Кен Годард
Двойно прикритие (38)

34.

Малко след един часа следобед, същия петък, Лари Пакстън, Дуайт Стоунър, Майк Такахара и Томас Уошак чакаха в коридора помощникуправителя да отвори вратата на тристайния апартамент, разположен на последния етаж на хотела им.

— Мисля, ще се убедите, че представителният ни апартамент е прекрасен, господин Стенли — увери помощникуправителят Дуайт Стоунър и махна на четиримата мъже да влязат в помещението, после вкара количката с багажа им.

— Всъщност харесвах повече старата си стая — тъжно заяви Стоунър, като заоглежда луксозните мебели, без да се впечатлява от античните мебели в някакъв неопределим европейски стил. — За нещастие обаче нашият директор е развил изтънчен вкус на преклонна възраст.

— Дяволски си прав — измърмори Лари Пакстън.

— Моля за извинение, не ви разбрах? — обърна се помощникуправителят към Пакстън.

— Казах, че горя от нетърпение да разбера дали шефът ще хареса тази стая — весело отговори командирът на тайния екип.

— А, да. Е, мисля, че ще остане доволен. А вашата стая, разбира се, е свързана чрез тази врата. — Управителят на хотела почука с кокалчето на ръката си върху здраво заключената врата. — Почти същата като тази. Наистина.

— Сигурен съм, че ще сме много добре тук. Мислите ли, че можете да доставите половин дузина сандвичи с говеждо месо и малко пържени картофки от барбекюто на онова заведение през улицата? — попита Дуайт Стоунър. Той подаде четири двайсетачки на помощникуправителя, който ги огледа, прегъна ги и ги прибра възхитително сръчно с една ръка.

— След половин час добре ли е?

— Идеално — кимна доволно Стоунър, като любезно изпрати младия мъж до вратата.

Те изчакаха да стихнат стъпките на помощникуправителя. После, докато Стоунър и Уошак претърсваха съседния апартамент, а Пакстън наблюдаваше през прозореца, Майк Такахара се протегна към телефона и набра един местен номер.

— Стая 1012, последен етаж, в дъното на коридора, вдясно.

Петнадесет минути по-късно на вратата се почука.

Майк Такахара погледна през шпионката, отвори вратата, отстъпи, за да направи място на Хенри Лайтстоун да влезе, после заключи след него.

— Чист ли си? — попита Лари Пакстън.

Лайтстоун мълчаливо измъкна една леденостудена бира от хладилника, бегло огледа дървените столове с високи облегалки и после седна на пода, като опря гръб на стената.

— Надявам се — отговори той, след като отпи огромна глътка от студената бира и се огледа. — Виждам, че харчим парите на Халахан с нашето обичайно равнодушие към правителствените наредби.

— Имаш ли представа колко е трудно да се открият две съседни стаи в края на коридора на такова място? — попита раздразнено Пакстън. — Като се сетя за всичките лайна, през които минахме досега в тази операция, зрителите от правителството могат да целунат черния ми задник.

— Говориш като истински бюрократ. — Лайтстоун кимна одобрително, като насочи вниманието си към техническия агент. — Все пак провери ли мястото, просто за по-сигурно?

— Разбира се — кимна Майк Такахара. — Телефоните, лампите, контактите и ключовете са чисти. Нищо не виси над главата ми, доколкото успях да забележа. Стените са дебели, стаята под нас е заета от рекламни търговци на фармацевтична компания, изключих радиото и телевизора. Ние сме толкова чисти, колкото можеш да бъдеш в някой хотел… Освен ако, разбира се, не са ни набутали някои нови електронни хитрини в задниците. В този случай всякаква сигурност е изключена — замислено добави той.

— Ще се съглася с това — прие Лайтстоун оценката на техническия агент за положението. — Съжалявам, ако ви звуча прекалено параноично, но последните двадесет и четири часа бяха много странни. — Очите му пак обходиха стаята. — Момчета, да имате нещо за ядене?

— Сандвичите са на път — информира го Стоунър, като изучаваше бинтованата китка на Лайтстоун. — По дяволите, какво се е случило с ръката ти?

— Няма значение. Ще се занимаем с нея по-късно. — Лари Пакстън изгледа екипа със строгия си поглед. — Първото, което искам да разбера, е какво, по дяволите, става с екип „Чарли“.

Между глътките бира Хенри Лайтстоун описа първия си контакт с двамата военни в странноприемницата „Смъртоносен огън“ и последвалото наблюдение над екип „Чарли“, като изпусна само личната си бъркотия с женатакотка.

