Кен Годард
Двойно прикритие (28)

24.

Малко след девет вечерта същата сряда Хенри Лайтстоун и Боби ла Грейндж се приближиха до малката индустриална зона, преминаха през слабо осветения комплекс и паркираха пред склада, нает от екип „Браво“.

Когато Лайтстоун изключи двигателя, чуха буботещия глас на Дуайт Стоунър и в отговор виковете на Лари Пакстън.

— И ти наричаш това тайна операция? — отбеляза ла Грейндж, когато се взряха с бившият му партньор в ярката светлина, проникваща през решетката над вратата, през цепнатините около прозорците и през пролуките на алуминиевия покрив.

В сравнение с този останалите складове в малката индустриална зона изглеждаха запустели.

— Да, предполагам, че спорят кой да окачи неоновата реклама — отбеляза насмешливо Лайтстоун, когато той и Ла Грейндж се изкачиха до малката метална врата и почукаха.

Лари Пакстън отвори вратата и ярката светлина блесна в очите на двамата мъже.

— Свети Боже, Пакстън, какво по дяволите… — Лайтстоун закри очите си, за да ги предпази от заслепяване.

— Вмъквай си задника вътре, преди проклетото нещо да е избягало — изръмжа командирът на екип „Браво“, като рязко дръпна двамата мъже и тръшна вратата.

— Какво да избяга? — Боби ла Грейндж мигновено замига и вторачи поглед в яркочервените предупредителни надписи, които покриваха дървените сандъци, натрупани върху пода в средата на склада. Около тях той видя голямо разнообразие от разпръснати кашони, чанти, тенекиени кутии, инструменти и дъски, които покриваха почти целия бетонен под.

— Проклетата змия — отвърна Лари Пакстън с глас, който ясно показваше, че е изпаднал в истерия.

— Момчета, нима изпуснахте едно от тези същества? — Боби ла Грейндж моментално се премести на открит участък и започна да оглежда околните купчини от велпапе и други отпадъци.

— Едно ли? — долетя плътният буботещ глас на Дуайт Стоунър от някаква ниша в склада. — Аха, точно така. Ама, че майтап.

Лари Пакстън се извъртя и се взря в бившия нападател на „Оукланд“.

— А какво е станало с колата? — попита Лайтстоун, когато забеляза разбитото предно стъкло и огромните дупки върху покрива.

— Давай, Пакстън. — Дуайт Стоунър размаха насърчително мрежата за змии в огромната си ръка. — Ти си командирът. Разкажи на човека какво правиха тук през последните няколко часа четиримата висококвалифицирани федерални агенти. Нещата за малко да излязат от контрол, но почти сме овладели положението — започна да обяснява Пакстън, когато от другата страна на купчината с терариуми изникна главата на Томас Уошак.

— Трябваше да бъдеш тук, Хенри. Страхотно усещане! Опитахме се бързо да ги напъхаме всичките в терариума, защото не искахме да умрат от глад и жажда, когато изведнъж се появиха бебчета змийчета! Цял тон. И тогава Майк започна да крещи: „Запечатвай проклетия капак!“, а Лари безброй пъти изпищя: „Ох, по дяволите!“ Но преди Стоунър и аз да успеем да намерим тиксото, бебчетата се разпръснаха навсякъде. Бяха някъде около сто!

— Момчета, нима позволихте на сто змийчета да се измъкнат? — Хенри Лайтстоун поклати укорително глава, като мушна ръката си в една от огромните дупки на покрива на колата.

— Аха! — Очите на Уошак блестяха от възхищение. — Обикновена черна змия с червен корем. Наистина прилича на дявол! И, човече, да беше видял Стоунър. Веднага след като малките змийчета започнаха да се изплъзват от дупките на измишльотината на Майк, той скочи върху купчината сандъци, които изведнъж започнаха да скърцат и се сгромолясаха с трясък, а той скочи върху колата и…

— Мисля, че разбрах каква е работата.

