Карън Робърдс
Райско гнездо (10)

Глава 10

Космите по врата й настръхнаха. Тя остана да лежи неподвижна. Каквото и да се спотайваше под леглото, то не помръдваше и само дишаше.

Господи, какво да направи?

Пулсът й се ускори. Мускулите й се напрегнаха. Беше готова или да бяга, или да се бори за живота си, но някак успя да си наложи да запази тишина. Докато не измислеше нещо разумно, най-добре бе да се преструва, че спи.

Различаваше ясно дишането. Съществото вдишваше и издишаше тежко, хрипкаво. Звукът стана толкова силен, поне така й се стори, че заглуши всички останали звуци, дори бесните удари на сърцето й, дори рева на бурята навън. Нийли? Възможно ли е Нийли да е застанала до леглото и по някаква причина да стои безмълвна и неподвижна, докато я наблюдава как спи?

Невъзможно. Първо, Нийли не дишаше по този начин. Второ, тя щеше веднага да се издаде, щеше да извика името на сестра си или да я сръчка, или просто да се метне в леглото на Алекс. Малката не познаваше тишината и спокойствието.

Двете с Нийли бяха сами в къщата.

Какви бяха възможностите? Дали не бе влязъл крадец?

Алекс изстина при тази мисъл. Може би… призрак? Усети как по гърба й пролазва хлад.

Преди малко сънуваше баща си. Спомни се откъслечни образи, сякаш някаква мъгла се отдръпваше и ги разкриваше. „Уисълдаун“ бе мястото, където го бе сполетяла насилствена смърт. Още от първия миг, в който разбра какво се бе случило с него, тя бе убедена, че е невъзможно той да изостави семейството си, без да каже и дума. Да не би това дишане да бе посещение на призрак? Да не би той да се опитваше да се свърже с нея от отвъдното?

Никога не бе вярвала в призраци. Досега.

В този момент й хрумна нещо. Дишането като че ли се измести и сега долиташе от ново място. Алекс продължаваше да долавя ритмичните вдишвания и издишвания, но те стихваха и сякаш се отдалечаваха. Каквото и да беше това, то се насочваше към вратата на спалнята. Беше сигурна.

Не виждаше нищо, абсолютно нищо, дори възглавницата, на която лежеше, но бе сигурна, че е будна, че не сънува и не си въобразява. Това не беше сън. Случваше се наяве.

Ужасът я облада и Алекс не успя да се сдържи. Изправи се рязко и опипа нощното шкафче, за да пусне лампата. Откри копчето за секунди.

Щрак. Звукът сякаш проехтя в стаята. Дишането спря, но нищо друго не се промени. Светлина нямаше. Щрак. Щрак. Опита отново, след това отново и отново с трескава настойчивост. Лампата не светваше, а дишането продължи да се отдалечава. Ставаше все по-далечно и трудно доловимо, забеляза тя, сякаш се отдалечаваше бързо.

Не можеше да го остави да си отиде, без да разбере какво е. Дори да се сблъска с крадеца, бе по-добре, отколкото да не знае какво става.

Татко, ти ли си? Глупава мисъл, знаеше, че е така, и въпреки това…

Алекс изрита завивката и скочи. Стъпи боса на персийския килим и пристъпи напред с протегната ръка, докато докосна стената. Следваше дишането. Сега вече почти не го чуваше. То се отдалечаваше бързо по тесния коридор със спалните.

Алекс спря за момент на вратата на спалнята си и опипа стената, за да запали лампата. Стената й се стори студена и гладка. С краката си усети студено течение, което повя под кремавата копринена нощница. Трополенето на дъждовните капки вече заглушаваше дишането; младата жена не го чуваше, въпреки че усещаше чуждото присъствие. Напипа ключа за лампата, натисна го… и нищо. Нямаше светлина.

Колкото и да се опитваше да долови дишането, то си бе отишло. Тя притаи дъх и се напрегна. Толкова й се искаше да разбере какво става, че страхът й изчезна. Трябваше да разбере какво става. На всяка цена трябваше да разбере.

Искаше да знае, независимо дали това бе баща й или не.

Излезе в коридора, протегна ръце, за да напипа стената, и отново го чу. Този път бе по-тихо. Извъртя се към звука, спъна се в нещо и полетя напред. Размаха ръце и сграбчи нещо твърдо, за да не падне. Стисна гънките на плат и в следващия момент нещо тежко я удари по главата. Привидяха й се звезди, а след това й причерня.

Когато се свести, откри, че лежи по корем върху вълнения килим в коридора. Лъхна я мирисът на прах, набил се в килима. Вълната й се стори остра на пипане. Насили се да се изправи на длани и колене. Тъмнината сякаш се завъртя около нея. Усети болка в главата си и изпъшка.

