Кен Годард
Двойно прикритие (39)

35.

Уилбър Богс отново дойде в съзнание, излизайки от унеса, който го обвиваше като непроницаем облак.

Изчезна неясното усещане за борба с въжета и мрежи, последвано от отчаяните опити да освободи покритите си с нещо нос и уста.

Когато се събуди този път, чувството на свобода, светлина и обичайното добро физическо състояние се помрачаваше единствено от ужасната пресъхналост в гърлото и поносимата безчувственост, която заличаваше болката, пронизваща на няколко места тялото му. Това го объркваше. Къде е… и защо?

Накрая той успя да осъзнае, че банките и тръбичките, прикрепени върху ръката му, вероятно означават нещо важно.

„Монитори? Венозни игли? Ярки светлини? Трябва да е болница. Защо съм се сковал. Вероятно са ми поставили някакви упойки.“ И тогава той реши, че за да си спомни какво му се е случило, трябва да спре течностите в тръбичките, които замайваха мозъка му.

Уилбър Богс внимателно заопипва с лявата си ръка — поради неизвестна причина усещаше дясната натежала и неподвижна, — като проследи с вцепенени пръсти тънката пластмасова тръба до медицинския лейкопласт, залепен отвътре върху лакътя на дясната му ръка, издърпа го, после бавно измъкна венозната игла.

Поради причини, които не можеше напълно да осъзнае, той очакваше веднага да заприиждат хора… и се обърка, когато нищо не се случи.

„Очакваш го, защото винаги така става по телевизията — накрая се разубеди той. — Но те не са длъжни да поставят звукова аларма на венозните игли, защото вече са ме свързали с още четири или пет електронни дрънкулки и онзи огромен монитор точно до леглото… с огромните бутони ВКЛЮЧЕНО/ИЗКЛЮЧЕНО“.

Така.

Уилбър Богс бавно се изправи, провеси крака до леглото и накрая реши, че си струва да разбере дали ще се чувства по-добре, ако изключи монитора. Обаче след това езикът му опипа непозната празнина в устата.

„Какво се е случило с предните ми зъби?“ Той вдигна дясната си ръка, за да опипа мястото на липсващите зъби — и за първи път видя гипсовата превръзка на ръката си. Когато това стана, паметта му започна да приижда.

Лодката.

Моята лодка.

Всичко се оплете и се счупи, проклятие, защото те…

Те?

Очите му се разшириха, когато продължи да се взира в дебелата гипсова превръзка на дясната си ръка. Какво по дяволите…

Ръстман.

Уотли.

ИСмолсрийд. Онзи проклет мръсен…

„Един момент. Мръсен какво? Конгресмен? Не, нещо друго.

Мръсен посредник. Това е. Политически посредник на име Саймън Уотли. Човекът на Смолсрийд. И още кой? Елиот не спо-мена ли, че се страхува от новия наемник на Ръстман?“ Елиот? Кой е той?

Нещо около името на Елиот караше Богс да изпитва страх.

О, да, точно това.

Трябва да им разкаже заЛу Елиот.

Сега паметта му започна да тече по-бързо.

Трябва да ги предупреди.

Тях? Кои? И защо трябва да…

И тогава преградният бент се отвори и приливът от събитията през онзи ден се вля в замаяното съзнание на агента.

Изстрелите.

Два изстрела, много далечни, като от автомат.

Трябва да ги предупредя. Да им разкажа за Лу Елиот… Тойне се появи… И онзи, новият, от когото Елиот се страхуваше, някакъв сержант.

Нещо студено и пусто като зима…

Уинтърсоул.

Сержант Уинтърсоул.

Той вече беше наясно — изтощен почти до припадък, — че Уинтърсоул е ключът. Само да успееше да се съсредоточи върху онзи последен неясен детайл, който се мотаеше някъде отзад в съзнанието му. Нещо за помощ. Нужда от помощ. Да се обади за…

Това ли беше? Да се обади за помощ?

Не.

Студени тръпки полазиха по гърба му.

Не трябваше да се обажда за помощ… Защо?

Защото помощта вече идваше.

Точно така. Те са на път благодарение на добрия стар Халахан, проклетия упорит ирландец. Той ще се погрижи за всичко.

Но…

Но какво?

Трябва да ги предупреди. Трябва да им каже… „Чарли“?

Той отново замига, после изведнъж се унесе, когато бодежите в гръбнака му нанесоха съкрушителен удар.

Екип „Чарли“. Новобранците.

Оо, Господи.

Богс опипа масичката до монитора за телефон, но изведнъж се отказа от тази идея, когато се сети, че не помни телефонните номера. Нито един. Реши, че може да попита някого за телефонен указател, но вратата на стаята му беше плътно затворена, а и не се чувстваше достатъчно силен, за да изкрещи. Затова се пресегна, изключи монитора, издърпа останалите електронни сензори от главата и ръцете си, след което се заклатушка към близката тоалетна.

И откри, за свое удивление, че няма нищо друго освен бяла болнична пижама, бял халат и ниски платнени чехли.

Какво се е случило с дрехите му?

Опита се да си спомни как се е озовал тук, но единствените образи, които успяваше да изрови от изтръпналия си мозък, бяха свързани с пълзене към камион на ръце и колене, в което нямаше много логика.

Така че по липса на по-добър план, Уилбър Богс по пижама, халат и чехли придърпа стойката на венозната банка, смътно спомняйки как беше го виждал по телевизията, излезе от стаята и се заклатушка по широкия коридор, влачейки стойката.

Невероятно, но измина целия път до фоайето, излезе през широките автоматично отварящи се врати и застана под козирката на входа, без някой да забележи присъствието му. Чак докато се появи някаква непозната жена, която го огледа с бърза професионална усмивка.

— Господин Богс?

Уилбър Богс замига от заслепилата го слънчева светлина.

— Точно така — отвърна той със стържещ глас, опитвайки се да си спомни дали мускулестата, все още привлекателна жена, която стоеше пред него, беше медицинската сестра.

— Отивате ли някъде? — колебливо попита тя.

— В офиса — измърмори той, като се чудеше дали ще има сили да я избута, да побегне и да открие такси, преди тя да е извикала охраната, която да го върне в стаята му.

„Не, със сигурност няма да успея“ — мрачно помисли той.

— О, нима? — усмихна се младата жена. — Имате ли превоз?

Огледа се. Освен джипа, паркиран в далечния край на улицата, всичко беше пусто.

— Ами не, май че не.

— Е, тогава — тя грейна в усмивка — може ли да ви предложа услугите си?