Кен Годард
Двойно прикритие (50)

46.

Пейджърът върху колана на подполковник Джон Ръстман забибипка точно когато той внимателно чистеше една от любимите си пушка с месингова четка с тънък косъм и старателно търкаше нагара по цевите.

Начумерен, той остави оръжието, измъкна пейджъра от колана със свободната си ръка, за миг погледна цифрите и примигна от изненада.

Приблизително четиридесет и пет минути по-късно, точно в дванадесет на обяд, подполковникът влезе в телефонната кабина на една бензиностанция на границата между Джаспър и Джаксън, набра номера и зачака.

— Ало?

— Получих съобщението ти — отвърна Ръстман безстрастно. — Какво се е случило?

— Има промени в плана — небрежно съобщи Реджис Джей Смолсрийд.

Конгресменът още веднъж огледа пространството около телефонната кабина, разположена в подземния етаж на Камарата, за да се увери, че никой не му обръща внимание. После нахвърли новия план, за който се бяха договорили със Сам Тисбъри и председателя на ICER.

След като обясни новия план в детайли, Смолсрийд спря за момент, после попита:

— Какво мислиш?

— Няма проблеми — категорично отвърна Ръстман. — Но какво се случи с нашия общ приятел?

С други думи: „Защо Саймън Уотли не осъществи контакта с нас, както се бяхме разбрали, вместо да рискуваш ти?“ — Не знаем къде е.

— Какво?

Опитен офицер, привикнал да разпознава и реагира на потенциалните рискови ситуации, подполковник Джон Ръстман незабавно осъзна каква заплаха е изчезването на Саймън Уотли за операцията… и за неговите хора.

— Все още няма причина да се тревожим — предупреди го Смолсрийд. — Имаше проблем с разписанието на полета му до Вашингтон и най-вероятно е изпуснал някой от самолетите.

— Но не се е обадил.

Това не беше въпрос, а обвинение.

— Не, не се е обадил — призна Смолсрийд.

Ръстман бавно си пое дъх.

— Трябва незабавно да го намерим — настоя той след кратко обмисляне на възможните последици от предателството на Уотли. Веднага се досети, че вероятно Смолсрийд все още не знае за бързата екзекуция на Лу Елиот. В противен случай едва ли щеше да бъде толкова спокоен за изчезването на подчинения си.

— Да, трябва да го намерим… и ще го намерим — бързо го увери влиятелният конгресмен. — Но междувременно трябва незабавно да задействаме новия план.

Ръстман се поколеба.

— Сигурен ли си, че е разумно?

— Да, сигурен съм… От това зависи финансирането, в противен случай…

Настойчивостта на Смолсрийд определено произлизаше от обещанието на Сам Тисбъри да финансира политическата му кариера, без да споменаваме ужасните последици, ако се провалеше и не изпълнеше обещанията си на Олдридж Хамънд, обитаващият сенките председател на комитета ICER.

Обаче подполковник Джон Ръстман размишляваше върху съвсем различни последици — например провала на плановете му за бъдещето, ако не получеше парите си от Смолсрийд при неуспех на операцията. Това обаче бледнееше пред мисълта да прекара останалата част от живота си, преследван от федералните или щатски власти за убийството на Лу Елиот.

Въпреки двете съвсем различни гледища и двамата мъже установиха, че финансовият въпрос ги сближава и в такъв случай Саймън Уотли вече става излишен.

Решението беше лесно.

Но трябваше да го намерят първи.

— Как възнамеряваш да го направиш? — накрая попита Ръстман.

— Кое?

— Издирването.

— Ще го направим от къщи — спокойно отвърна Смолсрийд.

— Какво означава това?

Конгресменът тежко въздъхна.

— Това означава — в дрезгавия му глас се промъкна осезаемо раздразнение, — че ако подчинените ми във вашингтонския офис искат да останат до кацата с меда, ще е по-добре да открият кучия му син, преди аз да съм го направил.

Около три часа бяха необходими на Ръстман, за да успее да организира срещата си с Уинтърсоул лице в лице.

Те седяха скрити в малката горичка от вечнозелени дървета над тайната тренировъчна база на Избраната бригада. Главният сержант внимателно слушаше, докато Ръстман обясняваше под-робно промените в плана.

