Кен Годард
Двойно прикритие (58)

54.

Следващата сутрин на разсъмване беше студено, влажно и мрачно — идеален ден за лов на патици.

Или нещо подобно каза Реджис Джей Смолсрийд на Саймън Уотли, който седеше безмълвно превит в далечния ъгъл на прикритието за високопоставени личности, вкочанясал не само от студа, но и от успокоителните лекарства. През целия си живот не се беше чувствал по-нещастен.

— „Съобщават ни за неочаквана експлозия в тренировъчната база на Избраната седма бригада на тюлените — прочете полковник Джон Ръстман от местния вестник на Логърхед, взирайки се под слабата светлина в текста. — Анонимен източник докладва, че е видял много трупове в черни торби, натоварени в камион. ФБР е обградило мястото на произшествието и отказва да отговоря на всякакви въпроси.“ — Какво, по дяволите, означава всичко това? — Сам Тисбъри полюляваше една от скъпите автоматични карабини на Смолсрийд и гледаше към хоризонта. Ако се съди по външния му вид, беше човек, постигнал хармония със света.

— Вероятно означава, че в онези торби има трупове на федерални агенти и те не са никак щастливи — обясни Ръстман. — Много скоро ще разберем. Уинтърсоул се обади през нощта. Каза, че тази сутрин ще ни докладва тук лично.

— Защо се бави толкова? — нетърпеливо попита Смолсрийд и погледна към празното небе. Само като си помислеше за операцията, кръвта му кипваше и изгаряше от нетърпение да убие нещо.

— Мерки за безопасност. — Ръстман продължаваше да чете вестника, който един от подчинените му донесе в прикритието по-рано тази сутрин. — Удряш, лягаш на дъното и се покриваш, докато се откажат да те преследват. Стандартна процедура на екипите за откриване и унищожаване на противника.

— Предполага се, че това се прави, когато някой ги търси — изкоментира Тисбъри.

— Винаги има преследване — отвърна Ръстман, без да вдига поглед от текста. — Ако удариш някого толкова лошо, колкото Уинтърсоул и хората му, ще бъде дяволски добре да не разчиташ на милост. Не забравяйте, че унищожихме федерални агенти.

— Федералните агенти не са по-различни от другите — възрази равнодушно Смолсрийд. — И те са смъртни.

— Спомена ли Уинтърсоул нещо за записа? — попита Тисбъри.

— Не, само изпрати кодирано съобщение. Стандартни фрази. Но не мисля, че трябва да се безпокоите за главен сержант Уинтърсоул. — Ръстман спокойно вдигна поглед от вестника. — Той е професионалист, войник, който знае какво да прави. Ето защо го избрах за командването на тази операция.

— Така е — съгласи се Смолсрийд, като поклати енергично огромната си глава. — Ако искаш нещо да стане, отиди и си наеми професионалисти… Направиш ли го, всичко се урежда чудесно… Включително и това горе. — Очите на конгресмена алчно заблестяха, когато посочи към далечния хоризонт.

— Какво приближава? — попита Тисбъри, докато приготвяше оръжието си.

— Прилича на ято диви патици, ако не ме лъжат старите очи. — Смолсрийд погледна към своя придружител с надеждата да потвърди.

— Не ме изненадва — за миг се усмихна Ръстман, като вдигна поглед към хоризонта, после неохотно остави вестника. — Те обичат това местенце.

Тримата мъже мълчаливо се снишиха в прикритието и загледаха редицата на летящите ниско над водата птици, които съобщаваха за своето пристигане с пресекливи квакания и протягаха дълги вратове, докато пореха прохладния сутрешен въздух с прецизни синхронни движения на силните си криле.

— Да, боже господи, диви патици! — прошепна Смолсрийд, повече на себе си, отколкото на другите в прикритието.

Погълнат от чисто сетивното удоволствие на момента, конгресменът Смолсрийд нетипично за себе си позволи на придружителите си да стрелят първи.

Миг по-късно разтърсващият рев от пушката на Сам Тисбъри разпръсна на измамливи фрагменти този момент и първата дива патица се превърна в облак от пера, плът и кръв.

Ударната вълна не успя да обърка инстинктите за самосъхранение на останалите птици, но девет нови взрива избухнаха от прикритието и нови девет оловни снопа разкъсаха бързо разпръскващата се редица. Девет безжизнени диви патици полетяха право надолу във водата.

Но една оцеля — леко ранена от случаен куршум, разкъсал крилото й — тя полетя зигзагообразно в отчаяни усилия да избяга от смъртоносния залпов огън.

