Кен Годард
Двойно прикритие (6)

2.

Специален агент Хенри Лайтстоун се беше прострял зад дънера на дебел масивен бор, взираше се в пустата чакълеста пътека, водеща до малка дървена барака, и обмисляше някои интересни възможности, когато по-скоро усети, отколкото чу, движение между дърветата зад гърба си.

Той се напрегна.

Беше 6,35 сутринта. Почти час преди многоочакваната смяна. Все още много рано за някакво неприятелско раздвижване или разузнаване. Но това не означаваше нищо, защото не беше задължително хората от другата страна да играят по правилата.

После малък сух клон изпука от нечия тежест и той ясно чу тихо ругаене.

Хенри Лайтстоун се усмихна.

— Остаряваш, Пакстън — прошепна той, когато зад него се плъзна командирът на екип „Браво“ — най-старшият от трите екипа тайни агенти в Отдела за специални операции, управление „Ред и законност“ към Агенцията за охрана на околната среда в САЩ.

— Не ми напомняй — измърмори Лари Пакстън и после се умълча, докато двамата мъже оглеждаха околността, търсейки някакъв признак на движение или — по-лошото — насрещно наблюдение.

Но освен двете обезпокоени гъски, които благоразумно избраха да избягат от гнездото си под тъмния чардак на колибата към близката вода, и няколкото неизвестни огромни змии, оставили видими следи във високата трева, нищо друго не се движеше. Или най-малко — нищо, което агентът можеше да забележи в рядката сутрешна мъгла.

— Мисля, че са прекалено доверчиви — прошепна накрая Лайтстоун.

Пакстън кимна одобрително.

— Да, и на мен не ми харесва. Провери ли Уошак?

— Уф, да.

— Два пъти ли провери пистолета му? Лайтстоун се усмихна.

— Отпусни се, Пакстън, започваш да опяваш като майка. Уошак е добре прикрит, зареден и обграден с подходящи патрони, три резервни пълнителя и с всичко друго. Облякъл е предпазната си жилетка, знае как да пази главата си и Стоунър го наблюдава. Ще се справи чудесно.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали ти не си командирът — измърмори Пакстън мрачно. — Предполага се, че ескимосите са родени ловци.

— Да, и?

— Е, кога за последен път си чул за ескимос, който е излязъл на лов за полярни мечки и е забравил да вземе патроните си?

— Вероятно, ако иска да се самоубие — призна Лайтстоун. — Освен това хайде да не подценяваме Уошак, „гениалния ескимос“ според определението, което случайно ти хрумна.

— Знаеш ли — продължи Лари Пакстън, без да обърне внимание на репликата на Лайтстоун, — само федералното правителство с неговата безкрайна и загадъчна проницателност би наело едно дете, току-що излязло от Солдотна, което ходи на лов за полярни мечки с празна пушка и се разтреперва всеки път, когато кракът му стъпи в самолет, за да го превърне в специален агент и пилот и след това да ме задължи да отговарям за задника му.

— Никога не си си позволявал да се майтапиш с правителството.

— Да, така е.

Пакстън отново се умълча.

— Така че какво мислиш, Хенри? — накрая попита той. Лайтстоун въздъхна.

— Мисля, че може да проработи.

— Може? — Лари Пакстън извърна лице към него. — Това ли е най-доброто, което можеш да кажеш за плана, който е само на стъпка от брилянтната идея, ако мога да си позволя тази скромност?

Лайтстоун леко се усмихна.

— Добре, Пакстън, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, определено мисля, че може да проработи.

Командирът на екипа изръмжа нещо неразбираемо.

— Хей, хайде, човече, успокой се. Аз просто те дразня — извини се Лайтстоун тихо, като продължаваше да наблюдава околността. — Планът е чудесен. Ще ги заловим от засада, ще ги свалим на земята и никой няма да пострада.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен — излъга Лайтстоун, за да го успокои, но след това добави: — Все ми е едно дали ще успея да се измъкна, или ще имам нужда от помощ, за да ги спипаме.

— Все още се безпокоиш за нашето момче с голямата татуировка W на гърдите?

— По дяволите, да. А ти?

— Не, тази задача не е моя — отговори Пакстън, като се опитваше да звучи весело. — Моята работа е да предложа плана, да поделя задачите на всички честно и справедливо и после да демонстрирам лидерските си умения, като лично ръководя най-отговорните моменти и доверя на подчинените си всичките дребни детайли.

— Искаш да кажеш, че ти ще се заемеш с конгресмена и посредника, а ние с наемната група от главорези и с малката дива котка? И ти наричаш това честно и справедливо?

— Не. Честно и справедливо значи момчетата да се позабавляват, докато аз стоя настрани и следя нещата… Което няма да се случи, щото аз няма да стоя настрани, наблюдавайки как моята кариера на командир се сгромолясва, ако на някого изведнъж му хрумне да полудува и простреля конгресмена.

— Наистина ли мислиш, че някой от нас е толкова луд, за да направи нещо подобно? — впрегна се Лайтстоун.

Пакстън кимна начумерено.

— Ама че късмет ще имам, ако някой от Вашингтон реши да оправи бъркотията, като накаже някого за назидание на друг… и това вероятно ще съм аз.

— И какво ще направиш, ако например Уошак изведнъж отиде на нещо като лов за полярни мечки и започне да сипе куршуми? Ще се хвърлиш, за да защитиш с тялото си човека като самоотвержен бодигард?

Лари Пакстън извърна глава и се взря недоверчиво в разярения си партньор.

— Да не мислиш, че съм си загубил ума? — попита той.

— Просто се чудех.

— Продължавай да се чудиш… Но не искам повече да ми говориш за глупавите си идеи, че някой от момчетата би се хванал на въдицата на онова „сладко, малко, невинно дете“. Изглежда на петнадесет, но госпожичката без съмнение е дива котка. Притисни я в ъгъла и със сигурност ще разкъса топките ти, ако й дадеш и най-малък шанс.

Хенри Лайтстоун наблюдаваше неодобрително командира си.

— Пакстън — проговори накрая. — Някой да ти е казвал, че за смел командир на екип имаш отвратителен характер?

— Всичко, което искам от момчетата, е да бъдат внимателни и да не правят нищо наистина откачено — прошепна искрено високият и слаб агент. — Това е всичко. Само да бъдат внимателни.