Хенри Лайтстоун замислено кимна с глава, като вдигна няколко от мрежите за змии, разпръснати на пода и се върна до мястото, където стояха Пакстън и Боби ла Грейндж.

— Не може да са сто змийчета. — Лари Пакстън вторачи поглед в Уошак. — Според Дженифър обикновената черна змия може да има най-много дванадесет бебета при едно раждане…

— Казва се „потомство“ — поправи Лайтстоун своя командир, като подаде една от мрежите на Ла Грейндж. — Дванадесет, които се излюпват в бърлогата от яйцата, или дванадесет живородени. Предполагам, че обикновената черна змия ражда живи змийчета?

— Да, точно така — разсеяно потвърди Пакстън. — Между другото вече заловихме двадесет и три от малките негодници, което означава, че… Хей, я чакай! Откъде знаеш толкова много за змиите?

— Като тази ли?

Неочаквано Хенри Лайтстоун метна мрежата зад краката на Лари Пакстън, клекна, хвана с палец и показалец малката обезумяло извиваща се черночервена змия и я вдигна.

— По дяволите, какво става! — Очите на Лари Пакстън се изцъклиха и той бързо заоглежда пода около краката си.

— Просто знам къде да гледам, Пакстън. — Лайтстоун внимателно вдигна мятащата се змия пред очите му.

— Как, по дяволите, държиш с голи ръце отровна змия? — запита Лари Пакстън. Очите му продължаваха да се въртят, като наблюдаваше как малкото влечуго обезумяло се опитва да се отскубне, за да ухапе този, който го беше пленил.

Хенри Лайтстоун критично огледа широко отворената уста на змията.

— Хайде, Пакстън, това малко същество не може да бъде много опасно. Най-вероятно е зъбчетата на това бебче да прогризат чорапите ти за около тридесет секунди. И дори тогава то няма изгледи да те раздруса много. Те обичат да пазят отровата си за нещо, което изглежда по-вкусно. Което ми напомни — продължи Лайтстоун, — че не трябва много да се тревожиш за храната и водата на тези влечуги поне за няколко дни при тази температура, но ще бъде много по-лесно, ако прехвърлиш змиите в терариумите, преди да са се излюпили малките им. И още нещо — добави той, като хвърли поглед към ниските спортни обувки на Пакстън. — И най-големите професионалисти, дресьорите на змии, носят високи кожени обувки. Така намаляват разходките си до спешното отделение.

— Не съм професионален дресьор на змии! — разгорещено заяви водачът на екип „Браво“.

— Не се майтапя. — Хенри Лайтстоун отново огледа пода. — Някой случайно да е намерил торбичките за змии?

— Ето!

Майк Такахара вдигна брезентова торбичка, дълга и тясна, и я задържа отворена, докато Лайтстоун мушна дълбоко ръката си в нея. След като Хенри измъкна ръката си, техническият агент пристегна горния край на торбата и здраво я завърза с шнур.

— Двадесет и четири! — отекна гласът на Такахара в огромния склад, като триумфално вдигна нависоко пълната със змии торба.

— Благодаря ти, Господи — измърмори умореният Дуайт Стоунър и двамата с Уошак застанаха зад Пакстън. — Търсим това проклето същество от половин час. — После върху начумереното лице на огромния агент се появи недоумение. — Хей, я чакай! — Той подозрително изгледа Хенри, после се вторачи в Пакстън. — Как го намери толкова бързо? И го хвана с голи ръце — напомни им Томас Уошак.

— Копелето му гадно знае някои неща за змиите. — Лари Пакстън изглеждаше като току-що бутнат в езеро човек, който всеки момент можеше да се удави и изведнъж открива, че този, който седи на брега и го наблюдава, е дежурният спасител.

Хенри Лайтстоун сви рамене.

— Боби и аз се интересувахме от змиите, когато бяхме деца.

— Но това беше преди да открием момичетата — обаятелно се усмихна Боби ла Грейндж.

Лари Пакстън мигновено онемя.

