Кен Годард
Двойно прикритие (42)

38.

На тридесет километра от тайната тренировъчна база на Избраната седма бригада, където мъжете на Уинтърсоул се подготвяха за демонстрацията на нападателна тактика, Хенри Лайтстоун влезе в хотела, като използва вече познатия му заден вход, изкачи аварийното стълбище, провери дали никой не дебне в коридора и почука на вратата.

Майк Такахара погледна през шпионката и бързо му отвори.

— Къде са другите? — измърмори Лайтстоун, доближи се до прозореца и огледа улицата.

Такахара погледна часовника си.

— Допускам, че нормалните хора си дремват в този прекрасен съботен следобед. Но ако всичко върви по план — унило добави техническият агент, — Лари и Томас прехвърлят в момента тарантуливтерариумите.

— Какво измислихте със Стоунър за изясняването на нещата?

— Научил съм се да се пазя от предсказуемите бюрократични некадърници — усмихна се Такахара, приближи се до малката масичка, вдигна един плик и го подхвърли на Лайтстоун. — Но първо да приключим с това. Ето новите ти документи. Поздравления. Вече официално си Хенри Рандолф Лий.

— Хенри Лий? — Лайтстоун замига недоумяващо. — От Вашингтон ли измислиха това южняшко име?

— Хей, не ме гледай. Аз съм американец от японски произход. — Майк Такахара сви рамене. — Поне успях да ги накарам след куп заплахи да ни изпратят клетъчни телефони, защитени от подслушване.

Той извади телефона и го подхвърли на Хенри, който го мушна в задния си джоб.

— Не са кой знае какво, но със сигурност превъзхождат тези на телефонната компания — измърмори техническият агент. — Все още не мога да инсталирам телефон в склада. Този път ми отговориха, че ще го поставят най-рано в понеделник сутринта, но им нямам доверие. Междувременно Лари ми нареди да вися тук и да приемам обажданията.

— А какво прави Стоунър?

— Лари го прати да се навърта около „Чарли“ и да ги държи под око, докато разберем какви дяволи се мотаят около тях.

— Някакви новини от моите приятели — военните?

— Не и допреди половин час.

— Е, какво прави екип „Чарли“?

— Според Стоунър продължават да полагат неимоверни усилия, за да се свържат с някой, който да им съдейства да участват в незаконен лов из провинцията Джаспър. И както ми го описа, май единственото, което не са опитали все още, е да залостят Марашенко на някой ъгъл с къса поличка и малко портмоне.

— Нима я слагат за примамка сама?

— Не, Марашенко, Донато и Либранди се редуват като примамка в различни комбинации. Според Стоунър Райли е измислил интересна врътка. Либранди и Марашенко се снимат из целия град. Дори използват светкавица за вечерните си снимки.

— Значи всеки един от тях да държи в ръцете си фотоапарат, готов да снима с инфрачервен филм, ако някой захапе стръвта — усмихна се одобрително Лайтстоун.

— Погледни! — Техническият агент подаде на Лайтстоун един лист.

— Какво е това?

— Съобщение по електронната поща от Фреди Мур. Дойде преди няколко минути.

Хенри Лайтстоун бързо разгледа текста.

— „Екип «Чарли» има задача да проникне в местната въоръжена група, известна като Избраната седма бригада на тюлените в провинция Джаспър, Орегон — зачете той на глас. — Затова не се изненадваме, че членовете на Бригадата наблюдават техните действия. Предполага се, че групата като цяло представлява минимална заплаха. Съобразно с това екип «Браво» да продължи с възложената му задача и да избягва контакт с агентите от екип «Чарли» до второ нареждане.“

Лайтстоун погледна недоумяващо към техническия експерт на екипа.

— Минимална заплаха? За какво, по дяволите, говори той?

— Нищо не разбирам — призна си Майк Такахара. — Дори всичко наистина да е игра, както казва Лари, и сблъсъкът ти с онзи сержант да е чиста случайност, става нещо много по-сериозно от това, което предполагат Халахан, Мур или екип „Чарли“. Което ми напомни — добави техническият агент, — откри ли нещо за Богс?

— Нищо, което да ме накара да се почувствам по-добре — отвърна Лайтстоун. — Някъде около пет сутринта миналия понеделник Богс е претърпял инцидент с лодката си. Не съм много сигурен какъв, но със сигурност се е блъснал с доста висока скорост, защото е изпотрошил предните си зъби в руля и е опръскал с кръв навсякъде върху командното табло, предното стъкло и палубата.

