Кен Годард
Двойно прикритие (49)

45.

Точно в 6,00 часа, понеделник, в типичната за Южен Орегон студена и дъждовна сутрин специален агент Хенри Лайтстоун (сега наречен Хенри Рандолф Лий) излезе от странноприемницата „Смъртоносен огън“, бързо качи мотоциклета си отзад в тъмнозеления пикап и седна на пасажерското място до младежа с гипсираната китка.

Двамата любезно си кимнаха с ясното разбиране, че трябва да оставят уреждането на сметките си за друг ден.

Секунди по-късно пикапът излезе на заден ход от паркинга, ускори по пътя и се скри зад околните дървета, обвити в мъгла.

Два часа по-късно, в 8,00 тихоокеанско стандартно време, в открития хамбар, който служеше за тренировки на Избраната седма бригада на тюлените, главен сержант Аран Уинтърсоул пристъпи пред опънатите татамита и представи инструктора по бойни изкуства Хенри Рандолф Лий на първите му четирима ученици.

Точно в този момент на две хиляди и шестстотин километра разстояние, в почти толкова студената и дъждовна сутрин във Вашингтон, Реджис Джей Смолсрийд нетърпеливо мърмореше на шефа на персонала си дали знае защо, по дяволите, Саймън Уотли още го няма в офиса.

По-късно, след две дузини телефонни обаждания, все по-разтревоженият шеф на персонала информира Смолсрийд по вътрешния телефон (знаеше, както и всеки друг от подчинените на Смолсрийд, че не бива да влиза в луксозния личен кабинет на конгресмена между десет и дванадесет, освен ако президентът и Конгресът обявят война на някоя държава, която действително е способна да се отбранява), че навярно Уотли е изчезнал.

— Да, сър — потвърди шефът на персонала. — Според хората на Уотли миналата вечер той се е качил на самолета в Медфорд…

Не, сър, според управителя на хотела все още не се е регистрирал в резервираната му стая. Може би, сър, заради натовареното разписание на полетите, Уотли е бил възпрепятстван или в Портланд, или в Сан Франциско… Не, сър, той не се е обаждал и не е оставил съобщение, за да обясни причините, доколкото някой тук знае.

Смолсрийд нямаше настроение да слуша такова обяснение от когото и да било, камо ли пък от раболепния шеф на персонала му, когото често сравняваше с ловджийско куче, което не може да намери пътя обратно до прикритието, ако не маркират пътя му с шамандури.

И така, вече разяреният конгресмен повтори заповедта си:

— Открий Уотли — където и да е и каквото и да прави — и го доведи тук. Веднага.

Точно в 12,01 онзи понеделник разбираемо изнервеният шеф на персонала на Смолсрийд помоли мъжа, който сервираше обяда, да предаде на конгресмена запечатана бележка, в която със стандартната бюрократична уклончивост пишеше: „Нямаме представа къде е Уотли, но продължаваме да работим по въпроса.“ В 12,55 напълно загриженият шеф на персонала на Смолсрийд подкупи същия мъж, който влезе да изнесе приборите и остатъка от обяда, да връчи втора запечатана бележка, в която твърдеше със същото усукано многословие: „Никой няма идея къде е Уотли, но всички в офиса работят по този въпрос.“ Смолсрийд изчака нетърпеливо, докато сервитьорът с бяла униформа прибра приборите от обяда и се оттегли.

— Кучият му син е изчезнал — съобщи той на двамата си събеседници.

— Какво означава това? — попита от тъмния ъгъл на стаята Олдридж Хамънд, влиятелният председател на комитета ICER и единственият мъж в света, от когото Смолсрийд наистина се страхуваше.

Освен психологическото въздействие на плътния и овладян, долитащ от тъмнината глас, имаше и друга причина за предпочитанието на председателя на ICER към тъмните ъгли. Той беше една от онези генетични рядкости: чернокож албинос. Това се проявяваше в малки неравномерни светли и тъмнокафяви петна по цялата му кожа… което го правеше крайно чувствителен към опасните ефекти на всички източници на ултравиолетово осветление. Като се прибавят невероятно бледите му очи, жълтеникаво кестенява коса и плавните движения, които скриваха шестдесет и четири годишната му възраст, Олдридж Хамънд наподобяваше много на опасните животински видове от семейство котки. Това създава доста лъжлива представа за силата му, помисли си конгресменът Реджис Джей Смолсрийд.

Влиянието на самия Смолсрийд се дължеше на способността му да постига компромиси с другите 434 членове в Камарата на представителите, докато Олдридж Хамънд сам можеше да съсипе някоя малка държава, като се подпишеше отдолу на някой лист. С едно леко кимване Хамънд можеше да причини смъртта на всеки, който се опита да се изправи срещу председателя на ICER.

В действителност Олдрижд Хамънд криеше огромната си сила под любезно коварство. При съвместна работа с него се изискваше предпазливост и постоянно внимание за почти незабележимите му намеци.

Обаче в този момент конгресменът Смолсрийд беше способен на всичко друго, но не и на внимание.

— За бога, надявам се това да означава, че се е заврял с някоя курва в четиризвезден хотел или е заспал къркай в проклетата чакалня на летището. — Светлите очи на Смолсрийд злобно заблестяха. — Защото, ако е нещо друго, той вече е мъртъв.

