала в килима и си паднала напред, възможно е да си се ударила в статуята и тя да е паднала сама.

Алекс не откъсваше поглед от него. Обръщението „мила“ и снизходителният му глас й подсказаха, че според него среднощните събития са комбинация от случайност и развихрено въображение.

— Не съм луда и не съм склонна към истерични фантазии — заяви тя. — Дори статуята да е паднала сама и да ме е ударила, какво ще кажеш за дишането, което ме събуди? И кой беше на терасата на втория етаж преди малко?

— Сигурна ли си, че видя някого? — той говореше бавно и спокойно. Вече бяха почти до магистралата. Той зави наляво и даде газ по двулентовия път. Чистачките едва смогваха да поемат дъждовните струи. — Днес денят ти беше труден.

Много точно казано. Главата на Алекс пулсираше, сякаш имаше свое мнение, а ударът по главата не беше най-лошото. Наложило й се бе да уволни мъжа до нея, а той дори не се бе подчинил; годеникът й бе съобщил, че се е оженил за друга; сестра й бе изключена от училище; някакъв натрапник се бе вмъкнал в спалнята и я бе събудил. По-зле нямаше накъде, каза си нещастно тя. Намръщи се и усети остра болка, затова притисна още по-силно кърпата към главата.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита заядливо тя. Вече наближаваха цивилизацията. На места се виждаха неонови надписи. Първо от лявата им страна се появи универсален магазин, отдясно имаше друг, следваше бензиностанция и хотел, наречен „Дикси“. Най-сетне по улиците се появи осветление. Очевидно в града имаше електричество, въпреки че в околните ферми токът бе прекъснат. Може би преди малко са го оправили навсякъде.

— Казвам само, че в къщата нямаше никой, когато я обиколих — той й се усмихна искрено развеселен. — Недей да се сърдиш. Готов съм да приема, че ако е имало някой, той се е скрил от мен или е избягал през задната врата, като, разбира се, я е заключил, докато аз съм влизал през главния вход. Нещо такова.

— Я млъквай — сряза го тя, когато разбра какво се опитва да й каже. Не си бе въобразила мъжа на горната тераса; видяла го бе ясно. Освен това не си бе въобразила, че чува дишането.

— Дали?

Възможните обяснения бяха три: първо, някакво съчетание от приспивателни, стрес, а в случая с мъжа на терасата, резултата от удара по главата, бе предизвикал халюцинации; второ, наистина е имало крадец, който е бил в стаята й, а по-късно е бил на терасата, или, трето, тук ставаше нещо паранормално и онова, което тя бе видяла и чула, не бе от земен произход.

— Джо — започна колебливо. — Ти вярваш ли в… призраци?

— А-ха — погледна я той. — За призрака на баща ти ли става дума?

— Звучи доста глупаво, нали? — и на нея й се стори глупаво, когато го изказа на глас.

— Не бих казал — погледна я отново. — Майка ми и сестра ми загинаха в автомобилна катастрофа, когато бях на двайсет. — В гласа му личеше безразличието, с което би обсъждал времето. Гледаше право напред, без да откъсва очи от пътя. Изваяният му профил се очертаваше от уличните лампи. Леко потрепване в ъгълчето на устата му подсказваше, че споменът е болезнен. — Месеци след като починаха, аз ги сънувах. Влизаха в стаята ми почти всяка нощ, понякога майка ми, понякога сестра ми Каръл, понякога и двете. Говореха ми, казваха ми, че са добре, че не бива да скърбя за тях. Не знам дали беше сън, но това бе едно от най-истинските преживявания в живота ми. Накрая ми беше по-лесно да приема смъртта им и те престанаха да се появяват. Като се замислям, това е бил моят начин да преодолея загубата им. Струва ми се, че с всички е така.

— О, Джо — отвърна тихо тя, трогната, че е споделил нещо толкова лично с нея. — Много съжалявам.

Той я погледна.

— Случи се преди много години. Отдавна вече съм приел смъртта им. Сега знам какво е през първите седмици и месеци, след като почине човек, когото си обичал. Можеш да ми вярваш, че аз съм последният човек на този свят, който ще ти се изсмее, ако кажеш, че си видяла призрак.

Той отби на един паркинг.

— Пристигнахме.

Алекс се огледа и видя надписа: „Болница Трайкънтри“.

Сградата бе на един етаж. Джо спря под козирката над входа. По предното стъкло вече не плющеше дъжд и това й се стори странно. Охранителните светлини разкриха, че сградата е тухлена, с двойни прозорци с решетки, а отвътре светеше. Над вратата бе написано: „Спешно отделение“.

— Да вървим да те закърпят — подкани я той.

Тя отвори вратата и спусна крака навън. Без да обръща внимание на усилията й, той я пое на ръце и я внесе вътре.