Той замълча, когато на вратата се почука, изчака Стоунър и Такахара да вземат сандвичите от помощникуправителя, награден с огромен бакшиш, и завърши с описание на устройствата, които откри под пикапа си.

Дълго време петимата се гледаха един друг.

Майк Такахара наруши тишината.

— Можеш ли да ми нахвърляш груба скица на второто устройство? — Той му пададе молив и лист.

Лайтстоун направи няколко бързи щрихи с молива, помисли малко, добави единдва детайла и върна листа на Такахара.

— Сигурен ли си за тези дупки в основата? — попита техническият агент, след като разучи скицата.

— Аха, имаше ги. От всички страни по четири.

— Колко бяха големи?

— Може би пет сантиметра в диаметър.

— А какви са тези правоъгълници над дупките?

— Приличаха на вдлъбнатини. По една на всяка дълга страна, покрити с някакъв грапав станиол и май нещо беше напечатано на него. Не исках да се доближавам, за да разбера какво пише.

— Правилно — кимна одобрително Такахара. — А каква беше основата? Магнитна ли?

— Не мисля. Приличаше на някакъв вид лепкава подложка, която задържаше устройството на мястото му.

— А как беше боядисано устройството? Обичайното военно зелено?

— Точно така.

— Някакви отличителни символи, знаци, номера?

— Не. Или най-малкото нищо, което да си спомням. Техническият агент кимна и огледа своята компания.

— Е, мисля, че Хенри е открил едно устройство МТЕАР-42.

Военно, учебно, експлозивно, с дистанционно задействане — издърдори той военните термини. — Важната дума е „учебен“.

Военните ги използват много по време на техните учения. Монтират тези неща под танкове, бронирани превозни средства, камиони.

После инструкторите ги задействат, когато искат да посочат поразена или излязла от строя машина. Малък заряд взривява тези станиолени покрития с надписи, за да ги поразтресе хубаво. Чува се страшно силен гръм, после от тези дупки излиза червен дим, за да разбере екипажът, че са под обстрел или мъртви… Или и двете.

Много хубаво малко устройство за учебна цел.

— Значи не са истински експлозиви? — Върху помургавялото лице на Хенри Лайтстоун се изписа недоверие.

— Зависи от определението ти за „истински“ — отвърна Майк Такахара. — В едно МТЕАР-42 има толкова взрив, колкото твоят малък пикап да подскочи, а и всичкият червен дим, който ще изтече в купето, може да ти поразклати нервите, особено ако не знаеш какво представлява. Но то няма да взриви на парчета теб и пикапа ти… Разбира се, ако това, което си видял, не е някаква модифиция — добави техническият агент.

— Каква може да е модификацията? — попита Томас Уошак.

Такахара сви рамене.

— Не знам. Вероятно със стандартен детонатор и половин килограм С-4.

Последва дълга тишина.

— Има ли някакъв начин да разберем дали това, което видях, е модифицирано устройство? — попита Лайтстоун.

— Само един начин, ако нямаш нищо напротив да гръмнеш по пътя — захили се техническият агент. — Докарваш пикапа си до склада, за да огледам… И след час или два може би ще…

— Аха.

Изящно мебелираната стая отново потъна в тишина, която този път бе нарушена от едва доловимия глас на Лари Пакстън.

— Това е игра. Трябва да е игра.

— Какво? — Лайтстоун и другите трима агенти се извърнаха и вторачиха в командира на екип „Браво“.

— Помислете — заяви Пакстън. — Първо, очевидно екип „Чарли“ все още не е готов за нещо сериозно. Те знаят, Халахан е наясно, и без всякакво съмнение ние му вдигнахме кръвното. Така че каква е вероятността Халахан да изпрати новобрански екип на сериозна операция не просто някъде, а точно в същата провинция Джаспър, Орегон, където сме пратени за зелен хайвер и ние… За да сме подръка, в случай че се объркат нещата?

— Твърде вероятно — допусна Лайтстоун.

— Е, значи дотук сте съгласни с мен — продължи спокойно Пакстън. — Знаем, че Халахан и Мур са се потрудили доста, за да организират тази серия тренировъчни упражнения за екип „Чарли“, като ни използваха за чучела… А какво направихме ние?

— Спечелихме — усмихна се доволно Дуайт Стоунър.

— Но и ги измамихме — добави Томас Уошак.

— Е, ние спечелихме, като ги измамихме — направи компромис Майк Такахара. — По малко и от двете.