— Алекс? — повика я Нийли. По гласа разбра, че сестра й също е излязла в коридора и е на няколко крачки пред нея. Точно така, нали излизаше от стаята си.

— Внимавай — предупреди я с надебелял глас Алекс и притисна главата си с ръка. — Струва ми се, че в къщата има някой.

Тъмнината се надигаше около нея като бурно море, но тя не припадна. Главата отзад продължаваше да я боли и пулсираше мъчително. Усети нещо мокро и лепкаво и разбра, че е кръв. Какво се случи? Падна и си удари главата ли? Спомни си, че полетя напред, но дори това не беше ясен спомен.

— Какво? — очевидно Нийли нито я бе чула, нито бе разбрала. Когато сестра й заговори, Алекс чу прищракване и разбра, че и момичето се опитва да включи лампата. — Алекс, падна ли? Добре ли си?

— Паднах, но съм добре. Няма ток — успя да каже тя. Гласът й бе станал малко по-силен. — Нийли, чу ли какво ти казах? Струва ми се, че в къщата има някой.

Алекс се опита да се вдигне на колене. Главата й продължаваше да пулсира и всичко пред погледа й плуваше. Не се чувстваше добре, но не каза на Нийли, защото нямаше време да се разправя с нея. Сестра й се приведе, след това коленичи и протегна ръце към нея.

— Как така в къщата има някой?

Алекс се запита дали да й каже другата възможност. В къщата или имаше някой, или духът на баща й се опитваше да осъществи контакт с тях. Само че това бяха пълни глупости. Като се замисли, който и да дишаше в стаята, не беше призрак.

Ако все пак призраците съществуваха, което на светло сигурно щеше да й се стори пълна дивотия, те едва ли дишаха. Сега вече мислеше логично. Ако бе достатъчно съобразителна още когато се събуди, щеше да го разбере.

Това я наведе на друга мисъл. Жив дишащ човек бе стоял в стаята й и по всяка вероятност бе още в къщата.

— Нийли — повика на сестра си и стисна облечената в бархетна пижама ръка. — В стаята ми имаше някой. Събудих се и го последвах в коридора. Сигурно е все още в къщата.

— Какво? — възкликна момичето.

— Шшш! — те вече бяха вдигнали толкова шум, че сигурно натрапникът ги бе чул, но въпреки това тя прецени, че е по-добре да шепнат. Мобилният телефон бе в чантата й на долния етаж. Беше забравила да го включи да се зарежда, така че дори да се добереше до него, сигурно нямаше да работи. Алекс се сети, че до леглото й имаше телефон. Трябваше да се върнат вътре, да заключат вратата и да се обадят в полицията. Дали тук имаха 911? Дали да не набере телефонната централа…

— Ти шегуваш ли се? — изсъска Нийли.

— Не — Алекс се опита да се изправи и сестра й стисна ръката й, за да й помогне. Тъмнината отново се залюля пред погледа й, но тя знаеше, че не може да направи нищо. Двете с Нийли трябваше да действат. Ако в къщата наистина имаше някой, бяха напълно уязвими в коридора. — Трябва да се обадим в полицията. В спалнята ми има телефон.

— Мама му стара! — прошепна уплашена Нийли.

— Недей да ругаеш — прошепна в отговор Алекс.

Момичето я придържаше и двете заедно се върнаха в спалнята, като се стараеха да пазят тишина. Главата на Алекс пулсираше болезнено и тя имаше чувството, че вижда двойно, когато успееше да види нещо.

— Заключи вратата — нареди Алекс.

Докато Нийли се върна опипом, Алекс се придвижи към леглото. След като чу прищракването на ключа, се успокои малко. И без това мракът започваше да я притиска. А пък заедно с яростта на бурята отвън и увереността й, че в къщата има някой, тя щеше да полудее, ако сестра й не беше до нея. Налагаше се да бъде силна заради момичето.

Телефонът бе на нощното шкафче до лампата. Подпря се с коляно на леглото и го напипа. Опипа повърхността на масата — лампа, книга, часовник, телефон. Вдигна слушалката, но не чу никакъв сигнал.

— Алекс, усещаш ли миризма на дим? — гласът на Нийли бе изтънял и уплашен. Тя пристъпваше напред към сестра си.

Започна да натиска копчетата по памет. Беше толкова тъмно, че не успяваше да види дори цифрите. Телефонът така и не проработи. Когато чу думите на Нийли, тя спря и вдъхна. Дори това незначително усилие й причини болка. Затвори очи за миг и ги отвори. И от това я болеше.

Наистина миришеше, слабо, но не можеше да сбърка. Все едно че гореше гума.

— Усещам нещо — Алекс отчаяно върна слушалката на място, след това вдигна ръка към главата си. Продължаваше да й тече кръв, а цицината сякаш растеше и започваше да я боли повече. Докато я опипваше, съобщи на сестра си:

— Телефонът не работи.