— Искаш да кажеш… — Трябваше да минат няколко секунди, за да успее лидерът на екип „Браво“, почти пред апоплектичен удар, да изрече следващите думи. — Оставихте ни четиримата тук… четиримата, които не знаем нищо за тези лайна, в ужасно студен склад, пълен с няколко от най-отровните видове, които са толкова големи, че терариумите изглеждат твърде малки… И никой не се сети да ни съобщи, че проклетите същества са бременни и ще започнат да пилеят наляво и надясно бебетата си! А ти и бившият ти партньор… — …изложихте на опасност живота си, за да купите талисмани от Голямата стъпка? — завърши Хенри Лайтстоун с невинен поглед.

— Всъщност това не е самата истина — заяви Боби ла Грейндж. — Не рискувах нищо освен репутацията и банковата си сметка. И доколкото разбрах, ти наистина не купи нищо от нея, Хенри. Беше подарък, нали?

— Да, уместна забележка.

— Нея? — извиха се в унисон четирите гласа.

— Вещицата — любезно обясни Боби ла Грейндж. — Лично аз си мисля, че Хенри е влюбен. И преди съм виждал този поглед в очите му, но разбира се, той няма да си признае.

— И ти му позволи да купи сувенирите, които са улики за Голямата стъпка, от една вещица? — запита Дуайт Стоунър. — А какво стана със стария гадател?

— Уау! — възкликна удивено Уошак.

— Как изглежда тя, Хенри? — попита Майк Такахара.

— Е, мисля, че е много привлекателна. Като за вещица — добави Лайтстоун с лъчезарна усмивка и отново огледа склада. — Момчета, щях да ви разкажа всичко за нея, но се безпокоя, че все още не сте инсталирали телефоните.

— Следващата точка в списъка — обеща Майк Такахара.

— И докато все още сме на този списък — прекъсна го Лайтстоун, — май ще трябва да понамалите осветлението вътре или по-добре да затулите процепите под вратата, около прозорците и пролуките на алуминиевия покрив. Като погледнеш отвън, сякаш карнавал се вихри тук.

— Вратата, прозорците и дупките в тавана, проверка — измърмори техническият агент, докато записваше забележките му.

— И още нещо — продължи Лайтстоун. — Изглежда, ще се нуждая от приличен документ за самоличност.

— Добре. — Майк Такахара вдигна поглед от тефтера си. — Все пак какво трябва да знам за теб?

Известно време Лайтстоун мълча.

— Нека да помисля. Аз съм без работа, гаджето ми ме е напуснало преди няколко седмици и съм тук, за да се видя с Боби — приятеля ми, с когото сме ходили на училище като деца.

— А дискутирахте ли къде вие двамата сте ходили на училище?

— Не.

— Какво ще кажеш за името?

— Спрях се на „Хенри“, но все още не съм избрал фамилията.

— Добре. Боби има доста ясен акцент за човек, който е израснал в Сан Диего. Защо да не опитаме да ви измъкнем от Западния бряг? Как ви звучи Северна Каролина? — Техническият агент погледна към Боби ла Грейндж.

— Нека да е Южна Каролина — предложи Боби ла Грейндж. — Имам роднини в Бофорт, така че горедолу ще успея да опиша местността на Хенри. А що се касае до тукашните хора, всички знаят, че сме се преместили от Маями.

— Според мен Южна Каролина е страхотно — съгласи се Лайтстоун. — Просто го направи колкото се може по-скоро. Каквото и име да ми измислиш, трябва да си сигурен, че ще ми подхожда при евентуална проверка.

— Да бе, никога не знаеш какво може да разкрие една вещица, ако наистина си напрегне ума — изтърси Томас Уошак.

— Мисля, че трябва да седна. — Лари Пакстън издърпа един от прекатурените сандъци.

— Ох, не там, Лари. — Лайтстоун метна покрай водача на екип „Браво“ мрежата за змии, коленичи и после се надигна с още една малка мятаща се черна змия. — Много са хитри! Имаш ли друга торбичка? — обърна се към Такахара.