— Чакай малко! — Хенри Лайтстоун въобще не изглеждаше уверен. — Наистина ли мислите, че Халахан ще положи всичките тези усилия да организира нещо толкова сложно просто защото ни е ядосан?

— Не виждаш ли задачата, която ни е възложил — възрази Лари Пакстън. — Да не искаш да кажеш, че брилянтната идея да ни прехвърли тук с тридесет смъртоносни змии, дузина крокодили и 750 гигантски паяци не идва от смахнатия ум на началник, жадуващ отмъщение.

— Много убедително, Хенри — обади се Дуайт Стоунър.

— Дяволски е прав. И не забравяйте, че не само сериозно ядосахме Халахан и Мур, но също доста скапахме екип „Чарли“ по време на тренировките — продължи Лари Пакстън, — което със сигурност включва и онази малка дива котка Марашенко. Ако питате мен, тя е човекът, който върши черната работа.

— „Смазването на духа на един екип връща назад най-малко с месец обучението им.“ Така се изрази Халахан — напомни им Майк Такахара.

— Точно. — Лари Пакстън огледа агентите от екипа. — Така че какъв по-добър начин да възстановиш духа на екипа и да им дадеш реванш… — …като поставиш екип „Чарли“ на позиция, която ще ни обърка? — довърши Томас Уошак.

— Вижте, дори Уошак разпозна коварството. — Лари Пакстън се усмихна одобрително на младия агент. — Халахан ни залости в затънтения склад насред Орегон със седемдесет и два сандъка, доставени от дявола, знаейки, че ще сме много заети да пазим собствените си задници, вместо да се оглеждаме и да забележим какво става…

— И освен това насочи Хенри да установи контакт с онзи сляп гадател… — добави Дуайт Стоунър. — …който го свърза с някаква луда жена, служителка в пощата, която е истинска врачка, което пък си е чиста измишльотина. Уу, наистина непочтен план. — Очите на Томас Уошак се разшириха от изумление.

— И като заговори за куриозни неща — прекъсна го Лари Пакстън. — Какво ти е на ръката, Хенри?

— Ами… нищо, само драскотини.

— Бинтовал си цялата си ръка до лакътя, заради някакви драскотини? Хайде, дай да го развия. — Стоунър хвърли подозрителен поглед към Лайтстоун и посегна към ръката му. — Нека да видя.

— Хей, почакай… АААХХХ! — Очите на Хенри Лайтстоун изскочиха, когато Стоунър дръпна лейкопласта с неколкостотин косъмчета от ръката на своя колега.

— Боже господи, Хенри — прошепна Стоунър.

— Да не би да ни кажеш, че жената го е направила? — запита Лари Пакстън недоверчиво, докато оглеждаше дълбоките, покрити с коричка рани.

— Не тя, нейната котка — измърмори Лайтстоун и бързо натисна лейкопласта обратно на мястото му.

— Трябва да е дяволска котка — предположи Майк Такахара със съмнение.

— Бива си я — призна Лайтстоун.

— Знаеш ли — замислено подхвърли Лари Пакстън към Стоунър, — нещо в цялата тая работа намирисва на гнило.

— И аз така мисля — кимна огромният агент. После, преди Хенри да успее да реагира, грамадният мъж мина зад него, издърпа ризата му нагоре, като притисна слабия си колега с ръце над главата, и оголи гърба му.

— Бинго. — Стоунър се усмихна и обърна безуспешно съпротивляващия се партньор, така че и другите да могат да видят доказателството.

— Е, тези може и да са направени от жена — обобщи доволно Лари Пакстън, когато Стоунър върна Лайтстоун на пода, пусна му ръцете и му подаде бутилка студена бира.

— Имах късмет, че оживях тази нощ — измърмори Хенри, като се мъчеше да оправи ризата си. — Това е самата истина.

— Всички разбраха какво означава, нали? — попита Майк Такахара.

— Хенри е пропилял последните два дена с жена, докато нашите задници мръзнеха в онзи склад и събирахме приживе запаси за нощните си кошмари — обади се Дуайт Стоунър.

— Е, да, и това — съгласи се техническият агент. — Но не мислиш ли, че и Боби трябва да е включен в сценария?

Лари Пакстън набръчка вежди.

— Как ти хрумна?

— Много просто — усмихна се Такахара. — Халахан е искал да отклони Хенри, по някакъв начин да го контролира и да дирижира действията му. Така че той открива къде живеят Боби и Сюзан и го праща там. Знае, че ако Хенри се доближи много близко до истината, ще го разбере от неговия приятел при първото си обаждане. После нашият мил безскрупулен шеф урежда сделката с Боби за… какво? Какво би накарало един бивш детектив от отдел „Убийства“ с изкривено чувство за хумор като това на Ла Грейндж да участва в тази сделка?