— Можем да се справим — увери той Ръстман, когато подполковникът свърши. — Всъщност новият план много ни улеснява.

Единственият проблем е, че продължаваме да чакаме досиетата на агентите.

Ръстман вдигна изненадано глава.

— Напомни ли го на Уотли?

— Изпратих му две отделни съобщения чрез пощенската кутия — докладва Уинтърсоул. — Едно миналия четвъртък, после ново напомнително писмо със снимките от наблюдението в края на уикенда. Още не сме получили отговор.

Ръстман изруга и после внимателно обмисли последното разкритие.

— Наистина ли се нуждаеш от досиетата? — накрая попита той.

Уинтърсоул сви рамене.

— Ако искаме да сме сигурни за Лайтстоун… По това описание, „бял мъж, средна височина, средно тегло“, можем да стесним кръга до един или двама, но ще рискуваме възнаграждението за видеозаписа. По-добре е да имаме снимка за потвърждение, преди да започнем действията, които няма да можем да спрем или променим.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Ръстман.

Уинтърсоул доволно кимна, после се загледа надолу, преди отново да се обърне към командира си.

— Какво ще правим с Уотли?

Уинтърсоул зададе въпроса, защото знаеше, че той и Ръстман щяха да бъдат първите, които ще преследват, ако Уотли изпусне нервите си и побегне към ФБР. Никой от двамата не хранеше илюзии, че могат просто да изчезнат. Ако Уотли проговореше, и двамата щяха да станат мишена на безброй федерални, щатски и местни ченгета, без да споменаваме безмилостните рейнджъри от военната полиция, които щяха да търсят отмъщение заради опетнената си репутация.

Ако Уотли беше проговорил или възнамеряваше да го направи, те трябваше да изчезнат от страната… И то бързо.

Но за да го направят, се нуждаеха от парите. Което означаваше, че се нуждаят от Уотли или от достъпа му до разплащателните сметки.

— Смолсрийд каза да не се тревожим за това — отвърна Ръстман. — Той сам възнамерява да открие кучия му син.

— Смяташ ли, че ще успее?

— Мисля, че човек като Реджис Джей Смолсрийд може да направи почти всичко, което иска, особено ако трябва да спасява задника си.

— Обаче знае ли, че неговият задник е над огъня? — троснато попита Уинтърсоул.

— О, мисля, че конгресменът го разбира добре. — Ръстман кимна рязко и присви очи. — Наистина много добре.

Уинтърсоул изчака, докато Ръстман се скри. После се спусна по тясната лъкатушеща пътека към тренировъчната база, където привика един по един членовете на своя екип, съобщи промените в плана и възложи новите им задачи.

Да поставят примамката довечера в 21,00 часа.

Да се появят внезапно в капана тази вечер в 23,00 часа.

Набеляза и най-важната промяна: да не убиват агентите, освен ако е абсолютно наложително.

Отмени всички маршрути за оттегляне, заредени с експлозиви, освен този, който според стария план трябваше да унищожи тренировъчната база на Избраната бригада.

И в никакъв случай да не нараняват жената или двамата бели агенти, временно идентифицирани като Хенри Лайтстоун. Нуждаеха се от тях, за да получат извънредното възнаграждение.

Един по един членовете на екипа за откриване и унищожаване на противника се оттеглиха от тренировъчната база, за да изпълнят новите си задачи, докато накрая останаха само Уинтърсоул и мъжът, когото той знаеше като Хенри Рандолф Лий, с изтощените му, но видимо ентусиазирани ученици.

Уинтърсоул изчака, докато доста досадната за наблюдение тренировка завърши с няколко безуспешни опита на учениците да приложат един на друг новите хватки. Когато членовете на Избраната седма бригада на тюлените се заклатушкаха надолу по склона към очакващите ги камиони, той пристъпи в открития хамбар.

— Е, как върви? — попита Уинтърсоул, като помогна на новия си инструктор по бойни изкуства да прибере татамитата.

— Почти както предположихте — отвърна Лайтстоун с крива усмивка. — Единствените, които имат някакви възможности, са двете момчета. Останалите ще бъдат късметлии, ако преминат през цялото обучение, без да направят няколко курса до спешно отделение.

