Карън Робърдс
Райско гнездо (7)

Глава 7

— Какво търсите тук? — Алекс се опита да овладее накъсаното си дишане, което всеки момент можеше да се превърне в ридания. Погледна го злобно. Въпреки че всичко около нея бе леко размазано от сълзите, нямаше как да сбърка високия мъж със синя пухенка. — Моментът не е подходящ.

— И на мен така ми се струва — съгласи се сухо той.

Вместо да постъпи тактично и да си тръгне, той влезе в стаята и прекрачи към бюрото. Загорялата му ръка се отпусна на плота, той се наведе и й подаде пръстена. Диамантът отново заблестя подигравателно.

— Май изпуснахте нещо.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Нямаше да си позволи да заплаче пред този тип.

— Не съм го изпуснала. Хвърлих го — отвърна заядливо тя и дръпна пръстена. Отвори най-горното чекмедже, пъхна го вътре и хласна чекмеджето. Чак след това го погледна в очите, без да крие недоволството си. — Ще ви бъда много благодарна, ако си тръгнете. Както вече казах, моментът не е подходящ.

— Малко скандалче с гаджето ли? — той се изправи и скръсти ръце на гърдите си, докато я оглеждаше така, сякаш бе буболечка.

— Годеникът ми току-що ме уведоми, че се е оженил за друга — гласът й бе изтънял. Сама не знаеше защо му го каза. Това не му влизаше в работата, а и той съвсем не беше сред хората, на които можеше да разчита за утеха. Освен това тя никога досега не си бе позволявала да доверява тревогите и проблемите си на непознат. Само че през последните няколко седмици бе преживяла толкова много, че не беше на себе си. Не успяваше да се владее, бе също като акробат, увиснал на тънко въже високо над земята.

— Горкичката — пролича, че изобщо не й съчувства.

Гневът я завладя отново и тя изпъна гръб. Погледна го вбесена.

— Защо просто не си тръгнете?

— За да можете да си изплачете очите ли?

— Нямам намерение да… — тя замълча. Сълзите се бяха скрили и тя ясно виждаше изражението му. Гледаше я критично, с присвити очи, а в ъгълчетата се бяха събрали бръчки. Устата му бе стисната, а челото, под черната късо подстригана коса, бе осеяно с капчици пот. Кожата му наистина бе силно загоряла, сякаш прекарваше голяма част от времето си навън, а наболата брада му придаваше още по-мрачен вид. Стаята сякаш се бе смалила, след като той влезе. Без да иска, забеляза колко е привлекателен, но веднага отхвърли тази мисъл. Може и да беше хубав, но се държеше като настървено зло куче. — Как влязохте? Не смятате ли, че е редно да почукате? Или тук е нещо обичайно хората да нахлуват просто така в чужди къщи, без дори да са поканени.

— Инес ми отвори. Между другото, почуках. Хайде, ако ще ревете, давайте. Аз мога да почакам.

Противният тип чакаше тя да избухне в сълзи, но Алекс вирна брадичка и си пое дъх, за да се успокои.

— Добре, господин Уелч, след като нямате елементарно възпитание и се натрапвате, нежелан, давайте да приключим. Какво искате?

Той я наблюдаваше с много повече внимание, отколкото й беше приятно. Освен това очите й със сигурност бяха зачервени. Бе отметнала коса назад, а черното поло сигурно подчертаваше колко е бледа. Имаше чувството, че е гола.

— След като ви е съобщил новината по телефона, не си струва да плачете за него. Вярвайте ми, знам какво говоря.

— Нямам никакво намерение да обсъждам личния си живот с вас. Нямаше и това да ви кажа, ако не се бяхте натрапили — сълзите вече ги нямаше, но й беше неприятно, че той я бе видял почти разплакана. Обикновено не плачеше. Гордееше се с това. Беше прекарала детството си с бавачки, които не се интересуваха от нея, и още тогава научи, че плачът не води доникъде. Единственият резултат бяха зачервени очи и запушен нос. Освен това баща й мразеше ревливи жени. Беше се развел с две от съпругите си, защото те бързаха да избухнат в сълзи винаги, когато нещо не им беше по вкуса.

Мисълта за баща й отново отприщи болката. Наистина не плачеше никога, а ето, че за него проля реки от сълзи.

— Личният ви живот никак не ме интересува, госпожице Хейуд. Интересува ме фермата „Уисълдаун“.

Алекс се намръщи. Вратът й започваше да се схваща, защото се налагаше да вдига глава към него, освен това се страхуваше, че коленете не я държат. Трябваше да остане сама, имаше нужда от време да прецени до каква степен й е повлияла новината на Пол и доколко е наранила вече разбитото й сърце. Ако това я убиеше, светът нямаше да си помисли, че се е оставила да бъде победена. Не, нямаше да се остави, щеше да вирне глава, да сложи единия крак пред другия и да продължи по този начин, докато нещата се оправят, или до края на отредените й дни, които едва ли бяха чак толкова много.