Очите на всички се обърнаха към Хенри Лайтстоун.

— Не много неща — отвърна той и на лицето му се появи замислено изражение. — Боби и аз изкарахме наяве кирливите ризи на няколко души, когато работехме заедно в Сан Диего. Той наистина забъркваше големи каши.

— Например, като да хвърлите пияния си началник — онзи, който не можеше да плува и се страхуваше до смърт от акули — в океана на брега край Сан Диего и през нощта да го затворите в ковчег? — напомни му Лари Пакстън тихо.

Лайтстоун кимна мълчаливо, очите му се вторачиха в далечината, като леко барабанеше с пръсти по пода.

— Хенри, а и ние допринесохме да взривят лодката на Боби в Бахама — изтъкна Майк Такахара. — Така че Боби, най-вероятно и Сюзан — видяхте, че го направиха заедно — лепнаха на екипа онзи тип Мъдреца, който те свърза с тази прелъстителка от пощата с голямата котка… Или това беше малка котка с големи нокти?

— Която, във всеки случай, доста лесно уреди очната ставка на Хенри с онзи военен тип, който — също като нашия приятел — може да е закачил шалчето на дамата на шлема си — усмихна се доволно Лари Пакстън.

— Добре скроено — изкоментира Дуайт Стоунър.

— Благодаря.

— Не разбирам… — обърна се Томас Уошак към Такахара и го погледна объркано.

— Също като Рицарите около кръглата маса, Томас — обясни Майк. — Очевидно Хенри е прокълнат от магията на белия рицар. Не го свърта да не спаси честната девица, без значение колко дракони ще изникнат от гората. Това е генетичен дефект. Ще ви го обясня по-късно — обеща техническият агент.

— Знаете ли, можеха да ни разпънат много повече, ако сценарият беше на Халахан — предупреди Лайтстоун.

— Но виж само как са го измислили, Хенри — възрази Пакстън. — Уреждат да се сблъскаш с онези, военните в ресторанта, да ги проследиш и забележиш тяхното наблюдение. После ни предупреждаваш, ние уведомяваме Халахан, той ни казва да стоим настрана — да оставим екип „Чарли“ да се оправя сам. Ние не слушаме, както обикновено, и се притичваме на помощ…

— Хей, дори вземаме страната на честната девица Наташа! — прекъсна ги Томас Уошак, като прихна гръмогласно. — Обзалагам се, че ще се изненада, когато разбере, че Хенри носи шалчето на вещицата върху шлема си!

— Аха, меко казано — хилеше се Стоунър.

— И ще се озовем обградени от видеокамери, а от задниците ни ще излиза червен пушек, когато арбитрите — най-вероятно Халахан и Мур — задействат всички сигнални устройства, които са ни лепнали, след като се приземихме в Медфорд — приключи Пакстън тъжно.

— Трябва да се съгласиш, Хенри, че всички неща се връзват много добре — добави Майк Такахара.

— Вярно… звучи добре, наистина пасва. Но за бога, аз счупих китката на онзи тип! — Лайтстоун продължаваше да гледа недоверчиво въпреки коментарите на другите. — Знам, че я счупих. Чух как изпращя. А и другият — онзи с бледите очи, когото хлапакът нарече сержант — определено е опасен кучи син. Сигурен съм!

— Е, значи онези военни са корави копелета. — Лари Пакстън сви рамене. — Да не мислиш, че Халахан не може да извика екип морски пехотинци от Куантико или някакви рейнджъри от Форт Браг? Момчета, които ще се притеснят за счупената си китка колкото ти за изкълчения си палец.

— Групите за спасяване на заложници от ФБР се обучават в Куантико — напомни Майк Такахара. — И съм чувал, че взимат много от тези момчета направо от армията. Халахан би трябвало даго знае… и подобно тренировъчно упражнение е точно по тяхната част.

— Ами ако грешим? — настоя Лайтстоун.

— Питаш какво ще стане, ако екип „Чарли“ наистина е следен от група корави типове поради някаква причина и те не го знаят? — каза Пакстън.

Лайтстоун кимна.

За миг водачът на екип „Браво“ се замисли.

— Тогава са затънали до гуша в лайна.

— Точно.

— Така че какво да направим, за да сме сигурни… Преди да забъркаме нова каша на Халахан и Мур? — попита Стоунър.

