Кен Годард
Двойно прикритие (56)

52.

Хенри Лайтстоун и Майк Такахара изчакаха в тъмнината край тренировъчната база на Избраната бригада, докато рейнджърът, известен като Азария, започна да нарежда оборудването за видеозаписа.

После се възползваха от последвалата суматоха — членовете на бригадата се перчеха и позираха на входа на базата със завързаните и със запушени уста Наташа Марашенко и Донато, докато рейнджърите на Уинтърсоул наблюдаваха внимателно цялата сцена от близката гора — за да си пробият път до задната част на грохналия хамбар, където по-рано този ден Лайтстоун забеляза Уинтърсоул и екипа му да работят.

Първоначално вонята на гранив и разложен пилешки тор ги замая. Но те бързо забравиха за нея, когато червеният лъч от фенерчето на Майк Такахара откри първия експлозив.

— Исусе Христе — прошепна техническият агент, като проследи жиците… и бързо откри още осем заряда.

— Какво става? — обади се тихо Лайтстоун от своя пост зад отворената врата на хамбара.

— Тук има най-малко сто килограма С-4!

— Сто килограма? — Лайтстоун се обърна и се вторачи в него. — Сериозно? За да взривиш един хамбар, който ще падне при първата по-силна кихавица?

— Не ме питай. Аз съм само човекът с ножицата, който трябва да отреже жиците и точно в този момент би желал да е някъде другаде.

За първи път Лайтстоун забеляза в полумрака подредените маси и столове, които оформяха груба, но разпознаваща се съдебна зала.

„Само това не! — помисли си той, като усети леко свиване на стомаха при мисълта за експлозията на сто килограма С-4 в относително малкото и затворено пространство. — Няма да остане даже по какво да идентифицираме всички жертви.“ После отново се обърна към Такахара:

— Как са го нагласили?

— Всичко е свързано с централен детонатор, който можеш да взривиш от разстояние. Може би има антена, монтирана на покрива.

— За какъв обхват говорим?

— Няма начин да ти кажа, но вероятно доста голям.

— Можеш ли да се справиш?

— Със сигурност, но ще ми трябва време.

— Е, започвай. Аз ще те пазя отвън… По дяволите!

— Какво? — запита техническият агент.

— Уинтърсоул. Запътил се е насам.

— Какво ще…

— Продължавай да работиш. Ще се опитам да го задържа.

Лайтстоун вече се измъкваше през задната врата, когато Майк Такахара прошепна отчаяно:

— Чакай, трябва да ти закача обратно микрофона!

Двадесет секунди по-късно Лайтстоун заобиколи бързо ъгъла на хамбара и се затича към бараката, в която беше настанен Богс. На десетина метра го пресрещна Уинтърсоул, който сега носеше очилата за нощно виждане на челото си над черна плетена шапка. Камуфлажен крем покриваше лицето му, а автоматът на сержанта си стърчеше напред, готов да поразия първия, който му се изпречи на пътя.

— Къде беше, по дяволите?

— Опитвах се да намеря отровна змия, нали ти казах миналата нощ. Трудно се откриват при такова студено време. — Лайтстоун вдигна гърчещата се платнена торба. — Наистина трябваше да се потрудя.

Уинтърсоул машинално отстъпи.

— Какво става там? — попита Лайтстоун, кимайки към жената рейнджър, която заснемаше с видеокамера членовете на Избраната бригада и техните пленници край входа на базата.

— Няма значение. — Уинтърсоул нетърпеливо поклати глава. — Трябва да открием Лайтстоун. Загубихме много време.

— Тогава да започваме — отвърна Хенри Лайтстоун, бързо се отдалечи от хамбара и се запъти към бараката.

Когато Хенри влезе, видя Богс да гледа свирепо срещу разпитващия го, кръв се стичаше от счупения нос и напуканите устни на агента. Стреснатият рейнджър бързо посегна към кобура, после спря, когато видя сержанта зад Лайтстоун.

