Кен Годард
Двойно прикритие (22)

18.

Точно в осем часа сутринта на другия ден Хенри Лайтстоун и Боби ла Грейндж влязоха в „Плоската къща“, застанаха до входната врата и се огледаха.

— Виждаш ли го? — попита Лайтстоун.

— Аха, мъжът с рядката брада и тъмните очила в сепарето отзад — кимна Боби ла Грейндж към дъното на ресторанта.

— Това ли е побърканият стар пророк, който твърди, че е сляп, но обикаля целия град с мотопеда си?

— Ъхъ. — Боби ла Грейндж въздъхна измъчено. — Сигурен ли си, че точно него трябва да проучиш, Хенри?

— Да не би да намекваш, че трябва да отида в склада и да помагам да прехвърлят гигантски тарантули и отровни змии в стъклените терариуми?

— Е, не, няма значение — измърмори Ла Грейндж, докато се приближаваха към сепарето.

Мъдреца сърдечно поздрави Боби ла Грейндж.

— Приятел ли си довел? — попита той, като посочи на двамата мъже срещуположната пейка, на която седеше Уинтърсоул предишната сутрин.

— Стар приятел от училище — обясни Ла Грейндж, след като седнаха. — Хенри, това е Мъдреца. Мъдрец, Хенри.

Двамата мъже си кимнаха.

— Разказах на Хенри за онези индиански талисмани, които спомена, че можеш да намериш — каза небрежно Боби ла Грейндж:

— Предполагам, нямаш нищо напротив, че доведох още един купувач.

— Винаги съм помагал на хората в този ужасно объркан свят.

— Старецът повдигна тъмните си очила и заоглежда Лайтстоун със зачервени очи. — Суеверен ли си, Хенри?

Лайтстоун сви рамене.

— Вярвам, че има прекалено много неща, които не разбираме. А и определено късметът не ме спохожда напоследък. Срещата ми с Боби е най-хубавото нещо, което ми се е случило, след като приятелката ми ме напусна. Така че, по дяволите, един индиански боен талисман може пък да помогне точно както дяволът може да направи нещата по-лоши.

— Нещата никога не са такива, каквито изглеждат, но винаги могат да станат по-добри, отколкото са — отвърна загадъчно Мъдреца.

— Знаеш ли — усмихна се Лайтстоун. — Баба ми приказваше такива неща.

— Наистина ли? — Старецът се наведе над масата и здраво стисна чашата със слабите си ръце. — Пророк ли беше?

— Какво?

— Пророк — този, който вижда бъдещето — обясни Мъдреца.

— Нямам представа. Знам само, че ми разказваше истории за добрите духове и за дявола.

— Доброто срещу дявола. Светлината срещу тъмнината — развълнувано прошепна старият човек.

— Да, точно така — отвърна Лайтстоун. — Тя разказваше, че духовете били в баланс и хармония като деня и нощта, които се нижат един след друг във вечността…

— И какво още? — Мъдреца нетърпеливо се наведе толкова близо, сякаш бе готов да улови следващите му думи.

— Не знам. Беше много отдавна — извинително се усмихна Лайтстоун. — Спомням си, тя говореше за някакво бедствие, което ще ни сполети, ако нещо разруши равновесието. Тъмнината може да се спусне над земята и да погълне светлината. Викаше му… не мога да…

— Апокалипсис? — измърмори уверено Мъдреца.

— Точно така, апокалипсис. Така го наричаше и тя. — Лайтстоун се загледа над главата на Мъдреца, сякаш вглъбен в мислите си. — Човече, забравил бях тези истории.

— Твоята баба е била пророк — заяви старецът с равен глас. — И вероятно си наследил нейната дарба.

— Наистина ли? — Лайтстоун недоверчиво се вгледа в стария човек. — Нямам и най-малка представа… че ще мога да виждам бъдещето.

— Разбира се, че нямаш. — Старият мъж бързо огледа ресторанта и сниши глас: — То няма да се прояви, докато нещо — или някой — не събуди в теб духовете. И дори тогава ще се появяват само проблясъци. Ние никога не си позволяваме да виждаме цялата истина.

После за около тридесет секунди той потъна в размисъл, а другите двама мъже останаха смълчани.

— Е, смяташ ли, че истински индиански боен талисман може да ми помогне да се помиря с духовете във фермата и да вкара в правия път моя приятел? — попита Ла Грейндж предпазливо накрая. Мъдреца сякаш се събуди от дълбока дрямка.

