Кен Годард
Двойно прикритие (23)

19.

Точно в 9,35, източно местно време, същата сутрин, Саймън Уотли бързо влезе в частното светилище на конгресмена Реджис Джей Смолсрийд и се изненада, когато забеляза в обширния кабинет не един, а двама гости, единият от които седеше в сянка.

— Крайно време беше да се появиш — грубо каза конгресменът.

— Самолетът закъсня — обясни Уотли, като реши да премълчи мнението си за ужасните безсънни полети от Медфорд, Орегон, през Сан Франциско до вашингтонското летище „Дълес“ с дългия престой в Чикаго. Винаги беше ненавиждал тези полети. Особено когато всички места от първа класа бяха изкупени и се озоваваше сред гъмжило родители, пътуващи с малките си деца, които през цялото време пищяха, плачеха или търчаха напред-назад между редовете.

Общо взето, шефът на регионалната служба към канцеларията на конгресмена имаше злополучна нощ. И в мига, в който забеляза изражението върху лицето на Реджис Джей Смолсрийд, Уотли усети, че сутринта няма да бъде по-добра.

— Надявам се, че познаваш Сам Тисбъри, председател и изпълнителен директор на „Цианосфера VIII“. — Конгресменът махна с ръка към двамата си гости.

Единият от посетителите на Смолсрийд — по-младият, на по-осветеното място — кимна с глава към Уотли, без да става.

— Не вярвам да познаваш другия гост, така че нека оставим нещата така. — Смолсрийд посочи към празния стол пред скъпото му бюро. — Седни, синко.

Саймън Уотли усети, че в стаята някой настрои светлината така, че напълно да го освети от всички страни, а другите трима мъже да останат в сянка. Всъщност сега той не можеше изобщо да вижда другите посетители.

— Надявам се, че има какво да ни докладваш? — подкани го Смолсрийд.

— Ами да, има — бързо отвърна Уотли. — Приятно ми е да ви съобщя, че всички са по местата си. Нашият екип и… техните… — Изведнъж той се сети, че не знае нищо за другия гост на Смолсрийд.

— Можеш да говориш свободно — нетърпеливо процеди конгресменът. — Всички тук се познаваме.

„Вие да, но не и аз“ — помисли си той разтревожено, но продължи:

— Сега установяваме контакт с военната група. Това ще стане — Уотли погледна часовника си — след осем часа.

— Надеждна ли е тази група? — Сам Тисбъри зададе въпроса директно на Смолсрийд.

— Да, по дяволите — отвърна конгресменът. — Познавам лично тези хора от деца. С някои дори поддържам връзки, след като се окопаха в планините. От време на време получавам писма от тях. Предполагам, се надяват да използвам положението си, за да им помагам. И доколкото мога да преценя, все още са щури, както някога.

— Те може да са щури като проклетите диви петли, но това не означава, че заслужават доверие — възрази богатият индустриалец.

— Сам, напълно гарантирам, че тези хора мразят федералното правителство и всичко, свързано с него. Всеки в района го знае — увери го Смолсрийд.

— Но смяташ ли, че хората ти от района са способни да се справят с екипа федерални агенти? — притисна го Тисбъри. — Реджис, трябва ли да ти напомням, че цялата операция трябва да бъде перфектна. Ако само нещо породи и най-малко съмнение, проклетите журналисти ще започнат да душат наоколо и да задават въпроси. И тогава отиваме по дяволите.

— Всъщност ние предварително обсъдихме възможните проблеми — неуверено се обади Саймън Уотли, досещайки се, че поне един от гостите на Смолсрийд има силата да плати за смъртта на екипа федерални агенти. Той дори не искаше да си помисли какво щеше да му се случи, ако нещо се обърка.

— Е? — Тисбъри извърна лице към подчинения на Смолсрийд.

— Ами, след като проучихме… тяхната бойна готовност, решихме да им предложим по-добро оръжие.

— И какво? — Тисбъри вдигна вежди.

— Автомати М-16, предпоследния армейски модел. Подполковник Ръстман, хм, „уреди“ необходимите документи, за да оправдае изчезването им от едно поделение на Националната гвардия. Нашият екип ще научи ония да боравят с оръжията и ще им направи няколко тренировъчни упражнения, преди да започнем… Уверявам ви, че всичко ще изглежда както трябва.

— Много добре, харесва ми — кимна доволно Сам Тисбъри. — И сте абсолютно сигурни, че тези агенти са по местата си?

— Ами…

— По дяволите! — избухна индустриалецът. — Имате информаторка, която ни струва цяла пачка, за да я внедрим. Използвайте я!

— Ох, да, сър, те… Искам да кажа, знам със сигурност, че агентите са в провинция Джаспър, Орегон — заекна Саймън Уотли.