В този момент бе готова да се обзаложи, че въпросният край е съвсем близо.

— Ако идвате за някаква уговорка, още отсега да знаете, че няма да стане — заяви тя. — Онова, което ви казах одеве, остава в сила.

Погледът му не се откъсваше от нея. Той стисна зъби и очите му заблестяха светли и непроницаеми.

— Твоето няма да го бъде, принцесо. Имам договор.

Алекс се изсмя.

— Започвате да ме дразните, господин Уелч. Обяснете ми, ако обичате, какво точно не ви е ясно от израза „уволнен сте“?

— Точно това, че не можете да ме уволните. Вече ви казах, че имам договор. Не се ли сещате? Говоря за онези хартийки, подписани от две страни, свързани с известни задължения. Не можете просто така да ми дадете известие от трийсет дни, да ми наредите да продам конете и да си вървя по пътя — в гласа му се прокрадваше задоволство. — Няма да го бъде.

Алекс го наблюдаваше. Стисна зъби и преброи до десет.

— Вървете си — настоя тя.

— Вие чухте ли какво ви казах? — той заговори грубо и нетърпеливо, сякаш не желаеше да обръща никакво внимание на думите й. Присви очи. — В договора ми пише, че съм управител на „Уисълдаун“ чак до декември догодина. Това означава, че няма да има никаква прибързана продажба на коне.

Този нямаше ли най-сетне да се откаже? Държеше се така, като че ли играеше покер и стискаше четири валета. Алекс разбираше, че трябва да запази самообладание и да му обясни положението. Може би тогава той щеше да я остави на мира.

— Къде е този договор? Може ли да го видя?

— В офиса ми. Напълно законен е, можете да ми вярвате. Вашите адвокати са го изготвили — в думите му прозвуча подигравка.

Търпението на Алекс бе почти напълно изчерпано.

— Значи имате договор. Браво на вас! Кажете ми, господин Уелч, вие чували ли сте израза, че от камък вода не можеш да изцедиш?

Той сви вежди и я погледна подозрително.

— Може и да съм го чувал. Какво се опитвате да ми кажете?

— Имението на баща ми е камъкът. С други думи, ако все още не разбирате, ще ви го кажа направо. Няма пари. Ако договорът ви е валиден, което ще трябва да определят адвокатите, имението може и да изнамери отнякъде пари, за да ви покрие заплатата. Може и да не може, в зависимост от наличните средства. Така или иначе, не могат да бъдат отделени пари, с които да продължите да управлявате фермата. Всичко трябва да бъде ликвидирано. Ще имате късмет, ако имението не бъде обявено за фалирало, наред с всичко останало.

— Хич не ми пробутвайте подобни дивотии. Баща ви е… беше… един от най-богатите хора в света.

— Точно така, правилно го казахте. Беше. Някои от инвестициите му са били много рисковани. Сделките са се провалили. Когато новината за смъртта му излезе наяве, акциите на компанията му се сринаха. Всичко, което той притежаваше, трябва да се ликвидира, за да се плати на кредиторите. Не е останало нищо, а ако все пак нещо е спасено, то е една троха. Всичко, което баща ми притежаваше, е обявено за продажба — тя обясни спокойно истината, без да разкрива срама и страха, с които бе посрещнала същата тази новина преди време.

Той я зяпаше така, сякаш й бяха поникнали рога.

— Наистина ли?

— Честна дума — сопна се тя. Гордееше се със себе си. Нямаше да позволи на никого да разбере как се чувства. Така постъпваше баща й.

Болката отново се върна.

— Той затова ли… не може да бъде — Уелч замълча и й се стори притеснен за пръв път, откакто се запознаха.

— Затова ли се е самоубил? — беше невероятно, че го произнесе така спокойно, след като мисълта я разкъсваше отвътре, каза си Алекс.

— Това исках да кажа — ето, че управителят отново се превърна в познатия й нагъл тип, забеляза младата жена.

— Да наричаме нещата такива, каквито са, господин Уелч. Отговорът на въпроса, който за малко не зададохте, е, че не знам. Направил е някои неподходящи инвестиции, но ако не беше починал, щеше да успее да оправи нещата. Акциите ни все още имат стойност. А и никога не се знае.

— Вече ви изказах съболезнованията си — в гласа му се прокрадна жестокост.

— Вие открихте тялото, нали? — зададе въпроса си бързо и стисна страничните облегалки на стола.

Бръчките в ъгълчетата на очите му станаха по-дълбоки, когато срещна погледа й и сви устни.

— Да.

— Разкажете ми — молбата сама се изплъзна. Дишай, нареди си тя. Фактът, че не можеше да понася този мъж, нямаше нищо общо с баща й. Трябваше да разбере какво се бе случило с него.