Смолсрийд остана с зяпнала уста и празно оръжие. Наблюдаваше невярващо как ранената птица, отчаяно крякайки, размахва криле и се опитва да се добере до безопасния срещуположен бряг.

В погледа му пламна ярост, защото конгресменът Реджис Джей Смолсрийд беше алчен, както винаги.

Той искаше да ги убие всичките. До една.

Подполковник Ръстман проследи нестабилния полет на птицата, тихо изруга и включи малкия радиопредавател на колана си.

— Уинтърсоул — отсечено прошепна той в микрофона. — Унищожи…

Но после си спомни. Нямаше го Уинтърсоул. Не и днес.

Или най-малкото не още.

„Съжалявам, ще трябва да страдаш. — Ръстман сви рамене, като сведе поглед към собствената си празна пушка върху стойката за оръжие в прикритието за високопоставени личности. — Днес нямаш късмет.“ Конгресменът все още стискаше празното си оръжие и се взираше ядосано в бързо отдалечаващата се дива патица — неговата патица — на цели осемдесет метра, когато две фигури с тъмни качулки изведнъж се появиха от съседното прикритие с полуавтоматични пушки „Рюгер-223-Мини“, 14-ти калибър в ръце.

Миг по-късно силна експлозия отекна отвъд водата.

Улучената птица внезапно се преметна във въздуха, кървавите й пера мигновено се разхвърчаха над мястото, където вече мъртва цамбурна във водата.

— Мили боже!

Докато възклицанието на удивения Сам Тисбъри отекваше през водата, подполковник Ръстман и Реджис Джей Смолсрийд се извърнаха и се взряха с отворени уста в тъмните фигури с качулки от съседното прикритие.

— Кой… по дяволите, е това?

— Трябва да е главен сержант Аран Уинтърсоул, да докладва за операцията, както заповядах — отвърна подполковник Джон Ръстман, без да успее да прикрие гордостта в гласа си.

Но изведнъж се сети, докато изговаряше тези думи, че всъщност стреля фигурата с лилавото шалче около врата. А Уинтърсоул стоеше неподвижен с полуавтоматичната си пушка „Мини-14“ и наблюдаваше жената рейнджър, както се стори на Ръстман, почти гордо.

Той взе да обяснява на компанията си в ловното прикритие за високопоставени личности, че така главният сержант демонстрира доверие към подчинените си. Но изведнъж един малък самолет, който се приближаваше ниско над хоризонта, привлече вниманието му.

Ръстман, Тисбъри и Смолсрийд мълчаливо наблюдаваха странно спускащия се към водата самолет, чийто двигател прекъсна, после отново забръмча, после пак спря и самолетът неочаквано зави право срещу тях.

— Боже господи! — ахна Сам Тисбъри. — Ще се забие в нас.

— Какво?

Саймън Уотли отчаяно се изправи и се вторачи ужасен в приближаващия самолет, както и другите трима мъже.

— О не, по дяволите! — прошепна той.

— ПРОКЛЕТ ДА Е, ПОДОБРЕ ДА НЕ… — изкрещя Реджис Джей Смолсрийд, но беше много късно.

Преди конгресменът да успее да направи каквото и да е, пилотът като че ли овладя машината, прелетя точно над главите им и цопна силно във водата на около двадесет метра отпред. Воден гейзер изригна във въздуха и буквално заля четиримата безпо-мощни ловци на диви патици. Образуваната голяма вълна се стовари върху прикритието.

Заслепен от водата Саймън Уотли залитна назад, падна върху Смолсрийд и го сграбчи, за да се задържи точно когато вълната ги удари и почти преобърна закотвеното прикритие… После изхвърли двамата отчаяни мъже в ледената вода.

Точно когато Смолсрийд и Уотли се показаха, за да си по-емат въздух, а разяреният конгресмен закрещя прегракнало, пилотът направи остър завой надясно и изключи двигателя… Което образува нови вълни, които задавиха Смолсрийд, а белокосата му глава се скри отново под леденостудената вода.

Миг преди самолетът да цопне във водата, федералният агентприродозащитник Уилбър Богс и старши специалният агент от ФБР Ал Грайнърд необмислено се изправиха от задните седалки на самолета и полетяха към платформата. От удара Ръстман и Тисбъри се строполиха на пода, а Богс и Грайнърд отчаяно се вкопчиха в люлеещите се подпори, като че ли животът им зависеше от това.

Свикнал с тези приземявания на агентпилот Уошак, Уилбър Богс се задържа с една ръка, размаха значката си и ликуващо изрева:

— Федерален агент, всички сте арестувани!

