Кен Годард
Двойно прикритие (31)

27.

Както им заповяда, членовете на ударната група за откриване и унищожаване на противника очакваха Уинтърсоул да се завърне в лагера. Всички без един.

— Къде е Едно-седем? — запита Уинтърсоул, когато той и по-младият ранен войник се присъединиха около малкия огън към другите, цивилно облечени членове на екипа.

— Трябва вече да е напуснал позицията си, главен сержант — незабавно отвърна специалистът по комуникации и медик на екипа. Тя мигновено забеляза току-що направената гипсова превръзка на лявата китка на Едно-четири под якето, но нищо не попита. Главен сержант Аран Уинтърсоул щеше да им каже каквото сметнеше за необходимо, когато и ако желаеше. Край на дискусията.

— Защо?

Краткото кодирано съобщение на Уинтърсоул, предадено от пикапа по секретната радиомрежа, заповядваше на всички да се съберат в лагера точно в 13,00 часа. Не беше обичайно член на такъв елитен екип да не зачита заповедите на командира си.

— Странно, главен сержант. Съобщението, което той изпрати, беше: „Едно-седем не може да се освободи. Край“ — отвърна специалистът по комуникации.

Уинтърсоул кимна.

— Добре, когато се върне, ще го разпитаме. Докладвайте за положението — първо оръжията.

— Главен сержант, тази сутрин Едно-пет и аз занесохме оръжията на доброволческата група. — Едно-две, оръжейният специалист на екипа, измъкна малко тефтерче от джоба си и започна да чете списъка. — Двадесет нови автомата М16-А1 — по един за всеки от четиринайсетте възрастни мъже и за двамата тийнейджъри в групата, плюс четири за съпругите; сто хиляди патрона калибър 5,56; двеста двадесетпатронни пълнители; двадесет комплекта бойно снаряжение от виетнамската война плюс манерки и лични превързочни пакети; достатъчно куршуми, барут и капсули за презареждане на още петдесет хиляди патрона; и двадесет дезактивиращи комплекта. Всички оръжия, боеприпаси, пълнители, екипировки и пакети са производство след 1976.

— Сега къде се намират? — попита Уинтърсоул.

— Направихме още един временен склад два квадранта южно от лагера им. Мястото е замаскирано с камъни и с растителност, със сигурност сме ограничили достъпа до тях. — Войникът сви рамене. — Трябва да се изрови твърде много нарязан бор, преди да се забележи нещо.

— Ще могат ли да останат навън до събота?

— Няма проблеми, главен сержант.

— Добра работа, ефрейтор. Следващият доклад — разузнавачите.

Едно-три и Едно-шест докладваха накратко. Те обикаляли цяла сутрин местните мотели, барове, магазини, ресторанти и газостанции. Никой от тях не забелязал хора с отличителните белези на агентите от екипа за специални операции, описан от подполковник Джон Ръстман. Федералните агенти, които според информатора им се предполагаше, че действат в района през последните три и половина дни. Доколкото знаеха, Едно-седем щеше да докладва за същата ситуация. Нито един от войниците нямаше представа защо техният колега от екипа изведнъж не можа да се оттегли от разузнавателната си позиция.

— Главен сержант, ще бъде много по-лесно да открием тези хора, след като получим техните досиета — колебливо се обади Едно-три.

— Досиетата не бяха там, когато проверихме малко преди да дойдем — съобщи факта Уинтърсоул.

Никой не изглеждаше изненадан. Саймън Уотли беше цивилен и политик, а и неговият млад помощник лесно се плашеше. Това обясняваше всичко.

— Обаче се натъкнахме на нещо много интересно в странноприемницата „Смъртоносен огън“, където претърпяхме първия неуспех: Едно-четири си счупи китката.

Уинтърсоул се обърна към ранения войник.

— Докладвай им накратко — заповяда той.

Едно-четири, известен също за цивилни задачи като Дейвид, им докладва ситуацията с ясни, сбити и безпристрастни детайли. Описа грешката си да сграбчи жената, отговора и следващите действия на нейния приятел, собствения си провал при контраудара, коварното появяване на пантерата на жената, любезното помирение на тримата мъже и краткия престой в местната болница за рентгенова снимка и гипсиране на китката. Раняването му е сериозно, призна той, но това нямаше да намали неговата ефективност в екипа. Заповедите на главния сержант са да се снабди с револвер и засега да поеме задълженията си с Едно-три. Край на доклада.

Уинтърсоул кимна доволно, после погледна към другите членове на екипа.

— Въпроси?

Едно-пет вдигна ръка.

— Смятате ли, че приятелят може да е ченге или федерален агент?

Раненият войник дълго обмисляше отговора си.

— Предполагам, че е възможно — колебливо отвърна той, — но не вярвам в това. Ако беше такъв, вероятно щеше да измъкне значката си, вместо да чупи китката ми. Той е тренирай по бойни изкуства, няма съмнение, но на много по-високо ниво от повечето ченгета — предполагам трети или четвърти дан — и определено е в добра форма. Остави ме да си помисля, че мога да извия китката му и да го поваля, после пречупи моята с една ръка. И остана дяволски спокоен, когато се изправи пред сержанта — добави войникът многозначително. — От това, което видях, ако онази проклета пантера не беше изскочила под масата, мисля, че щяхме да си имаме проблеми.

Последното изявление на Едно-четири говореше много на другите рейнджъри.