— Какво ще правим? — в този момент Нийли й заприлича на много уплашено малко дете.

— Трябва да се измъкнем от къщата — нещо гореше, реши тя, докато опипваше нощното шкафче, за да открие кутия със салфетки. Острият мирис се засилваше. Възможно ли бе къщата да е пламнала? Не биваше да отхвърля подобна възможност. Независимо дали имаше крадец, не беше много разумно да остават в заключената спалня и да чакат.

— Страх ме е — прошепна Нийли с разтреперан глас.

— И мен — Алекс напипа салфетките, издърпа няколко и ги притисна към главата си. Раненото място болеше и пулсираше. Не искаше да каже на сестра си, че главата й кърви.

Тийнейджърката не можеше да направи нищо, така че нямаше смисъл да я плаши още повече.

— Мислиш ли, че къщата гори? — попита Нийли.

— Възможно е.

Ако успееха да се доберат до една от колите… Само че ключовете за мерцедеса бяха закачени на една кукичка в кухнята, а колата, както и останалите автомобили, бяха прибрани в гараж отстрани на къщата. Нали сама остави мерцедеса още преди часове.

Нямаше желание да обикаля опипом тъмната къща. Нямаше желание да тича и до отдалечения гараж.

— Мъжът, който беше днес тук, Джо Уелч — управителят на фермата, — той живее малко по-надолу по хълма. Ако минем по централните стълби и излезем през главния вход, ще стигнем до тях за нула време.

— Ама навън се изливат порои… ами ако някой ни чака пред къщата? — възрази Нийли. Тихият й гласец трепереше. — В „Писък“…

— Хич не ми разказвай — прекъсна я Алекс. Нийли обожаваше филми на ужасите. Алекс не можеше да гледа подобни неща. В малкото случаи, когато Нийли бе успявала да я убеди да гледа с нея, Алекс седеше със затворени очи почти през цялото време. Ако се случеше нещо ужасно, когато все пак отваряше очи, започваше да пищи като банши и криеше лице в длани, а Нийли казваше, че се срамува заради нея. — За две минути ще сме до вратата. Трябва да стигнем до стълбите и да изтичаме навън.

— Ама в „Писък“…

— Това е истинският живот, не е филм на ужасите — заяви твърдо Алекс. Дори не искаше да мисли какво ги чака, когато излязат в тъмния коридор.

Миризмата на изгоряло ставаше все по-натрапчива. Бе глупаво да рискуват. Налагаше се да излязат от къщата. Алекс мислеше бързо. След като трябваше да претичат през студеното подгизнало поле, нямаше да е зле да си сложат обувки. Чехлите й бяха с гумена подметка и щяха да станат на Нийли, защото тя носеше един номер по-големи. Алекс опипа със стъпало под леглото и ги откри точно където ги бе изритала по-рано. Вдигна ги и ги тикна в ръцете на сестра си.

— Обуй ги.

По-рано вечерта бе извадила част от багажа си, за да го подреди, и знаеше къде има обувки. Бяха без ток, сребърни пантофки на „Гучи“, точно под закачалката до вратата на вградения гардероб.

— Къде отиваш? — Нийли бе готова да изпадне в паника, когато Алекс се отдръпна от нея.

— Да си взема обувки — и двете шепнеха.

Алекс се добра до гардероба. Напипа бронзовата брава, отвори вратата и извади обувките от металната стойка, монтирана на вътрешната страна на вратата. Обу се и се върна до леглото.

— Алекс…

— Ето ме.

Алекс дръпна олекотения юрган от леглото и го бутна към Нийли. Движенията й бяха тромави, защото не виждаше.

— Увий се и тръгваме — нареди Алекс, а Нийли пое завивката също толкова тромаво.

Алекс изтегли вълненото одеяло под юргана, наметна го на раменете си и посегна към сестра си. Преплели пръсти, двете пристъпиха към вратата.

Алекс тъкмо протягаше ръка, когато Нийли я дръпна.

— Господи, Алекс, в „Петък, тринайсети“…

— Само още една дума за някой тъп филм на ужасите и сама ще ти видя сметката — изсъска вбесена Алекс през рамо и дръпна рязко малката. — Тръгвай веднага. Да не съм ти чула гласа, докато не излезем навън. Каквото и да става, не се отделяй от мен.

— Мамицата му, какъв ужас — наистина я беше много страх. Ръката й бе ледена. Алекс дори не се сети да й направи забележка за грубия израз. Сърцето й туптеше в унисон с пулсиращата болка в главата. Стомахът я присвиваше, устата й бе пресъхнала. Какво ли ги чакаше в тъмното зад вратата.

Дръпна резето, колкото бе възможно по-тихо, за да не се чуе изщракването, и въпреки това тихият звук й се стори като топовен гърмеж. Алекс натисна бравата.