— О, да, няма съмнение — започна той колебливо, но постепенно гласът му се повиши. — За зла беда не мога да накарам оная упорита индианка да извади специален талисман за теб — сви немощните си рамене той. — Но все някога ще стане. Обикновено повечето жени от племето апахи поради някаква причина след време продават семейните си накити. Но само от време на време… — Той разпери немощните си ръце вместо отговор. — Какво мога да направя?

— Не мислиш ли, че ще го даде за по-добра цена? — попита Ла Грейндж.

— Не мисля, но предполагам, че е възможно — въздъхна Мъдреца. — Какво ще кажете да вдигнем цената на триста долара?

— Ако ще донесе късмет на моя приятел. По дяволите, разбира се — искрено предложи Боби ла Грейндж.

— Ох — изпъшка старецът и замига изненадано. — Не знаех, че възнамеряваш да купиш талисман и за твоя приятел…

Без предупреждение той се протегна към дясната ръка на Лайтстоун, издърпа я към себе си и проследи с набръчкания си показалец главните линии върху дланта на тайния агент.

Лайтстоун търпеливо наблюдаваше движенията му.

Мърморейки си, Мъдреца бързо проследи три от линиите. Все още неудовлетворен, той натисна силно с върха на пръста върху кокалчетата и китката, сякаш се опитваше да изчисли силата и гъвкавостта им.

Накрая пусна ръката на агента, облегна се на стола и поклати глава.

— Съжалявам, Хенри — заговори той с искрено съчувствие, като се вторачи в очите на Лайтстоун през тъмните си стъкла. — Ти си славен мъж, но гердан от мечи нокти не е за теб.

— Защо? — Федералният агент почувства как сърцето му се свива.

— Нямаш дух на мечка — уверено заяви старецът.

— Но какво… — понечи да попита Лайтстоун, но Мъдреца го прекъсна.

— Когато си бил дете, да си имал някакви домашни любимци?

— Ами… спомням си за едно куче, може би две. Но да ти кажа истината, не им обръщах голямо внимание.

— Но и сега нямаш животни… нямаш домашни любимци?

Лайтстоун поклати отрицателно глава.

Мъдреца затвори очите си зад тъмните стъкла и започна да се клати напред-назад на стола, сякаш се зареждаше с необходимата му информация. Изведнъж се усмихна, отвори очи и се втренчи в Лайтстоун.

— А баба ти имаше ли някакви животни?

Хенри се стресна, когато спомените се възвърнаха толкова бързо и живо.

— Един стар черен манкс се навърташе наоколо, но не бих казал, че беше нейна собственост.

— Е, това е отговорът — усмихна се доволно Мъдреца.

— Аз… не се интересувах от него — призна си неуверено Лайтстоун.

— Ти си котка.

Разкритието смути Хенри Лайтстоун повече, отколкото беше очаквал.

— Моля?

— Разбира се, не в буквален смисъл — усмихна се старецът. — Ти притежаваш дух на котка.

— Нима?

Боби ла Грейндж избухна в кашлица, която прозвуча на Лайтстоун като едва овладян смях.

— Да, разбира се. Не знаеш ли?

— Май никога не съм се замислял — призна си Лайтстоун, чудейки се дали бягството му за един ден от склада си заслужаваше целия тормоз и подигравки, които очакваше от бившия си колега и приятел през следващите няколко години.

— Що се отнася до това, няма какво толкова да се мисли — обясни спокойно Мъдреца. — Ти просто можеш да го използваш… ако решиш. Не всеки го прави.

— Е, ако гердан от мечи нокти няма да помогне на моя приятел — обади се Боби ла Грейндж, като се опита да насочи разговора към евентуални улики, — какво ще кажеш за един от онези талисмани от Голямата стъпка, за които ми спомена?

Старецът рязко вдигна глава, за миг отново се втренчи в очите на Хенри Лайтстоун и се усмихна.

— Знаете ли как да намерите странноприемницата „Смъртоносен огън“? — попита той. — Малък ресторант, поща и обществен център на пресечката на улица „Брендиуайн“ и Логърхед Грийк.

Хенри Лайтстоун погледна към Боби ла Грейндж, който сви рамене, после кимна.

— Можем да го намерим — отвърна Лайтстоун.

— Не двамата. Само ти — настоя старецът.

— Защо?

— Не искаш ли да проучиш котешкия си дух?

— Не съм сигурен — отвърна Хенри Лайтстоун след неловко мълчание. — Но предполагам, че ме заинтригува.

— Ако искаш да задоволиш любопитството си, бъди в странноприемницата „Смъртоносен огън“ в четири часа днес — нареди Мъдреца, когато се измъкна от сепарето. — Там ще е този, с когото трябва да се срещнеш.