— Не се притеснявай, Лари. Хенри винаги го правеше, когато бяхме деца. Караше ме да подлудея от страх. — Боби ла Грейндж се усмихна съчувствено, като наблюдаваше как видимо разтрепераният лидер на екип „Браво“ предпазливо подритва сандъка, после го примъква на разчистения бетонен под и накрая се оглежда наоколо няколко пъти, преди да седне като на пирони.

— Това е двадесет и петата, Пакстън — изтъкна Дуайт Стоунър с уплашена нотка в плътния си глас. — А какво стана с онези глупости „две по дванадесет са двадесет и четири“, които ми сервирате цяла вечер?

— Всъщност за всички живораждащи змии броят на потомството може да бъде дванадесет плюсминус — заяви Хенри Лайтстоун. — Най-малкото за всички североамерикански змии, ко ито Боби и аз сме развъждали, и ще се обзаложа, че същото важи и за австралийските змии. Така че ако бях на ваше място, момчета, за всеки случай, бих си държал очите отворени.

Лари Пакстън го изгледа злобно.

— Точно обмисляхме как да открием наблизо някой, който е запознат с тези създания. Нима двамата млади херпетолози се по-явиха пред нас? — попита той замислено.

— Виж, Боби и аз ще се радваме да помогнем. Честно. Гигантските паяци ми доставят удоволствие, но змиите са студени. Но утре се очертава на закуска да се срещна с вещицата. А и за зла участ — Лайтстоун хвърли поглед към часовника си — казах на експертите от съдебната лаборатория да ми се обадят около десет часа в дома на Боби, за да ми съобщят какво са разбрали за козината на Голямата стъпка, която им подхвърлихме този следобед.

— Онези приятели от лабораторията са доста натоварени — отбеляза Ла Грейндж. — Но предполагам, че за хора като теб и твоята приятелка вещицата, биха работили цяла нощ. — Той сръга бившия си партньор. — Най-вероятно е да гонят сега духовете из цялата си лаборатория.

— Което ми напомни — добави Хенри Лайтстоун, след като пусна последното змийче в торбата на Такахара, — че за известно време Боби и аз ще трябва да стоим по-надалеч от това място. При всичките тези светлини, викове и писъци тук, момчета, май моето прикритие става само за карнавал. Ако Мъдреца или вещицата или някой друг забележат Боби и мен тук, няма начин да не се досетят кои сме. И тогава никога няма да ни покажат митичните си зверове.

— Или да ни предложат да купим истински митични талисмани — добави Боби ла Грейндж.

— Което вероятно няма да зарадва много Халахан. Въпреки че вече може да се е разтревожил за вас и напълно да ме освободи от задълженията ми — допусна Лайтстоун.

— Все пак той е шефът — напомни Ла Грейндж на бившия си партньор.

— Ами да. Значи по-добре да тръгваме. — Лайтстоун огледа за последен път наоколо. — Момчета, нали ще се справите тук сами? Само за няколко дни.

— О, по дяволите, да. — Лари Пакстън махна пренебрежително с ръка към огромния склад, предназначен за тайната операция на екип „Браво“. — Ние имаме само 30 смъртоносни отровни змии, дузина крокодили, които обичат да похапват за закуска хора, и 750 тарантули, които трябва да прехвърлим в 120 терариума в средата на леден склад, който не можем да затоплим, защото, ако го направим, всичко в тези сандъци ще се размърда… И ако не ги напъхаме в терариумите час по-скоро, задниците ни ще бъдат обградени от гладни змийчета и паячета. Освен това — продължи той с гримаса — на четиримата ни бяха необходими 12 часа, 1280 долара за инструменти и други боклуци, една смачкана кола под наем, две ролки тиксо, без да смятам плащането за лечението на нервите ми след разтоварването на цялата тази купчина. Така че ни остава да се справим само със седемдесет и един сандъка още. Не се безпокойте за нас. Ние ще си прекараме чудесно.

— Мисля — увери Лари Пакстън разколебания си бивш партньор, когато се върнаха при пикапа, — че ще се справят чудесно. Само трябва да се убедят, че системата им работи.