Едно-четири, заместник-инструкторът по бойни изкуства на ударната рота от запаса, притежаваше кафяв пояс по джудо и черен пояс по карате. Черният колан, който главния сержант на ротата Уинтърсоул носеше, докато водеше упражненията по ръкопашен бой във Форт Брат, беше износен и избелял. Той никога не спомена каква степен е черният му колан и никой не смееше да го попита. Но целият екип виждаше работата на Уинтърсоул — на тепиха, на ринга и по време на бойните учения. И думите на обучения от Уинтърсоул Едно-четири „да си имаме проблеми“ само с един човек бяха, меко казано, самопризнание за провал.

— Съгласен съм с Едно-четири — категорично заяви Уинтърсоул. — Без съмнение мъжът е участвал в много сбивания.

Той не загуби контрол и по-важното, не се хвърли прибързано.

Предполагам, че е някой от печените местни момчета, най-вероятно е да има военно минало. Не трябва да изпускаме тази възможност. Смятам, че работи вечер или нощна смяна и тренира в някой от местните клубове, за да поддържа добрата си репутация.

Ние няма да повторим тази грешка — многозначително добави той.

— Нуждаехме се от този урок.

— И още нещо, главен сержант — колебливо се обади Едно-четири.

— Давай.

— Онази проклета котка се появи под масата, където седеше приятелят. Сигурен съм, че не е специалист по тая част, но сякаш се чувстваше комфортно с животното. Може би работи нещо, свързано с животните.

— Добро наблюдение. — Уинтърсоул кимна замислено с глава.

— Следващия път ние…

Обаче, той не довърши, защото в този момент отсъстващият член на екипа рейнджъри пристигна с трещящия си мотопед.

И шестимата останали се извърнаха и наблюдаваха как стрелецът, назначен като Едно-седем (седми член на Първи стрелкови екип, Първи взвод, Рота „Делта“, Трети батальон на 54-та дивизия от запаса) скочи от мотопеда и побягна към тях.

Той се изправи пред Уинтърсоул и съобщи задъхано:

— Главен сержант, докладва Едно-седем. Мисля, че ги открих.

Почти един час беше необходим на рейнджърите от екипа за откриване и унищожаване на противника да се замаскират по подходящ начин, след като се промъкнаха през гористите планински склонове до наблюдателния пост.

— Забелязах черния да излиза от местния „7-11“ — тихо обясни Едно-седем в радиомикрофона, закрепен под яката на ризата му, докато проснатите на земята членове на екипа фокусираха полевите си бинокли. — Не е толкова необичайно да видиш двадесет и четири годишен негър да се мотае из града, така че не му обърнах голямо внимание, докато не видях как скочиха в колата с едно контеазиатец. Знаем, че сред местните жители преобладават предимно белите, консервативната работеща класа — и само 3% азиатци, 1% негри и испаноговорещи. Затова предположих, че може да изникне нещо, и ги проследих до един склад в края на града.

— Разбрах — потвърди Уинтърсоул перфектното оправдание на Едно-седем, задето е пренебрегнал заповедта за „незабавно освобождаване и връщане“ в лагера.

— Третият тип, по-дребен, с червена тениска и жилетка, оня там в дъното, прилича на описанието, което подполковникът ни даде — бял мъж, метър и осемдесет. Но все още не бях сигурен, докато не видях оня, големия тип. Той направо е… момент, ето го, връща се. Вдясно, със сивата блуза и голямата тока на колана. Прилича на проклетия Абрамс без оръжие, нали? Изглежда, сякаш тренира вдигане на тежести или е играл професионален защитник. Затова реших — хей, това трябва да са нашите момчета — и докладвах.

— Добра работа, синко — заговори Уинтърсоул в микрофона зад яката си: — Всичките ли ги заснехме?

— Не, главен сержант. Остават ми още двама — отвърна специалистът по комуникации, като настрои фокуса на фотоапарата, наведе се и направи още няколко дигитални снимки. После насочи телеобектива на камерата към следващата фигура в ресторанта.

— Довърши си работата — нареди й Уинтърсоул. — Съобщи ми, когато приключиш. Трябват ни всичките, за да ги сравним с данните от досиетата. Едно-едно, край.

Главен сержант Аран Уинтърсоул се усмихна и свали бинокъла.

„Много добра работа, войнико — помисли си той. — Вече можем да започнем сериозната работа.“ Хенри Лайтстоун остана на мястото си цели петнадесет минути след като прикритият разузнавателен екип прекрати наблюдението и се оттегли към планинското било… И произнесе благодарствена молитва, че го направи, защото усети движение от лявата си страна. Някаква замаскирана фигура изчака другите петима да се отдалечат. После маскираният се огледа, изправи се от позицията си в храстите и се отдалечи.

Наблюдател. Покрива задната врата просто за всеки случай. Господи.

Лайтстоун беше крайно недоволен от себе си, но знаеше, че не бива да си играе с огъня. Реши да не следва групата, тъй като можеше да бъде засечен. Докато гледаше как първите шестима се изнизваха в свободна колона, размахващи ръце, Лайтстоун изведнъж замръзна. Единият махаше само лявата си ръка! Неговият млад, мускулест, късо подстриган и толкова дисциплиниран нов приятел с едва замаскираната си бинтоваш ръка беше последният от походната колона.

„Какво чакам, проклетите салюти ли?“ — запита се опитният таен агент, докато наблюдаваше маскираната фигура да се скрива зад билото.

„С този стават седем“ — помисли си той, като вдигна бинокъла си обратно към ресторанта и наум изруга познатите му до болка лица.

Опитваше се да потисне студените бодежи в стомаха си, които бавно се превърнаха в горещо бушуване. Едно усещане, което се дължеше на блъскащите се в главата му въпроси без отговор:

За кого работят тези хора?

И какво, по дяволите, правят тук?