Подполковник Джон Ръстман се заклатушка към ъгъла на ловното прикритие, като държеше няколко патрона в лявата си ръка и пушкапомпа в дясната.

Той бързо зареди празната си пушка — издърпа затвора, пъхна първия патрон, бутна затвора напред и я насочи към лицето на все още опитващия се да извади оръжието си Ал Грайнърд.

Но после очевидно си спомни.

Първи Ръстман — а после и Тисбъри — се извърнаха и се вторачиха през водата в двете фигури, сега без качулки, които продължаваха да стоят в съседното ловно прикритие за диви патици с вдигнати и готови за стрелба полуавтоматични пушки „РюгерМини“, 14-та калибър.

„Точно така, подполковник. Наистина лошо решение — по-мисли си Хенри Лайтстоун, докато той и Карла стояха един до друг върху леко поклащащото се прикритие. — След като тя може да улучи летяща патица на осемдесет метра…“ Той плъзна показалеца си върху спусъка на полуавтоматичната пушка от неръждаема стомана.

„И дори не си помисляй да насочиш оръжието към нас или към нея, защото… си мъртъв.“ — Лайтстоун — прошепна Сам Тисбъри, без да може да повярва на очите си.

Втрещен от ужас, подполковник Ръстман остави пушката да се изплъзне от ръката му.

— Знаеш ли, мисля, че по-възрастният отляво — дето сякаш всеки момент ще получи удар — те разпозна — предположи Карла и махна пръста си от спусъка, докато наблюдаваше с явно удоволствие как пребледнелият й шеф заповядва на двамата мъже да вдигнат ръце… Веднага.

— Аха, добре ме познава — прошепна Хенри Лайтстоун и изведнъж всички липсващи парченца започнаха да си идват на мястото. — Това е Сам Тисбъри.

Карла извърна глава и се вторачи в него учудено.

— Е, предавам се. Кой е Сам Тисбъри? — попита тя невинно.

Хенри Лайтстоун сви рамене.

— Един богат и извратен индустриалец, който не ме обича много.

— Искаш да кажеш, че направо те мрази? — Лайтстоун кимна.

— Значи цялата тази работа с жестокия рейнджър и екипа му накрая започва да си идва на мястото?

— Май започвам да проумявам. — Замислено изражение се появи на лицето на Хенри Лайтстоун. — Тисбъри е много богат и влиятелен човек от още по-богато и по-влиятелно семейство. И съм съвсем сигурен, че ме обвинява за смъртта на баща си, сина и дъщеря си. Но ако затова е била цялата дандания, си мисля, че просто си е губил времето.

— Звучи ми, сякаш това не може да се случи на толкова прекрасен човек — отбеляза тя, докато наблюдаваха как Уилбър Богс се навежда от плаващата платформа, сграбчва треперещата лява ръка на Саймън Уотли, щраква едната гривна на белезниците около китката му, после прекарва другата през перилото и я заключва около дясната китка на пелтечещия зачервен Смолсрийд. После Богс се изправи и остави конгресмена и посредника му да се люлеят във водата до платформата.

— И той, и Ръстман — съгласи се Лайтстоун. — Всъщност…

— Изчакай момент. — Карла вдигна ръка и съсредоточено се заслуша в гласа от слушалките си.

— Да, записах ги. Добра работа, Дани. Благодаря. — Тя прекъсна връзката и се обърна към Лайтстоун: — Преди няколко минути екипът ни е открил Уинтърсоул и Марашенко на около пет километра северно оттук — докладва тя със странно тих глас.

— Открили? Живи? Тя поклати глава.

— Не, и двамата са мъртви.

Едва след няколко минути Лайтстоун попита:

— Предполагам, не от нас?

Тя пак поклати глава, но този път по-бавно.

— Очевидно някой е изпратил по един куршум в челата им от много близко разстояние. Дани е забелязал барутни следи около двете рани.

— Това не е… — започна той, но после се поколеба. — Вързани ли са били?

— Не. Според Дани ръцете и на двамата са били свободни. Въоръжени били с автомати М-16. Открили са ги да лежат по гръб в средата на малкото сечище, достатъчно голямо за приземяването на хеликоптер.

— Вероятно са били екзекутирани… от същите, които е трябвало да ги приберат — тихо измърмори Лайтстоун, като се вторачи през водата в Сам Тисбъри. — Интересно.

— Щом казваш. — Побиха я тръпки, сякаш изведнъж я полази нещо много студено… Но мигновено се опомни и остави пушката в стойката за оръжие. — Е, да погледнем откъм добрата страна — усмихна се тя. — Поне няма да се появят тук.