Той се поколеба.

— Какво искате да разберете?

— Каквото и да е. Всичко. Разкажете ми подробно.

Той поклати глава.

— Защо? Няма смисъл да ви разстройвам.

— Нямало смисъл да се разстройвам ли? — смехът й прозвуча изкуствено. — Нямало смисъл да се разстройвам. Думата „разстроена“ е напълно неподходяща. Истината е, че съм съкрушена. Така е от момента, в който научих, че баща ми е мъртъв. Нищо не е в състояние да ми повлияе по-зле. Да не би да си мислите, че съм дошла тук единствено за да ви уволня? Нищо подобно. Честно казано, пет пари не давам дали сте уволнен, или имате нова работа, дали имате или нямате договор. Уточнявайте тези въпроси с адвокатите, защото аз съм тук, за да разбера какво се е опитвал да направи баща ми, какво е чувствал в нощта, когато е… починал. — Тя замълча, за да си поеме дъх. — А вие можете да ми помогнете, стига да искате. Моля ви. — Не й беше приятно да моли този човек, но отчаяно й се искаше да научи всичко, което се бе случило.

Той я погледна мълчаливо, а сините му очи потъмняха. След това кимна.

— Ще ви кажа онова, което знам — отвърна той. — Но то не е много.

Без да чака покана, той дръпна един от столовете пред камината, обърна го към бюрото и седна, кръстосвайки ръце върху облегалката.

— Добре, слушайте. Открих го към един след полунощ. Беше в конюшнята, конюшнята на „Уисълдаун“, беше се облегнал на стената. Побутнах го и той падна. Проверих дали има пулс. Вече беше мъртъв.

— А вие какво правехте толкова късно в конюшнята? — не биваше да забравя да диша. Думите му изрисуваха жива картина в представите й.

— Проверявах конете — той замълча и продължи с очевидно нежелание. — Бях заспал, но нещо ме събуди. Сега, като се замисля, сигурно е бил фаталният изстрел.

— Господи — Алекс усети как кръвта се оттича от лицето й. Повече не можеше да се преструва. Отпусна глава назад и си пое накъсано въздух. — Господи, Боже господи.

— По дяволите, знаех, че не бива да го правя — той се изправи рязко, премести стола с едно движение, заобиколи бюрото и се надвеси над нея. Беше намръщен. — Нали няма да припаднете?

— Няма — увери го тя и й се прииска да му бе казала истината. Ако бе до човек, който умееше да проявява състрадание, досега наистина да бе припаднала. Но да си позволи подобна слабост пред него? Нямаше начин.

Той продължаваше да се мръщи, гъстите му вежди бяха сключени над носа. Тя събра сили и го погледна.

— Добре — съгласи се той.

— Съжалявам — дишаше нормално благодарение на огромната сила на волята си и се надяваше да не изглежда толкова зле, колкото се чувстваше. Остави главата си отпусната назад, защото така й бе по-лесно да го наблюдава. — Прилошава ми всеки път, когато си помисля за него и за онова, което е направил. Не мога да повярвам. Непрекъснато се питам „Защо!“ — В гласа й имаше неприкрита болка.

— Беше пил — каза го така, сякаш се опитваше да намери някакво извинение.

— Защо мислите, че е пил? — тя застана нащрек.

— Защото… — Джо се поколеба, след това поклати глава. — Вижте, госпожице Хейуд, казах ви достатъчно. Не съм садист. Не мога да измъчвам нито животни, нито малки деца, нито потънали в скръб жени. Ако искате още информация, ще я потърсите от подходящия източник.

— Настоявам да ми кажете защо мислите, че баща ми е бил пиян, когато е починал — извика тя. — Баща ми не пиеше. Той е… той беше пълен въздържател.

— Около него така силно миришеше на уиски, че го усетих още от входа.

— Не са много хората, които знаеха, но баща ми някога е бил алкохолик. От години не близваше капка. Поне от десет години. Най-много в специални случаи да изпие чаша вино. Много се гордееше, че е успял — гласът й потрепери. Тя стисна зъби и вирна брадичка. — Не мога да допусна, че е пил онази нощ.

Той помълча, след това я погледна.

— Много пияници отново се връщат към чашата.

Тя отвори уста и изпъшка. Не можеше да откъсне очи от него, докато се опитваше да си поеме дъх. Имаше чувството, че е паднала по гръб и няма сили да се вдигне. Това ли бе обяснението, което търсеше? Как бе възможно да се е случило нещо толкова ужасно, толкова елементарно? „Много пияници отново се връщат към чашата“. Невъзможно. Не можеше да повярва.

— Съжалявам — обади се той. Този път май говореше искрено.

В следващия момент някой извика името на Алекс.