— Големи некадърници са — изруга Уинтърсоул.

— Знаеш ли, наистина не разбирам — промърмори Лайтстоун.

— Какво?

— Каза, че тези хора планират да се изправят някой ден срещу федералните. Това е шега, нали?

— Смяташ, че не могат да устискат? — Бегла усмивка се появи върху устните на Уинтърсоул.

— Да устискат? — захили се Лайтстоун. — Вероятно няма да устискат дори срещу група канцеларски плъхове. А ако се изправят срещу екип федерални агенти или дори ченгета от щатската полиция, дори няма да бъде забавно. Ако ме питаш, нещо като самоубийство.

— Тогава може би наистина трябва да им отворим малко очите за реалния свят — предложи Уинтърсоул.

Хенри Лайтстоун се вторачи в новия си работодател.

— Предполагам, че имаш нещо предвид?

— За тази вечер съм планирал интересно бойно упражнение — обясни Уинтърсоул. — Нещо, което аз и приятелите ми измислихме, за да може тези хора малко по-добре да усетят действителността. Малко е сложно и вероятно ще ни трябва помощ за диверсионните действия в тила. Така че, ако си свободен тази вечер…

— Е?

— Но ако имаш други планове… — подсмихна се Уинтърсоул.

— Може пък да се заинтересуваш от възнаграждението, което работодателят дава на всеки инструктор, който участва. То е хиляда долара.

— Хиляда долара? — Лайтстоун замига. — Какво трябва да направя? Да застрелям няколко от онези клоуни?

Уинтърсоул се захили.

— Всъщност не чак толкова жестоко, но пък почти толкова поучително.

— Да не ги раняваме, а само да изгоним дявола, вселил се в тях?

— Нещо такова.

— Хиляда долара за една нощ? — заколеба се Лайтстоун, напомняйки си, че трябва да изиграе добре ролята си. Хиляда долара бяха дяволски много пари за човек без работа, който току-що е похарчил доста, за да си купи мотор.

— Всъщност само пет или шест часа, максимум. Планирам да започнем точно в 21,00 и да свършим в 2,00 през нощта. Плащане в брой, на място само ако всичко приключи добре — добави Уинтърсоул.

Лайтстоун се усмихна.

— Къде и в колко часа да бъда?

— Чакай на входа на тренировъчната база… да кажем в 20,00. Учението включва безшумно движение в тъмното, прикриване, после изведнъж всички ще изскочим отнякъде, за да поразмътим мозъците им, този сорт неща. Ние ще те търсим, а ти ще трябва да извадиш тихо от строя няколко от тях. Нещо като психически тормоз. Да ги накараме малко да се поизпотят, когато приятелите им започнат да изчезват, без те да разберат защо. Използвал ли си прибор за нощно виждане?

Лайтстоун поклати глава.

— Няма да се затрудниш. Новите модели наистина се използват лесно. Обуй добри ботуши — високи, затворени, тъй като по терена има много камъни и дупки. Вземи си вълнени чорапи, ръкавици и топло яке. Ние ще ти дадем всичко друго.

— Защо имам странното усещане, че съм вербуван? Уинтърсоул се усмихна.

— От Бригадата или от нас?

— Като се позамисля, смятам, че дяволски по-безопасно е да работя с вас. Особено ако тези типове от Избраната бригада наистина имат сериозни намерения да премерят силите си с федералните.

— О, сериозни са. Няма съмнение. Въпросът е дали ще успеят да покажат нещо сносно. Ето какво ще разберем тази нощ.

— Не звучиш много оптимистично.

Уинтърсоул сви рамене.

— Стара военна игра, Хенри. Правиш най-доброто, което можеш, с каквото са ти дали. Понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да загубиш с достойнство.

— Е, каквато и да е тази игра, определено я очаквам. Особено финала с парите — усмихна се лъчезарно Лайтстоун. — Осем вечерта, входа на тренировъчната база. — Той махна с ръка и се отдалечи по пътя.

— Радвам се, че така го чувстваш, Хенри — прошепна главен сержант Аран Уинтърсоул, като го наблюдаваше да потъва в околната гора. — И аз я очаквам.