— Вече бях започнал да си мисля, че си избягал. — Едно-четири се вторачи подозрително в Лайтстоун.

— Ако имах малко мозък, бих го направил. Не обичам репортерите и телевизионните камери — изкоментира Лайтстоун, забелязвайки, че и младият рейнджър носеше очилата си за нощно виждане на челото, което му напомни, че е оставил своите някъде в пещерата. Той се доближи до завързания агент, огледа критично лицето му и усети как очите на тримата мъже се вторачиха в гърчещата торба в ръката му.

— Този тип да ти е казал нещо?

— Нищо полезно или любезно — отвърна младежът, като гледаше напрегнато към гърчещата се торба на по-малко от метър от крака му.

— И така, господин специален агент Богс? — попита Лайтстоун с тих почти шепнещ глас. — Ще ни съдействаш ли? Или ще ме принудиш да съкратя останалата част от живота ти и да я направя много нещастна?

— Зависи — процеди Уилбър Богс през кървавите си устни.

Според Лайтстоун учудващо спокойно, предвид обстоятелствата. — Какво има в торбата?

— Нищо, което да ти хареса. — Лайтстоун приклекна, леко изви върха на торбата, отвърза шнура и после задържа горния край разхлабен с една ръка, за да се образува малък отвор.

Той изчака, докато змията се показа през дупката… После с бързо движение я грабна точно зад главата и я издърпа от торбата.

Видът на черночервената змия — обикновена змия, боядисана и донесена от Майк Такахара от склада, — обезумяло извиваща дебелото си, над еднометрово тяло около дясната ръка на Хенри Лайтстоун, накара и двамата рейнджъри да се дръпнат още по-назад. Въпреки че беше здраво вързан за стола и не можеше да мърда, Уилбър Богс само критично изучаваше змията.

— Откъде, по дяволите, я намери? — попита подозрително той.

Много по-късно Лайтстоун разбра, че опитен агентприродозащитник като Богс определено щеше да се досети, че обикновените черни змии са нещо обикновено само за северозападното крайбрежие на Тихия океан. Всъщност, доколкото той знаеше, освен онези на екип „Браво“ и може би няколко в зоологическите градини те просто не съществуваха по тези места…

Но преди той да измисли какво да отговори, Уинтърсоул го прекъсна:

— Няма значение къде я е открил. Трябва да се тревожиш какво ще направи с нея…

Оживени гласове и бягащи стъпки прекъснаха главния сержант и той отвори вратата на бараката, за да влезе един от другите рейнджъри.

— Главен сержант, агенти на ФБР пред базата.

— Колко?

Младият войник се поколеба.

— Ами мисля двама или трима. Спрели са ги на входа на базата. Когато тръгнах насам, караха се с полковник Райе и той нареди да заведат пленниците в хамбара, за да започне съда.

— Какво е нашето положение?

— Ние отстъпихме… надалеч.

— Отлично — усмихна се Уинтърсоул, като се обърна към Лайтстоун и младия войник. — Изкопчете информацията за Лайтстоун от него! Веднага! — нареди той. — И дръжте микрофоните си включени. Искам да чувам какво става. — И преди Лайтстоун да успее да каже или направи нещо друго, той изчезна.

Младежът прекъсна мислите на Хенри, който се беше вторачил във вратата на бараката, забравил за извиващата се в ръката му змия, докато се опитваше да проумее последните събития.

— Нали чу сержанта, нямаме време — напомни му той. — Хайде, действай.

— Аха, прав си — съгласи се Лайтстоун и после нехайно подхвърли гърчещата се змия в ръцете на другия мъж.

Войникът инстинктивно улови змията, после ужас замени изненадата върху лицето му. Той изкрещя пронизително, когато змията се уви около него и заби зъбите си в палеца му.

Лайтстоун бързо грабна змията за опашката и рязко я измъкна от ръката на младия рейнджър. Залюля я, леко удари главата й в стола на Богс… и веднага мушна зашеметеното влечуго обратно в торбата.

