Кен Годард
Двойно прикритие (24)

20.

— Имам лошо предчувствие — измърмори тихо Майк Такахара, като остави шлайфмашината и избърса дървените трици от лицето си.

— Какво искаш да кажеш? — запита Лари Пакстън. — Ти проектира проклетото устройство.

— Да, но…

— Нали спомена, че като дете си измислял подобни неща с татко си? Къщички за птички, конструктури „Лего“ и подобни неща?

— Да, разбира се, но всичко, което строяхме, винаги се разпадаше — призна си техническият агент.

Дуайт Стоунър измърмори нещо под носа си, после тръгна към багажника на наетия камион, паркиран до огромната купчина сандъци, кутии и торби, съдържащи огромен асортимент терариуми, лампички, специални капаци за терариумите, дълги кабели, свързочни кутии, дузина ролки сребристо тиксо, кутии с щурци и мишки, торби, куки и клещи за змии, мрежи, едрозърнест пясък, купички за вода, четири пластмасови плувни басейна, дълбоки около петдесет сантиметра и с диаметър два метра, и големи фризериракли, които бяха получили по-рано тази сутрин.

След като грабна една мрежа с дълга дръжка, Стоунър отвори камиона и извади 12-калибровата си пушкапомпа „Ремингтьн“-870, кутия с патрони, малко сандъче с лед и пожарогасител. После затвори багажника, върна се в средата на склада до купчината, преброявайки наум седемдесет и два дървени сандъка с ярки надписи, и подаде пожарогасителя на Томас Уошак, сандъчето с лед на Майк Такахара, а мрежата за змии на Лари Пакстън.

Командирът на екип „Браво“ погледна любопитно оръжието.

— За по-сигурно — обясни Стоунър, като зареди пет патрона в пълнителя. — Само в краен случай. Ако нещо започне да се движи, пълзи или се измъкне от онзи уред. Дори да не успеем да го хванем, Уошак ще го замрази или аз ще го застрелям. Край на дискусията.

— Можем ли да направим такова нещо? — попита Томас Уошак, смутен както обикновено.

— О, да, няма проблеми.

Изражението върху лицето на Дуайт Стоунър ясно показа, че всякакви дискусии щяха да почакат за по-добри дни.

— Е, поне знаем, че Халахан се е погрижил да сме добре — отвърна Майк Такахара, след като отвори сандъчето с лед и извади мушнатото пластмасово указание, маркирано с ярки цветове.

— Само защото ни е изпратил по пощата цяла купчина от скъпи противоотрови, не означава, че му пука за нас — възрази Лари Пакстън. — Вероятно иска да защити задника си, ако някога във Вашингтон подушат тази операция.

— Е, но според това тук той ни е снабдил с всички познати на човека противоотрови за змии — обясни Такахара съдържанието на сандъка. — Аха, всичко е в спринцовки с цветни кодове, готово за употреба. Ако нещо се обърка, само трябва да определим кой е ухапан и от кой вид змия… — Той посочи към малката купчина справочни книжки за бърза помощ при ухапване от змии, които пристигнаха с екипировката. — Трябва да открием точния код, да използваме правилната спринцовка с упойката, да я забием в средната област на захапването и вероятно ще оцелеем — при условие че пристигнем навреме в болницата. Ясно ли е на всички?

— Не е мой проблем — съобщи Дуайт Стоунър, като изтърси останалите патрони от джоба на якето си. — Имам двадесет и пет стоппатрона и дванадесет 10-милиметрови с кухи островърхи куршуми в моя „Смит“. Вероятно ще се наложи Халахан да търси още змии, а вие, момчета, ще трябва да се скатаете от стрелбата, но аз няма да бъда ухапан, точка. Край на дискусията.

— И аз — тръсна уверено глава Томас Уошак.

Такахара съмнително заоглежда устройството, което той и Уошак цяла сутрин майсториха от осем плоски шперплатови дъски и над 240 обикновени винта, два крилчати винта и разнообразни модерни инструменти на стойност 1232,00 долара, всичките закупени с пари от кредитната карта на Халахан за специални операции. Накратко казано, те бяха проектирали и сглобили за сметка на правителството огромна дървена тръба, от върха на която смятаха да спуснат неотворения сандък, надеждно и безопасно да го отворят и да напъхат неговите обитатели в приготвения отдолу терариум.

— Е, да започваме основната работа — изсумтя подигравателно Лари Пакстън на видимо нервния технически агент. — Готови ли сте?