— Да не е отишъл във ФБР? — Сам Тисбъри едва сдържаше яростта си. Беше загубил баща, син и дъщеря заради (според него) злонамерените и с нищо неоправдани действия на федералните агенти. Той нямаше никакво намерение пак да загуби срещу тези хора.

Смолсрийд поклати глава.

— Не вярвам. Уотли може да не е най-умният в офиса, но е дяволски верен, защото е вършил мръсната ми работа прекалено дълго и се задържа повече от всеки друг — захили се той. — И е дяволски сигурен какво ще му се случи, ако някога кривне. — Конгресменът счупи молива, който въртеше в пръстите си.

— Всеки, който е притиснат в капан, може да вземе невероятно глупаво решение — напомни Олдридж Хамънд.

— И Господ греши — съгласи се Смолсрийд. — Но във ФБР се навъртат много мои длъжници. Ако Уотли е отишъл там, досега щях да съм разбрал.

— Сигурен ли си?

— Не съм бъркал през всичките тези години, нали? — усмихна се нервно конгресменът на своя гост.

— И какво ще правим? — нетърпеливо го прекъсна Сам Тисбъри.

— Всичко си е както преди. — Смолсрийд сви рамене. — Въздаваме малкото си отмъщение, духваме всички доказателства по дяволите и после, ако наистина имаме късмет, може да си припишем заслугите за изгряването на слънцето. Единствената разлика е — добави хитрият политик, — че може би трябва да променим малко нашите планове.

— Как? — запита Хамънд.

— Вместо да ги убиваме, мисля, че трябва да ги заловим живи.

— Какво? — Сам Тисбъри рязко вдигна глава.

— Сам, изслушай ме. — Смолсрийд вдигна успокоително ръка. — Ще го направим с ръцете на Избраната бригада. Скъпите заблудени души ще разгласят с помощта на медиите, че са заловили няколко федерални агенти и възнамеряват да ги съдят, за да докажат на света всичките си мрачни теории за конспирации. А после ще заплашат, че ще ги убият — пред телевизионните камери, — ако ФБР или някой друг се опита да се намеси.

— Но ти всъщност не искаш това, нали? — предположи влиятелният мъж в сянка. — Да ги съдят?!

— По дяволите, не. Разбира се, че не! — възкликна Смолсрийд. — Затова сме наели екипа на Ръстман да покрие целия район с всеки килограм експлозив, който успеят да пренесат. Медиите ще по-кажат как нашите въоръжени идиоти сериозно раняват един или двама от онези агенти, отблъсват екипите на ФБР и се оттеглят. Но в подходящото време, точно преди края на този цирк — усмихна се замислено Смолсрийд, — може би точно след като Избраната бригада позволи на хора от пресата да наблюдават съда, ние ще направим да изглежда така, сякаш ФБР ги напада. После преди някой да успее да каже „залегни“, импровизираната съдебна зала ще се взриви на милиони парчета и всички — ФБР, агентите от агенцията за охрана на околната среда и най-вече този Лайтстоун, както и копелетата от пресата ще умрат при експлозията. Екипът на Ръстман ще се измъкне в суматохата и познайте кой ще бъде обвинен?

Дългогодишният конгресмен се захили на брилянтния си план.

— Искам той да го види — категорично настоя Сам Тисбъри.

— Какво каза? — Смолсрийд примигна.

— Искам агент Лайтстоун да види какво ще се случи — обясни богатият индустриалец. — Искам да разбере, че той е отговорен за смъртта на всички.

— О, по дяволите, много е лесно. — Смолсрийд махна безгрижно. — Хората на Ръстман трябва само да го задържат настрани от първоначалния взрив. После в подходящ момент те ще обяснят реалностите от живота на този младеж… После го взривяват, както и всичко друго наоколо, за да сме сигурни, че нашите хора ще се измъкнат невредими. — Смолсрийд потри месестите си длани, въодушевен от своя план. — Сега като се замисля, трябва да прибавим и малък пожар, просто за да сме сигурни, че няма да оставим никакви следи.

— Като знам какво направи на дъщеря ми, това ми изглежда много добър финал. — Сам Тисбъри кимна с глава в явно задоволство. — Само още нещо. Все още искам видеозаписа.

— Какъв видеозапис? — Толкова много и различни аспекти от брилянтния му план гъмжаха из главата на Смолсрийд, че той не се сети за какво говори Тисбъри. — На пожара ли?

Сам Тисбъри раздразнено поклати глава.

— Не, искам да видя изражението на Лайтстоун на запис, когато осъзнае загубата. При същите условия. Гарантирам, че ще го унищожа веднага след като го видя.

— Доколкото знам, това вече е част от плана. Но ще проверя, когато разговарям с Ръстман — увери политикът стария си приятел.

— Тогава ще съм доволен. Ако това стане, уверявам те, че никога повече няма да се тревожиш за средствата, необходими за избирателната ти кампания — обеща богатият индустриалец.

Смолсрийд се обърна към фигурата в сянка, страховитият председател на комитета ICER, който леко кимна с глава.

— Тогава всичко е наред. — Смолсрийд разпери великодушно ръце. — Вашият дял от сделката ще бъде изпълнен.

— Но как ще съобщим за промените на екипа на Ръстман, след като не можем да намерим Уотли? — отекна глухо в огромната стая гласът на мъжа в сянката.

— Не се тревожи — усмихна се широко дългогодишният политик. — Стар покерджия като мен винаги има няколко допълнителни карти в ръкава си. Никога не знаеш кога ще ти потрябват, за да обърнеш лошия късмет.