— Без съмнение, щяха да ни отворят работа. — Лайтстоун облегна своята пушка до нейната, после отново се вторачи през водата.

— Звучиш ми разочаровано.

— Какво, задето не можахме да се изправим срещу онзи въоръжен до зъби побеснял рейнджър? — усмихна се Лайтстоун. — Луда ли си?

— Не дрънкай глупости, Хенри Лайтстоун. — Тя вирна глава и замислено го заоглежда. — Когато се залови за тази работа, Уинтърсоул беше само още един хулиган и ти не се стърпя да се изправиш срещу него, нали? Всъщност наистина се учудвам, че не се ядоса и не настоя да заминеш с преследващия екип.

Лайтстоун не успя да сдържи усмивката си.

— Ако искаш да знаеш — отвърна той, като отново огледа чувствените черти на красивото й лице, — Уинтърсоул и аз се изправихме един срещу друг. В склада. Предполагам, от негова гледна точка — и от моя до някаква степен — той беше само един професионалист, който се опитваше да свърши работата, за която го бяха наели. Доколкото успях, го задържах настрани от хората, за които се тревожех… — Лайтстоун сви рамене. — Но въобще не гледам на него като на сатана. Злобен и страховит и опасен като дявол, разбира се, но не сатана. И затова предполагам, че позволих на преследващия екип на ФБР — или който и да е — добави замислено той — да го залови. Много по-интересните хора, истинските дяволи, ако нямаш нищо напротив, са тук. И по свой начин също се изправих срещу тях.

Лайтстоун замълча за момент, после добави:

— Лари и Ал бяха прави. След като онази жена, рейнджърката, ни разказа всичко, което се е случило тук в деня, когато Уинтърсоул е убил информатора на Богс, някой трябваше да тръгне след Ръстман и Смолсрийд. А кой щеше да се справи по-добре от нас? Наистина се радвам, че те са открили тялото на Уинтърсоул, така че няма да се наложи следващите няколко месеца да се оглеждаме и да се чудим къде, по дяволите, е той.

— Какво искаш да кажеш с това „те“? — възмутено запита тя. — Кой мислиш, че му постави предавателя?

— Е, добре, ти, Дани и онзи стар негодник, пенсионираният агент, Мъдреца, или който и да е той.

— Искаш да кажеш татко?

Хенри Лайтстоун зяпна от изненада.

— Какво?

Карла сви рамене.

— Предполагам, че е по-добре да ти го кажа преди Грайнърд да го е направил… Просто, в случай че се поинтересуваш за миналото ми на вещица — добави тя с лъчезарна усмивка. — Обаче не се безпокой. Мама твърди, че татко е сръчен единствено с пистолета. Всяка сериозна магия на семейството се прави от нея и се предава само на дъщерите й.

— Мили боже — прошепна Лайтстоун.

Той мълча няколко минути, като се опитваше да улови изплъзващата му се мисъл, слушаше звука на бързо приближаващите моторници на ФБР и Агенцията за охрана на околната среда и наблюдаваше Грайнърд и Богс да поставят белезници и претърсват Ръстман и Тисбъри, преди да измъкнат благодарния Саймън Уотли, докато все още вбесеният конгресмен трепереше в студената вода, заключен за платформата.

Беше се замислил толкова дълбоко, че не усети кога красивата агентка на ФБР го заговори:

— Наистина не вярваш на това, нали? — накрая попита тя. — Не мислиш, че всички тук са дяволи.

Увереността й унесе Лайтстоун в спомена как той погледна изпод Саша към тъмното небе и не видя нищо… Но знаеше, че там има истински дявол и заплаха.

— Не — призна той тихо. — Наистина не вярвам, че всички тук са дяволи.

Тя се протегна, хвана ръката му и двамата седнаха върху поклащащото прикритие, всеки потънал в собствените си мисли.

— Я ми кажи — накрая заговори той. — Ако за момент оставя настрани проблемите на твоя стар побъркан баща и майка ти вещицата, защо беше сигурна, че Уинтърсоул ще продължи да носи предавателя в гердана си от мечи нокти?

— Всъщност трябва да благодарим на Саша за това — усмихна му се Карла. — Нищо друго освен покачването на адреналина не може да накара един типичен мъжага да стане суеверен.

Лайтстоун сведе поглед към гердана от нокти на пума, който все още носеше.

— Това се отнася и за теб, шампионе — заяви тя палаво. — Обаче в твоя случай може би в процеса са включени малко повече хормони.

Хенри Лайтстоун кимна смутено.