— Не съвсем, но…

— Същото е като да скочиш в леденостудени води на езеро по средата на зимата — увери го Пакстън. — Ако се осмелиш да го направиш, вече си вътре и по-бързо ще приключиш със задачата.

— Да смятам ли, че това трябваше да ме вдъхнови? — попита Такахара.

— Ще се вдъхновите само когато ви заповядам — отвърна командирът на екип „Браво“. — Томас, грабни един от онези терариуми ей там, свали капака. Нека Стоунър да изсипе на дъното пясък и после го плъзни под тръбата…

Уошак предпазливо свали пожарогасителя, извади терариума от една от четирите мукавени кутии, вдигна капака и изчака Дуайт Стоунър да изсипе едносантиметров слой сиви камъчета на дъното. После мушна терариума в процепа в долния край на знаменитото устройство, проектирано от Такахара, стегна го здраво в двата издадени края с по два болта и бързо побягна към пожарогасителя.

— А сега, Майк, ти и аз ще започнем със сандък номер двадесет и три, защото отворите му са покрити и няма защо да се безпокоим, че нещо може да се измъкне от тях. — Пакстън направи знак към един от дървените сандъци с ярки надписи на върха на купчината.

— Първо ще срежем обръчите. — Той грабна огромна ножица и преряза преплетените и здраво обвити метални ленти.

— После ще го вдигнем. — Пакстън издърпа лентите и ги захвърли встрани, сетне двамата с Такахара предпазливо повдигнаха тежкия сандък от купчината. — И ще го напъхаме в устройството точно… там.

Тежкият дървен сандък се мушна доста лесно в импровизираната система и неговите обитатели се изсипаха от някаква намачкаш хартия — или това, което агентите успяха да видят през дупките, приличаше на нещо подобно.

— Не мога да повярвам, че не са ни изпратили дори описание на съдържанието — оплака се Лари Пакстън. — Не мислиш ли, че щом някой си е създал главоболието да номерира проклетите сандъци, между другото е можел да направи и един списък? Да виждаш някъде на кутията да пише какво има вътре? — попита отчаяно взиращият се агент.

— Не, освен че са преименували опасните тропически змии в „Рисков товар“ — отговори Такахара, като внимателно разглеждаше от всички страни дървените сандъци.

— Е, няма проблеми. — Лицето на Лари Пакстън вече блестеше от пот в студения склад. — Сега ще смъкнем капака на сандъка, така че…

Бавно и предпазливо Пакстън и Такахара отвъртяха крилчатите гайки и полека приближиха сандъка точно до върха на дървената тръба.

— Добре, сега затегни всички горни винтове — нареди Пакстън. Двамата агенти внимателно завиха крилчатите гайки. После Пакстън въздъхна дълбоко.

— Е, сега започва забавната част.

Звукът от зареждането на патроните в пушкатапомпа отекна през склада, стресна Лари Пакстън, който отскочи назад, после се втренчи в огромния си подчинен. След това се обърна към Такахара:

— Готов ли си?

— Ох, разбира се. Когато кажеш — дрезгаво избоботи Майк Такахара.

Стоунър постави оръжието близко до него и се наведе, за да придържа горната част на сандъка с огромните си ръце, докато Уошак се приближи с пожарогасителя. Пакстън и Такахара грабнаха по една от високоскоростните бормашини, оборудвани с отвертки, и се проснаха върху бетонния под от двете страни на знаменитото устройство на Такахара.

Пакстън и Такахара развъртяха наполовина първите винтове на сандъка, когато изведнъж нещо тупна вътре и двамата обезумяло се претърколиха, а Стоунър вдигна рязко пушката.

— Ще получа сърдечен удар — предупреди Лари Пакстън, без да се обръща конкретно към някого, и легна на бетонния под със затворени очи.

— Казвах ви аз да не го пипаме — ужасено прошепна Уошак на Стоунър, който кимаше и се взираше във водача на екип „Браво“.

След осем минути, с опънати нерви, Пакстън и Такахара измъкнаха от местата им последните два винта, придържащи дъното на сандъка.

— Добре — тихо измърмори Майк Такахара. — Сега става интересно.

Лари Пакстън сърдито изгледа техническия агент.

— Е, Господи, благодаря ти завсичко! Само дето се безпокоях, че ще умра от абсолютна скука тук.

Без да обръща внимание на подигравките му, Такахара внимателно вдигна покритото с пясък парче шперплат, дълго деветдесет и широко шестдесет сантиметра. Пипайки предпазливо, той избута дъното на сандъка, докато покри половината от кутията.