Докато изговаряше тези думи, Уотли смътно си спомни някои противоречиви подробности от последния рапорт на информатора му. Той бързаше да опакова багажа си — и в бързината, и заради проклетата умора не прочете внимателно съобщението. Нещо с екип „Браво“ не беше по план. Но определено бяха в провинция Джаспър, Орегон. Той си спомняше тази част ясно. Това беше важното.

— Саймън е осигурил хора, които са в състояние да ни дадат цялата актуална информация, от която се нуждаем — весело добави Смолсрийд. — Те със сигурност ще знаят всяка секунда къде се намира противникът. Прав ли съм, Саймън?

„Надявам се да е така“ — помисли си Уотли, усещайки как стомахът му се свива, но отговори:

— Да, сър, абсолютно.

— Тези агенти причиниха смъртта на моя баща, моя син и моята дъщеря — напомни на всички в стаята Тисбъри. И можеше да си го позволи. Като влиятелен индустриалец трето поколение, той безрезервно вярваше, че огромното богатство и влияние му дават право да търси отмъщение според предложената цена. — И те ще си платят. Ще платят скъпо.

— Трябва да ви напомня, че загубихме и шест от учредителите на ICER — прекъсна го непознатият с плътен прокобен глас, който избуча от дъното на стаята и стресна Саймън Уотли. — Докато не възстановим комитета с равни по сила, влияние и идеология членове, екстремистите ще продължат да вилнеят. Тези агенти ни накараха да страдаме ужасно и ни върнаха назад. Това незабавно трябва да се спре!

— И ще бъде спряно — обеща Реджис Джей Смолсрийд. — Имате думата ми.

— А сведенията? — Тисбъри преследваше интересуващия го въпрос.

— Мога да пускам дневния отчетпо факса… — започна Саймън Уотли, но Тисбъри бързо го прекъсна.

— Никакви факсове. Никакви писмени доклади. И най-вече телефонни разговори — категорично заповяда той. — Не искам да се озова във федералния затвор заради някакво проклето подслушване по телефона. Искам изчерпателни устни доклади на всеки два дни, за предпочитане тук в този кабинет.

— Това не е проблем — великодушно се съгласи Смолсрийд.

— Но… — опита се да възрази Саймън Уотли, но конгресменът не му обърна внимание.

— Саймън ще бъде тук точно… нека да кажем в 10,00, просто в случай, че полетът отново закъснее — добави Смолсрийд и намигна, — през ден, от този петък нататък. Никакви бележки, никакви доклади, никакви телефонни разговори. Само ние четиримата в тази стая. И мога да ви уверя, че ако някой федерален агент дори само си помисли да подслушва този кабинет, ще проклина този ден.

— Но… — отново промълви Уотли, обаче никой в стаята не му обърна и най-малко внимание.

— И го дръжте далеч от първа класа — добави Тисбъри. — Правете резервациите на различни имена, случайни места в задната част на салона, по възможност на вътрешни седалки, плащайте в брой и нека някой друг купува билетите. Не искам стюардеса или служител на летището, който е физиономист, да се зачуди защо той извършва всичките тези пътувания до Вашингтон.

— Няма проблеми. — Смолсрийд поклати одобрително огромната си глава.

— Като пътува напред-назад, той ще има достатъчно време да се наспи и да получава пълни инструкции — разнесе се заплашителният глас от сянката.

— Да, по дяволите — отговори уверено Смолсрийд. — Можем да разчитаме на Саймън. Ако се наложи, ще спи в самолета. — В 11,30 сутринта, източно стандартно време, Дейвид Халахан, шеф на специалния оперативен отдел в Агенцията за охрана на околната среда, влезе в офиса на заместника си.

— Някакви новини за Богс? — попита той.

Фреди Мур поклати глава.

— Всички от екип „Чарли“ без Донато, Либранди и Марашенко претърсват града. Преценихме, че е по-добре да държим тези тримата в резерв просто в случай, че Богс не се появи и се наложи да осъществим личен контакт с онези типове от Избраната седма бригада на Тюлените.

— А къщата му? — попита Халахан. — Някой погледна ли вътре?

— Все още не. Наредих им по никакъв повод да не контактуват със съседите. Уилбър е поставил аларми из цялото проклето място, а Либранди е единственият обучен в екип „Чарли“, който може да се справи с ключалките.

— Какво ще кажеш за през нощта?

— Либранди иска да опита, но за да спрем алармата, трябва да се пазарим с местните ченгета, а всеки от тях може да има роднина във военизираната група.

— Добре — съгласи се Халахан със заместника си. — Кажи им да продължат да наблюдават.

Той тръгна към вратата, но изведнъж спря и се извърна.

— Какво става с екип „Браво“?

Фреди Мур погледна часовника си.

— Според доклада, изпратен снощи по електронната поща, може да сме сигурни, че екип „Браво“ ще бъдат ужасно заети през следващите двадесет и четири часа.