Кен Годард
Двойно прикритие (48)

44.

Саймън Уотли се събуди, когато колесниците на самолета се удариха в твърдата писта.

„Господи, какво става? Блъснахме ли нещо?“ Очите на Уотли се ококориха, когато за втори път колесниците докоснаха пистата, при което той отново усети вонята на близките тоалетни, а в задния салон най-малко половин дузина деца запищяха от внезапната промяна на налягането в машината.

„Приземяваме ли се? Не е възможно да сме пристигнали? Колко е часът?“ Уотли замига, опитвайки се да концентрира премрежените си от съня очи, за да види стрелките на скъпия си „Ролекс“.

„Пет без петнадесет. Не може да е «Дълес». Много е рано. Не можем да стигнем там до… О, правилно.“ Седем и четиридесет и пет.

Три часа разлика. Зонално време.

„Господи, пристигнахме“ — осъзна той, мигайки с очи, когато накрая скованият му мозък разпозна зад мрачните облаци и неизбежния дъжд през илюминатора на рулиращия самолет светлината на утрото.

Той незабавно отправи благодарствена молитва, че първият етап от това нощно пътуване най-накрая завърши.

И чак когато самолетът спря и Уотли се изправи на изтръпналите си крака, за да свали чантата и куфара от багажното отделение над главата си, той установи…

„О, Господи, съобщенията от пощенската кутия. Дори не съм ги погледнал.“ Саймън Уотли веднага се изкуши да седне и точно тук да прегледа всичките съобщения от екипа на подполковник Джон Ръстман. Мисълта беше примамлива, защото Смолсрийд му бе възложил специалната задача да прочете, анализира и систематизира съобщенията и да представи резюме на конгресмена, Тисбъри и зловещия мъж в сянка, който плашеше Уотли много повече от всяка друга личност, която някога бе срещал.

Но посредникът на Смолсрийд мигновено установи, че при такова напрежение — с хленчещи бебета, пътници, опитващи се да открият багажа си, и обслужващия персонал, който се опитваше да свали всички от самолета — само си търсеше белята.

„Господи, какво ще стане, ако изпусна нещо… и някое дете го грабне… и попадне в ръцете на любопитен чиновник?

Или по-лошото, много по-лошото, някой журналист?“ При тази мисъл тръпки пропълзяха по гръбнака на Саймън Уотли.

„В таксито — каза си той, като бавно си пробиваше път, за да слезе от самолета. — Ще ги прочета в таксито на път за хотела. Или в стаята, преди да отида в офиса на Смолсрийд. — Той отново погледна часовника си. — Достатъчно време имам.“ Точно в осем часа сутринта във Вашингтон Саймън Уотли пресметна оставащото време, като включи и рисковите фактори до предстоящата му среща. Смолсрийд го очакваше в личния си кабинет в сградата на Камарата в единадесет часа. Независимо от поройния дъжд и вечно задръстените вашингтонски улици шефът на персонала към канцеларията на конгресмена се почувства уверен, че ще пристигне в хотелската си стая най-късно до девет и тридесет сутринта.

Трябваше му около един час да се изкъпе, обръсне, преоблече, да прегледа съобщенията от пощенската кутия, да напише кратко резюме и после да слезе с асансьора до фоайето, където услужливият портиер и пиколото с лъчезарни усмивки и отворен чадър щяха да го придружат до чакащото го такси.

Като прибави още десет минути за пътя с таксито — най-много петнадесет, — Уотли щеше да слезе пред стъпалата на прочутата сграда на Камарата, да премине през коридорите на властта и да влезе в офиса на Смолсрийд, да пийне кафе, да си побъбри с отговорните сътрудници на конгресмена и пак да му останат цели петнадесет минути.

Достатъчно време.

Затова, когато Саймън Уотли извади двата по-тънки плика от чантата и внимателно ги мушна в джоба на сакото си, той въобще не се притесняваше вече. Подаде палтото, куфара и чантата си с портфейла, ключовете, самолетните билети, пропуска за Камарата и дебелия плик със снимки от наблюдението над техните предпо-лагаеми мишени на таксиметровия шофьор, който напъха всичко в багажника на колата.

По някаква ирония на съдбата петнадесет минути по-късно, когато таксито се насочи от летище „Дълес“ към вашингтонското околовръстно шосе, мокро от пръскащия дъжд, и успокоеният Саймън Уотли се протегна към джоба на сакото си за съобщенията, унеслият се шофьор, който не слизаше от волана по цял ден, изведнъж осъзна къде беше… Натисна рязко спирачките и сви вдясно в отчаян опит да избегне челния удар, като причини верижната катастрофа. Таксито на Уотли поднесе и се устреми към страничния парапет.

Опитните професионалисти, които отговориха на повикването за верижната катастрофа в участъка между летище „Дълес“ и околовръстното шосе на Вашингтон, не губиха ценно време да се безпокоят за телата, които лежаха заклещени в преобърнатите останки.

Те извадиха бързо и методично всички оцелели от колите с пробити резервоари и разлят бензин, преди някоя от тях да се възпламени. Незабавно им дадоха първа медицинска помощ, за да няма трудности от рода на обилно кървене и стрес при прехвърлянето. Транспортираха пострадалите до най-близката болница колкото е възможно по-бързо и после излетяха за следващото по важност повикване. Според диспечера ги чакаха девет катастрофи, четири от тях — много сериозни.

Общо взето, типичен дъждовен ден в столицата Вашингтон.

Затова екипът, който транспортира Саймън Уотли и таксиметровия шофьор до близката болница „Феърфакс“ в Северна Вирджиния, просто измъкна двете жертви в безсъзнание от линейката и ги предадоха на очакващия медицински екип от спешно отделение. Метнаха двете найлонови торби с вещите им върху носилката, подписаха закачените формуляри, после изчезнаха в мрачната дъждовна сутрин със запалени фарове и виещи сирени.

Куфарът на Саймън Уотли, в който сред другите му лични вещи беше и пликът със снимките, остана в багажника на смачканото такси, което в този момент изтегляха на буксир към близкия гараж на няколко километра от катастрофата.

Както преди него Уилбър Богс, така и Саймън Уотли бързо изчезна в дебрите на препълнената система за спешна медицинска помощ.