Обитателите на сандъка леко се разместиха.

— Добре — прошепна Такахара на Пакстън, — хвани другия край на дъската, но не прави нищо, докато не ти кажа.

Когато Лари Пакстън предпазливо улови освободената част на сандъка, той усети как обитателите изтропаха тежко.

Всичко продължи малко повече от няколко секунди и после настъпи тишина.

Такахара погледна към колегите си.

— Всичко ли е готово?

Тримата мъже кимнаха с различна степен на увереност.

— Добре — прозвуча гласът на Такахара зловещо и високо в иначе тихия склад. — Едно… Две… Три… Сега!

Миг след като Такахара и Пакстън рязко издърпаха съответните дъски от сандъка, две огромни черни змии с яркочервени ивици върху коремите се свлякоха в терариума и със страшен удар тупнаха върху стъклото, което накара Лари Пакстън да изкрещи „ПО ДЯВОЛИТЕ“ и да отскочи назад.

— Ох, боже господи — шепнеше Томас Уошак, отдръпвайки се бързо, като държеше пожарогасителя пред гърдите си, сякаш трябваше да отблъсне дяволски дух.

Дуайт Стоунър насочи пушката към терариума и после разтреперано се вгледа в огромните змии, които увиха една в друга дебелите си тела и започнаха да опипват стъклото със сплесканите си черни носове.

— По дяволите, какви са тези неща? — шепнеше Лари Пакстън.

— Приличат ми на кобритеджуджета — нервно предположи Майк Такахара.

— Каквито и да са, май са прекалено големи за терариума — отбеляза Дуайт Стоунър.

В този момент силен тропот върху металната врата на склада сепна четиримата агенти.

Стоунър, Уошак и Такахара продължаваха да отправят нежни погледи към змиите, докато Лари Пакстън тихичко се приближи до вратата, погледна през шпионката и изчезна навън.

След пет дълги минути той се върна с разкъсан плик с федерален печат и купчина листа в ръката си.

— Пратка от федералното правителство на новия ни адрес, който дори ние едва открихме? — поклати любопитно глава Майк Такахара.

Лари Пакстън ги изгледа заплашително, после кимна с глава.

— От Дженифър е. Искате ли да чуете?

Такахара хвърли поглед към двете дебели змии, които продължаваха да опипват тънките стъклени стени на терариума, после отново прикова очи в шефа на екип „Браво“.

— Не мисля, че ми се иска — измърмори той, — но давай.

— „Скъпи момчета — започна да чете Пакстън. — Възнамерявах да изпратя това писмо с товара, но се залисахме, докато се опитвахме да приготвим всичките тези проклети неща, а и бързахме да ги натоварим, преди Халахан да промени решението си. Надявам се, че ще пристигне, преди да отворите някой от сандъците.“ Пакстън вдигна поглед, за да види дали неговата публика вече му беше обърнала внимание, и забеляза, че и тримата мигновено отстъпиха три крачки от съмнителната на външен вид апаратура и двете огромни черни змии.

— „Ако все пак сте започнали да ги разопаковате, надявам се, че сте добре.“ Тримата агенти се струпаха около шефа си, с гръб към вратата и с лице към сандъците и устройството на Такахара за прехвърляне на змии. Не само пушката на Стоунър, но и 10-милиметровите пистолети „Смит и Уесън“ на Уошак и Такахара бяха заредени.

— „И понеже ви познавам добре, момчета — продължи Пакстън, — сигурна съм, вече сте разбрали, че тарантулите трябва да се поставят в малките терариуми, а змиите в големите. Между другото, вероятно е добра идеята да запечатате всички капаци, защото големите змии могат много лесно да ги отворят…“ Пакстън погледна към Уошак.

— Хей, всичките тези терариуми ми изглеждат еднакви — заоправдава се Уошак и се скри зад купчината кутии. Малко по-късно той подаде глава.

— Добри новини, момчета — усмихна се широко дребният агент. — Тук отзад има цяла купчина големи терариуми.

За момент Лари Пакстън затвори очи, кимна бавно, после продължи да чете писмото на глас.

— „Кайманите са сериозен проблем. Лично аз не смятам, че пластмасовите басейни, които изпратихме, са достатъчно дълбоки.

Херпетологистите, които наехме, ни увериха, че за кратко време са добри, но все пак проклетите същества могат да изскочат.