— Не се панирай, извадих отровата й, преди да я донеса тук.

Няма достатъчно, за да те убие — тихо увери Лайтстоун втренчения в ухапания си палец войник от екипа за откриване и унищожаване на противника. После, преди младият рейнджър да успее да реагира, Лайтстоун го удари с коляно няколко пъти в корема и го довърши с остър удар зад врата. Младежът се свлече на пода.

Уилбър Богс мълчаливо го наблюдаваше с широко отворени очи. Лайтстоун вдигна показалец до горната си устна, докато разхлаби микрофона на яката си. След като остави микрофона до краката на Богс, той се наведе и прошепна в ухото му:

— Всичко е наред. Аз съм Хенри Лайтстоун от екип „Браво“. А сега, веднага — нареди той, като посочи радиопредавателя на пода, — викай колкото се може по-силно и с подбрани думички!

За чест на Богс долната му челюст увисна само за миг, преди да се опомни… И той изрева силно и много реалистично. Агонизиращ вик, последван от мрънкаща ругатня.

— Добре — захили се Лайтстоун. — Продължавай.

Докато Уилбър Богс продължаваше да крещи, да псува и да тропа със стола си, Хенри бързо разряза лепенката около китките, ръцете и краката му. Веднага след като освободи Богс, той бързо коленичи, прибра кобура с пистолета, очилата за нощно виждане и радиопредавателя на младия войник, после претърси джобовете на якето му за дистанционния взривател.

— Ето, вземи го — прошепна Лайтстоун, като подаде на Богс тежкия пистолет.

— Благодаря — отвърна шепнешком Богс между виковете и ругатните. — Вземи го ти. Аз дори не мога да стана.

— Ще се справиш ли, ако изгася осветлението и те оставя тук с тоя хлапак?

— Ох, по дяволите, да — отвърна Богс с изтощено шепнене.

— Тогава продължи да викаш и псуваш, но се прикрий — тихо му нареди Лайтстоун. — И дръж главата си ниско. Всеки момент може да стане страхотна суматоха.

Лайтстоун изгаси лампата и изчезна в мрака.

Наведен зад бараката, за да се скрие от силните лъчи на прожекторите, които сега трептяха около импровизираната съдебна зала, Лайтстоун нагласи микрофона и слушалката и настрои уреда за нощно виждане, който взе от рейнджъра.

И когато вече виждаше в ярки контрастни образи и можеше ясно да чува резките реплики, разменяни между Уинтърсоул и екипа му, който се криеше в гората около базата, той започна да се приближава към мотаещата се насамнатам тълпа.

Лайтстоун търсеше Такахара и Уинтърсоул, но когато се приближи, наброи най-малко двадесет души, които се навъртаха около хамбара. Членовете на Избраната бригада, пленниците от екип „Чарли“… И по-малка група, състояща се от трима късо подстригани мъже, със сини дънки, ботуши и пухени якета, които очевидно спореха на около двадесет и пет метра от входа на хамбара с полковник Райе и с други трима членове на Бригадата, въоръжени с автомати. Забеляза още един член на Бригадата, който охраняваше вързаната Наташа Марашенко с пистолет, опрян в тила й.

Хайде, Майк, къде си?

Минаха няколко минути, преди Хенри Лайтстоун да забележи, че единият от мъжете в дънки, ботуши и пухено яке — този, който спореше със самозвания полковник — му изглежда познат.

Когато мъжът се обърна, за да съобщи нещо на колегите си, Лайтстоун се усмихна.

Грайнърд.

Е, проклет да съм. Какво правиш тук?

Но преди Лайтстоун да успее да асимилира неочакваното присъствие на стария си противник, в слушалката му прозвуча студен глас:

— Едно-едно към Едно-четири, какво е положението?

Отговори ми. Веднага!

„По дяволите!“ — помисли си Лайтстоун и трескаво продължи да оглежда терена. Знаеше, че Уинтърсоул няма да чака дълго отговора.

Хайде, Майк, къде си?

