Кен Годард
Двойно прикритие (46)

42.

В онази съботна сутрин малко след десет часа Саймън Уотли се събуди със свит стомах и страшно главоболие… последици от многобройните часове, прекарани в препълнените самолети, тормоза от шумните деца, отвратителната храна, без да споменаваме висенето в претъпканите чакални на летищата.

Единствено алкохолът го спаси, спомни си шефът на регионалната служба към канцеларията на конгресмена, докато главата безпощадно го цепеше.

Първичният инстинкт за самосъхранение накара Уотли да се обърне и отново да заспи. Но стомахът му продължи да бушува и главата му не спираше да пулсира, затова накрая той стана, заклатушка се към шкафчето с лекарства и погълна огромно количество хапчета.

Половин час по-късно той се почувства достатъчно добре, за да съумее отново да стане. Този път успя да се избръсне, изкъпе и да измие зъбите си, преди ужасният махмурлук да го повали обратно в леглото.

Уотли знаеше, че има неща, които трябва да свърши — важни неща, като преглеждането на съобщенията от пощенската кутия. Но мисълта за следващия безсънен полет до Вашингтон тази вечер сковаваше мозъка и тялото му.

— Не е честно! — пенявеше се той. — Аз ръководя регионалната служба на Конгреса. Могъща и влиятелна личност, ползваща се с изключителни привилегии и права. Само да звънна по телефона на някой приятел на Реджис Джей Смолсрийд — или на някой, който отчаяно иска да бъде приятел на толкова известен и влиятелен конгресмен и…

Саймън Уотли замига, когато започналата като зла критика реч се превърна в брилянтна идея.

Той се усмихна и разтри изтръпналия си врат.

Толкова много предимства и привилегии има като шеф на регионалната канцелария на конгресмена, защо да не си позволи едно удоволствие, пък ако ще да е дори в тая дълбока провинция Джаспър, Орегон…

„Обаче специално обслужване, от класата на Рене Бокал, която е на върха на списъка с проститутки на повикване по телефона“ — помисли си Саймън Уотли. Той отпусна внимателно пулсиращата си глава върху възглавницата, докато набираше познатия номер. После се представи, даде адреса си и обясни необходимите подробности.

Уотли почувства вина, когато затвори телефона. Рене Бокал беше скъпа привилегия, обикновено запазена за самия Смолсрийд или някой от неговите влиятелни приятели. Той се поколеба. Дали пък да не се обади и да отложи ангажимента. Но после Уотли си спомни коментара на Сам Тисбъри, един от любимите клиенти на Рене Бокал, и определено най-големият спонсор на политика Смолсрийд.

„По-добре е да стои далеч от първа класа. Правете резервациите на различни имена, случайни места на задните седалки във втора класа, ако е възможно…“ Саймън Уотли затвори очи и потрепери при спомена. „0, да — помисли си той, — заслужавам го. Всъщност аз съм си го спечелил.“ Така че когато жената с много професионален вид в почти толкова професионален работен костюм пристигна на вратата с малка чантичка в ръка, шефът на регионалната канцелария на конгресмена вече не чувстваше ни най-малко угризение за похарчените сто и петдесет долара от специалната сметка на Смолсрийд.

И докато после се излежаваше с лице към леглото, а младата жена масажираше тесните му, определено напрегнати рамене и вратни мускули и леко намазаните й с масло гърди и бедра се плъзгаха бавно, но подлудяващо върху неговите, на Саймън Уотли въобще не му пукаше за важната работа, която трябваше да свърши.

В самолета щеше да има много време.

В един часа този съботен следобед най-после следа от усмивка отпусна напрегнатото лице на водача на екип „Браво“ Лари Пакстън.

Първата от много време.

Този път се получи, реши Пакстън, като погледна надолу към най-после решилите да им сътрудничат тарантули.

„Господи, какво, по дяволите, иска? — мигновено се взриви търпението му, докато търпеливо изчака последната от петнадесетте гигантски тарантули да се осмели да излезе от гладката пластмасова тръба в очакващия я терариум, където останалите вече гонеха припкащите щурци. — Задникът ми мръзне с агентапилот, който се страхува да лети, тридесет смъртоносни змии, 750 гигантски паяци и дузина крокодилчета, които нападат всичко, което се движи. Около мен е таен екип от новобранци, които дори не предполагат, че ги преследва група военни идиоти. Двама от най-добрите ми агенти следят новобранците, вместо да помогнат на мен и Уошак да прехвърлим проклетите паяци в проклетите терариуми. Да не говорим за оня луд, който уж търси талисманите, доказващи съществуването на Голямата стъпка, ама всъщност се усуква около красивата мадама от пощата, която се мисли за вещица и има проклета пантера.

И ако нещо се обърка, каквото и да е — напомни си Лари Пакстън, — провалът ще бъде изцяло мой.“ А те се чудят защо съм нервен?

Майната им…

Тогава за учудване на Пакстън последната червенокрака тарантула се изсипа в терариума с едва доловимо тупване.

Лъчезарна усмивка огря лицето на водача на екип „Браво“.

„Мамицата ви!“ — помисли си той, като измъкна бързо тръбата, издърпа връвта, за да се отвори пластмасова кутия, от която дузина щурци заприпкаха във всички посоки, преследвани от очевидно огладнелите тарантули, и бързо залепи с тиксо грубите отвори, пробити върху алуминиевия капак на терариума.

— Хей, Томас, ще мине ли същият номер и с щурците? — изрева Пакстън.

— Не знам — призна си пилотът на екипа. — Трудно е да накараш стотина щурци да се заврат едновременно в толкова малка кутия. Много ще избягат. Сигурен ли си, че ще ни трябват сто?

— Действай! — махна Пакстън към по-младия агент с дясната си ръка. — Само побързай. Скапах се вече. Мислиш ли, че изобретението ти ще проработи?

— И още как! — изръмжа Пакстън. — Да не мислиш, че се нуждая от електронния гений Майк за нещо толкова просто?

— Досега винаги е било така — искрено каза Уошак.

— Е, забрави какво е било, защото отсега нататък нещата тук ще са малко по-различни — предсказа водачът на екип „Браво“, като нагласи тръбата в грубо пробития отвор върху капака на следващия терариум. — Тук аз съм шефът и нещата ще стават, както аз заповядам.

Думите му точно съвпаднаха с мислите на Саймън Уотли, когато телефонът до леглото му звънна.