Очите на Майк Такахара се разшириха.

— Сигурен ли си, че това се е случило на Богс?

— Да, няма съмнение. Но по-нататък нещата стават малко по-объркани.

— Е?

— Прехвърлят Богс в болницата в Медфорд, където имат по-добро оборудване за лечение на раните върху главата му.

— Звучи разумно. — Майк Такахара сви рамене. — И? И преди някой от провинциалната болница да разбере кой е той и какво точно е станало, Богс идва в съзнание, когато няма никой покрай него, изключва монитора, маха венозните игли и електронните сензори, сменя болничната си нощница с болнична пижама, чехли и халат, излиза от стаята с венозната си банка и изминава целия път до изхода, без никой да го попита кой, какво и защо. После, по все още необясним начин, той безследно изчезва.

— В Медфорд? Облечен с пижама, чехли, халат, с бинт и гипсова превръзка на едната ръка, влачейки венозната банка по улицата? — Техническият агент скептично вдигна вежди.

— Открили са венозната банка на тротоара.

— Значи някой го е посрещнал?

Хенри Лайтстоун вдигна длани недоумяващо.

— Как можем да свържем всичко това с екип „Чарли“ и онези военни идиоти, които си мислим, че са лепнали взривното устройство на пикапа ти?

— Труден въпрос — призна Лайтстоун. — Знаем, че екип „Чарли“ търси Богс, ако наистина се опитват да проникнат сред местните бракониери. Но съм дяволски сигурен, че това не е игра, най-малкото след случилото се с Богс.

— Като каза игра… Погледни! — Майк Такахара му подаде някаква разпечатка от малкия си принтер.

— Сега пък какво е това?

— Доклад от предварителните изследвания за онази козина от Голямата стъпка, която ти и Боби сте подхвърлили в лабораторията.

Лайтстоун бързо разгледа доклада, после присви недоумяващо вежди.

— Ти видя ли го? — попита той. Майк Такахара кимна.

— И какво мислиш?

— Неясно, колкото всичко друго — отвърна техническият агент, като триеше клавиатурата с ръкав. — Очевидно не е нещо, с което съдебните експерти се сблъскват всеки ден.

— Но какво означава от техническа гледна точка? — настоя Лайтстоун.

— Е, освен това, което е написано, бих добавил, че новата ти приятелка е сериозно забъркана и всички пътища водят до прекрасните й очи.

— Много точно. — Хенри Лайтстоун хвърли доклада, напълно отвратен от себе си. — Знаеш ли какво ме тревожи най-много в цялата тази операция?

— Какво?

— Боби.

— Бившият ти партньор? — Майк Такахара объркано замига. — Не мога да схвана.

— Освен ако не е станал много добър актьор през годините след оттеглянето си, наистина не мисля, че ни мами.

— Което ни връща към подозрението, че екип „Чарли“ може да попадне под кръстосан огън и никой не знае защо.

— Точно.

— Така че какво да правим, след като Халахан и Мур текущо ни наредиха да стоим дяволски далеч от екип „Чарли“? — попита Майк Такахара.

— Не съм сигурен, че ще се получи — каза замислено Хенри Лайтстоун. — Но определено си заслужава да се опита. Имаш ли обикновен плик и марка за експресна поща?

— Мисля, че да.

Майк Такахара надзърташе над рамото на партньора си, докато Хенри написа дванадесет думи с печатен шрифт в средата на листа.

— Наистина ли мислиш, че това ще ги накара да се раздвижат?

— Все някой ще го стори — обеща Лайтстоун, адресира плика и го подаде на техническия агент. — По-уместният въпрос е кой?

— Без да споменавам кога, къде и как — добави Майк Такахара.

— Ох, да, и това — доволно се усмихна Лайтстоун. — Знаеш ли как да намериш пощата?

— Странноприемницата „Смъртоносен огън“ на улица „Брендиуайн“? — Такахара погледна часовника си. — Няма проблеми, ще бъда там след половин час. И после?

Хенри Лайтстоун сви рамене.

— После ще направим това, което винаги сме правили, когато нещата станат напечени. Ще спрем да играем по правилата.