— Е, ще те помоля да не спорим за това.

— Разбира се — кимна тя. — И като заговори за молба, мислиш ли, че Ръстман или Уотли ще дадат показания срещу Смолсрийд? Това е, което наистина желае Грайнърд.

— А ти как мислиш?

— Е, за разлика от скъпия ни покоен сержант Уинтърсоул господин Саймън Уотли и многоуважаваният Реджис Джей Смолсрийд нямат вид на момчета, които се поддържат един друг до смърт — каза тя, като се потърка в гърба на Лайтстоун. — Мисля, че по-правилният въпрос е кой ще пропее първи с най-доброто самопризнание.

— Какво извика, когато цамбурнаха във водата?

— Че сме направили запис. — Карла потупа водоустойчивия миниатюрен магнетофон, стегнат на китката й.

— Записала си ги?

— Всяка дума. Включително, надявам се, някои по-интересни коментари от тази сутрин, които се отнасяха за смъртта на някакъв мъж на име Лу Елиот…

— И Майк ще бъде доволен. Той свърши доста работа, като инсталира видеокамера в онова прикритие.

— Жалко, че не е тук да види всичко.

— Всъщност — размишляваше Лайтстоун, — тъй като познавам добре Майк, мога да се обзаложа на една бутилка скъпо вино и уютна вечеря, без Саша да се навърта наоколо, че той е монтирал видеокамера и някъде в това прикритие.

— Не се обзалагай — засмя се тя. — Нося една от тях.

— Наистина ли? — Лайтстоун погледна подозрително към украшението, което беше закачено на лилавото шалче на партньорката му и другото отпред на спасителната й жилетка. — Къде?

— Не е твоя работа. Не още.

— Аха.

И двамата дълго останаха смълчани, повече възбудени, отколкото отдадени на съзерцание.

— Само още един въпрос, преди да дойдат да ни вземат, агент Лайтстоун?

— Да?

— Наистина ли беше сериозен… за това, което ми предложи тази сутрин?

Лайтстоун се поколеба.

— Е… може би въобще не е добра идея. Имам предвид, че сега го видя със собствените си очи.

— Нима се опитваш отново да се измъкнеш през пилешките изпражнения, специален агент Хенри Лайтстоун? — Бегла усмивка мина по устните й.

Лайтстоун поклати глава.

— Не мисля, че някога ще можеш да се издигнеш до моето ниво и да сториш нещо като това, което аз направих с пилешките изпражнения. И освен това не се измъквам… Само си помислих, че ако наистина ще прекараме заедно известно време в далечната Аляска в самотна къщичка, без Саша, както обеща, трябва да открием по-добър пилот, който да ни закара.

— Какво му е на Уошак? Мисля, че е страхотен. Дори само защото уплаши до смърт Ал с усуканата маневра преди приводняването…

— Нищо — въздъхна Лайтстоун, като прегърна примамливата директорка на федерална поща, вещица, агентка от ФБР, сервитьорка и гадателка, която — изведнъж му дойде наум — можеше наистина да се казва Карла, а може би — не. Още една малка подробност, която все още не бяха обсъдили.

— Но трябва да знаеш, че той винаги пилотира така.

— О! — Очите й заблестяха в очакване. — Ти ми обеща интересно пътешествие. Нещо, което никога не ми се е случвало. Сигурна съм, че полетът с Уошак ще бъде незабравима част от това преживяване.

— Ако действително пристигнем там невредими. — Изведнъж Лайтстоун направи учудена физиономия. — Знаеш ли, забравих да ти кажа нещо… Хората от криминалната ни лаборатория се интересуват от онази козина, която ми даде.

— Наистина ли? Защо?

— Е, според техния доклад козината прилича на мечка или някакъв примат, но нямат в своята колекция такива мечки или примати.

— Много странно. — Зелените й очи със златисти петънца изведнъж заблестяха.

— А те мислят, че имат мостри от козината на всички видове и подвидове мечки и примати в света. Затова искат да знаят какво е това. И второ, къде го намери?

Загадъчна усмивка заигра на чувствените й устни.

— Е, наистина не знам каква е тя, но със сигурност знам, че живее в ранчото на твоя приятел… с другите…

— Искаш да кажеш… — едва промълви накрая той, но тя бързо постави пръст върху устните си.

— Има и малки, Хенри, тя е чудесна. Нека да ги оставим да…

— Но…

— Както татко винаги казва — прошепна тя с доста страстен глас, който мигновено накара Хенри Лайтстоун да забрави за митичните същества, които може и да са истински. — Нищо не е такова, каквото изглежда.