Сигурна съм, че ще измислите нещо. Те са много по-бързи, отколкото предполагате и по-добре дръжте пръстите си далеч, докато ги вдигате. И понеже познавам добре Майк, обзалагам се, че вече му е хрумнала много умна идея как да отвори тези сандъци и да напъха съдържанието им в терариумите, без никой да бъде ухапан.“ Майк Такахара се усмихна.

— Добрата стара Дженифър, винаги съм я харесвал.

— Да, ама изчакай да чуеш останалото — изръмжа Лари Пакстън. — „Но не винаги Майк обмисля всичко правилно. Ако планирате да измайсторите трансферно устройство, така че капакът или дъното на сандъка да се плъзва по някакъв начин навън, спомнете си, че тарантулите могат лесно да се измъкнат през едносантиметрови отвори. Наистина трябва да сте готови, когато го правите, защото те са много бързи малки мръсници.“ — Господи — прошепна Дуайт Стоунър.

— „Накрая, бъдете много внимателни със сандъците с покрити отвори. Направихме ги, защото повечето от онези змии са женски и като че ли са бременни. Това не е проблем с тези, които си мътят яйцата, защото за известно време те ще лежат в сандъците. Но… — Пакстън спря достатъчно дълго, за да изгледа със злобен поглед своя подчинен. — Вие трябва да бъдете много внимателни със сандъци номера седем и двадесет и три…“ — Ох, мамицата му — прошепна Майк Такахара.

— „Защото — продължи водачът на екип «Браво» с явно по-вишен глас — има една тигрова змия в щайга номер седем и две отровни, които не снасят яйца — което означава, че те раждат живо поколение — и както изглежда, двете черни змии ще родят всеки момент. Никой от нас тук не знае колко са големи новородените черни змийчета, но предполагаме, че без проблеми ще успеят да се промушат през едносантиметрови пролуки. Според справочната литература, средното потомство на обикновените черни змии е дванадесет. Моето предложение е да направите като нас и да наемете няколко професионални херпетологисти, после да отидете да пиете бира, докато те разопаковат и поставят всичко на място. Но предполагам, че не можете да го направите, защото изпълнявате тайна операция. Е, късмет все пак. Дженифър.“ Майк Такахара се върна до изобретението си за прехвърляне на змии, грабна купчината със справочна литература, после бързо отстъпи зад Стоунър и пушката му. Мърморейки си, той нетърпеливо прелисти и проследи с палец заглавията, докато стигна до „Австралийски змии“.

— Да, ето ги — посочи техническият агент снимката. — Съвсем същите черни гадини.

— Това ли е всичко, което пише? Era ти късмета? — недоверчиво измърмори Дуайт Стоунър.

Лари Пакстън поклати глава.

— Не, има послеслов. — Той подаде писмото на Стоунър и му посочи страницата.

— Хей, може пък да не е чак толкова лошо, момчета. — Майк Такахара продължи да се взира в текста. — Тук пише, че при ухапване отровата на повечето смъртоносни змии в света е средно 218 000 LD50, на тигровите е 15 000, а на обикновените черни змии 700.

— Какво означава това? — попита Томас Уошак.

— Не мога да разбера — призна си техническият агент. — Мисля, че LD50 e смъртоносната доза за броя мишки, които може да убие отровата на една змия. Но хей, ние трябва да имаме по-голяма тегловна маса от седемстотин мишки, нали?

— Аха, предполагам — нервно се съгласи Уошак. — Но какво ще кажеш за петнадесетте хиляди, които онази тигрова змия убива? — Такахара смръщи лице, докато наум превръщаше теглото на мишките в човешки размери.

— Да, това вече е проблем.

Дуайт Стоунър вдигна поглед от писмото и се вторачи в Лари Пакстън.

— Тя се майтапи — твърдо заяви той.

— Да имаш някаква по-добра идея?

— Уха — незабавно предложи Стоунър. — Да полеем склада с бензин и да го подпалим с газовата горелка.

Лари Пакстън огледа склада.

— Нямаме газова горелка — заключи той.

— Ще измайсторя една.

— Проблемът е — неохотно съобщи Пакстър на своя екип, без да обръща внимание на предложението на Стоунър, — че ако онези неща наистина са бременни… Хей! — Очите на Лари Пакстън се разшириха от ужас. — Онези змии вече не мърдат!

— Знаеш ли — размишляваше Томас Уошак на глас, докато със Стоунър наблюдаваха любопитно как двамата им колеги се доближават до терариума, където двете огромни черни змии вече лежаха подозрително неподвижни. — Чудя се какво ли прави сега Хенри.