— Едно-четири. Какво е твоето… — запита Уинтърсоул отново по пращящата връзка. Само че този път го прекъсна плътен разярен глас.

— Ако искаш да говориш с малкия, сержант, довлечи си задника тук! — дрезгаво изсъска Уинтър Богс. — А междувременно ти и твоите играчкивойници сте арестувани. — В слушалката ясно отекна звукът от зареждането на пистолет.

Богс, идиот такъв!

Почти мигновено Лайтстоун разпозна фигурата на главен сержант Аран Уинтърсоул, който също се извърна към бараката, вече разбрал фаталната си грешка. Но после познат глас прогърмя отдясно в тъмнината:

— ХЕНРИ, ВНИМАВАЙ, ЗАД ТЕБ!

Лайтстоун имаше само миг за да разпознае гласа на Майк Такахара, преди да усети нападателя и да се наведе под светкавичния удар от приклада. Той се извъртя и подсече отдолу с крак връхлитащия противник. Чу трясъка на пластмасовия приклад на автомата върху скалата, но после загуби устройството си за нощно виждане, когато мускулестият рейнджър го удари с длан отстрани в тила. Едва не нацели смъртоносно гърлото му, но Лайтстоун все пак успя да се отклони на време.

Като действаше инстинктивно в тъмнината, Лайтстоун отби нова атака и трета… После вряза лакът в лицето на младия войник, или в там, където според него трябваше да бъде, чу стонове от болка, успя да блокира мускулестата ръка на врага си, силно я изви и я измъкна от ставата на рамото му.

Войникът изкрещя и се замята в тъмното. Лайтстоун приклекна и заопипва земята, за да открие очилата и предавателя си, когато лъчите на два мощни прожектора се насочиха в лицето му.

— ЛАЙТСТОУН? КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВИШ ТАМ?! — изрева познат глас, докато се опитваше да прикрие очите си.

Аха, определено Грайнърд.

— ХЕНРИ, ИДИОТ ТАКЪВ!

Карла?

Какво става…

В мига, когато се чуха двете реплики, насочени към Хенри Лайтстоун, тичащият към бараката Уинтърсоул внезапно спря и се обърна срещу него с насочен автомат М-16… После, осветен веднага от прожекторите, сержантът извади дистанционния си взривател и натисна бутоните. Дъжд от 5,56-милиметрови куршуми обсипа скалите на няколко сантиметра от главата му, но Уинтърсоул успя да се гмурне в тъмното. И тогава хамбарът изригна в ярък пламък, последван от силна експлозия, и стотици килограми изгнили дъски, мръсотия и разложена пилешка тор полетяха във всички посоки.

За миг Хенри Лайтстоун зърна главен сержант Уинтърсоул да пада върху земята, пометен от ударната вълна на взривените торби тор — и най-малко на килограм С-4, който Майк Такахара май беше пропуснал да открие, защото Лайтстоун не можеше да си представи, че едно тренировъчно устройство, военно или каквото и да е, ще предизвика подобна експлозия. После… вече поставил обратно очилата си за нощно виждане… съзря удивителната гледка. Избраната бригада, Наташа Марашенко и другите от екип „Чарли“, Ал Грайнърд и неговите колеги от ФБР, всичките стояха зашеметени, а по тях се стичаха струйки разложена пилешка тор.

Лайтстоун продължи отчаяното търсене, този път на автомата М-16, който нападателят му беше загубил, когато някакъв женски глас закрещя:

— ДИВА ПАТИЦА! ДИВА ПАТИЦА!

Разгневеният глас на главен сержант Аран Уинтърсоул изръмжа в слушалката на Лайтстоун:

— Едно-едно към боен екип „Едно“, мишена Едно-шестнадесет е специален агент Хенри Лайтстоун… Носи предавателя на Едно-четири. Хванете това копеле! Веднага!

Щом разбра, че останалите членове на екипа за откриване и унищожаване на противника го обграждат, Хенри Лайтстоун заряза търсенето на автомата.

И побягна.