— Най-малкото, трябва да докладваме какво сме видели. — Лайтстоун погледна към Пакстън за потвърждение. — Как можем да го формулираме? В процеса на осъществяване на контакт с лицата, свързани със съмнителния Мъдрец, специален агент Лайтстоун е забелязал, че членовете на екип „Чарли“ в провинцията Джаспър, Орегон, са под активно наблюдение от индивиди, които очевидно имат военен опит. Молим за следващи инструкции.

Няколко секунди Лари Пакстън замислено се взираше в пода. После поклати глава и погледна часовника си.

— Хенри е прав. Трябва да сме сигурни. Но сега е два часът, което прави пет сутринта на източното крайбрежие.

— Няма проблеми. И Халахан, и Мур носят пейджъри — напомни им Майк Такахара.

— Да, но само за спешни съобщения. — Пакстън отново изгледа колегите си. — Въпросът е дали наистина имаме опасна ситуация? Или не е нещо сериозно?

— Ако това наблюдение е истинско, със сигурност не бих искал тези типове да са ми по петите — решително заяви Лайтстоун, после се разколеба. — Но що се отнася до заплахата — не мога да кажа, че правят нещо кой знае колко заплашително… Освен дето лепнаха онова устройство МТЕАР на пикапа ми.

— Може да го е сложил и някой от екип „Чарли“ — напомни му Майк Такахара. — Донато, Либранди и Марашенко са много добре обучени техници. Всъщност това, което знаем, е, че то е поставено, след като наехме пикапа.

— За това няма спор — съгласи се Лайтстоун.

— А как ще докладваме всичко това на Халахан, без да разбере, че сме се панирали? — попита екипа си Лари Пакстън.

— Мога да изпратя съобщение на Фреди Мур по електронната поща — до офиса и до домашния му компютър. Ще прикача бележка до сина и дъщерята му: „Кажи на татко да провери пощата“ — предложи Майк Такахара. — Знам, че прекарва много време с децата си. Със сигурност някое от тях ще бъде на линия тази вечер и ще му предаде съобщението през следващите три или четири часа. В най-лошия случай ще се добере до него в понеделник, когато отиде на работа.

Пакстън поклати глава.

— Добре, направи го и следи за отговор. Наистина искам да разбера как Фреди ще обясни всичко това.

— Няма проблем. Ще включа компютъра да писука, когато пристигне съобщението — предложи техническият агент и се протегна към лаптопа си.

— Междувременно — Хенри Лайтстоун замислено разтриваше подутата си ръка, — хрумна ми една идея как да разберем какво става тук.

— Охо? И как? — запита Пакстън.

— Кое е първото, което ни учеха, че трябва да направи един таен агент при нова задача?

— Да се свърже с местния агент — незабавно отвърна Томас Уошак.

— И мислиш, че ония от екип „Чарли“ се опитват да направят точно това? — скептично попита Дуайт Стоунър.

— О, по дяволите, да. Новобранците са винаги едни и същи. — Лари Пакстън се усмихна лъчезарно и се обърна към Майк Такахара, който се мъчеше да свърже модема си към телефона.

— Майк, кой е местният агент най-близо до нас в Южен Орегон?

— Един момент.

Тридесет секунди по-късно Такахара вдигна поглед от екрана.

— УилбърБогс.

— Добрият стар Уилбър. Като млад агент бил страшилището на залива Чесапийк. Но подразнил височайшите бракониери повечко, отколкото…

Изведнъж Лари Пакстън изкриви лице. После огледа колегите си.

— И вие ли, момчета, си помислихте същото?

— О, да — тихо измърмори Хенри Лайтстоун, а очите му блеснаха. — Халахан, Мур, екип „Чарли“, учението, Боби, Сюзан, гадателят, вещицата… а сега и добрият стар Уилбър. Голямото щастливо семейство играе в един отбор.

— Мислиш, че всички са се съюзили, за да ни натрият носа? — попита Томас Уошак. — И Уилбър Богс?

— Поне така изглежда. — Лайтстоун клатеше бавно глава, опитвайки се да разпръсне подозренията, които продължаваха да му вадят душата, докато парченцата от пъзела явно се наместваха.

— Една голяма игра и ние сме мишената.

— Бяхме мишената — поправи го Дуайт Стоунър.

— Точно — пак се усмихна Лари Пакстън. — Е, къде можем да открием стария Уилбър Богс?

— Това ще ти хареса — предсказа техническият агент. — Ако си спомням точно картата, в момента сме на двадесет минути път от офиса му.