Кен Годард
Двойно прикритие (53)

49.

Съзнанието на Саймън Уотли се върна във формата на болка.

Силна, пулсираща, но явно течността, капеща от венозната банка, овладяваше болката, така че единственото му желание беше да продължава да лежи върху болничното легло и вливащите се във вените му успокояващи лекарства да направят своите чудеса за почти разбитата му нервна система.

Но нещо дразнеше успокоения мозък на Саймън Уотли и продължаваше да приковава вниманието му.

Нещо за полет със самолет.

И за среща.

И някакви писма, с които трябваше да направи… Какво?… Има време.

Не, не няма.

Късно е.

Очите на Саймън Уотли се разшириха…

О, господи. Къде съм?

Изведнъж отговорът се превърна във взрив от агонизираща болка, която полетя към дъното на очните му ябълки и после рикошира няколко пъти в центъра на мозъка му.

Силният, сърцераздирателен стон привлече вниманието на една от медицинските сестри на етажа.

— Здравей, шампионе, как се справяме тази сутрин? — прошепна тя с професионално любезен и загрижен глас, като механично посегна и измери пулса му.

Сутрин? Благодаря ти, господи. Може би не е много късно. Той се опита да прошепне въпроса си, но устните и езикът просто отказваха да му се подчинят.

— Какво каза, скъпи? — Медицинската сестра наведе главата си до бинтованото лице на Саймън Уотли.

Опита пак, но когато се насили да прекара въздух през гласните си струни, нова силна болка прониза мозъка му.

— Колко е часът?

Медицинската сестра погледна часовника си.

— Пет и половина.

„Пет и тридесет… В колко часа трябваше да съм там? Единадесет сутринта? — Уотли се отпусна облекчено на леглото. — Благодаря ти, господи. Много време имам, за да се обадя на Смолсрийд, да му кажа… една минута. Пет и тридесет? Как може? Беше седем и четиридесет и пет, когато…“ — Сестра? — отново се обади с дрезгав глас.

— Да, скъпи?

— Сигурна… ли си… че е пет и тридесет? — Изговарянето на думите причиняваше силна болка в устата му, но той трябваше да знае.

Сестрата пак погледна часовника си.

— Пет и тридесет и две сутринта, ако трябва да бъда точна, и както се предполага, е един доста хубав вторник.

„Вторник?

Не, не може да бъде. Днес е понеделник. Трябва да е понеделник сутринта.“ Саймън Уотли почувства, че гърдите му се стягат от страх и болка.

„Какво се е случило? Слязох от самолета на летище «Дълес» в седем и четиридесет и пет. Това си спомням. Ужасното пътуване. Проклетите деца. Смърдящите тоалетни… Твърде уморен бях, за да прочета писмата от пощенската кутия. Качих се в таксито. Потеглих за хотела и… всичко се обърна с главата надолу…“ Катастрофа.

О, господи, не.

— Сестро, подайте ми телефон!

Той си мислеше, че крещи, но всъщност едва пръскаше слюнка през болезнено пресъхналите си устни и празнината от избитите зъби.

Медицинската сестра утешително постави ръка върху челото на Саймън Уотли.

— Спокойно, сладурче. Не се опитвай да говориш.

— Искам телефон!

Отново някакво ломотене, но този път тя чу думата „телефон“.

— Слушай — опитваше се да го успокои медицинската сестра, — ти само почивай. Наистина не мисля, че все още можеш да разговаряш с някого.

— Моля ви! — Той умоляваше със зачервените си очи, използвайки всяка частица от силата, която можеше да събере, за да говори ясно с изранените си устни. — Нуждая се от телефон. Веднага! Моля ви!

На запад, при три часа разлика, друг сериозно ранен мъж изживяваше подобни трудности в общуването си с хората. Но в този случай провалът на общуването не се дължеше на неразбиране.

Специален агент Уилбър Богс знаеше какво точно иска да разбере младият мъж.

И младият рейнджър Едно-шест, който седеше на стола пред него, знаеше точно какво мисли за упоритите му въпроси раненият федерален агентприродозащитник. Но Богс беше възпрепятстван да коментира, защото сега имаше широка лента през устата.

Всъщност единствено многобройните ленти тиксо около мускулестите ръце и крака удържаха за стола напълно вбесения Богс и му пречеха да демонстрира отношението си към детайлите, за които го разпитваше младежът.

Но задържащите го лепенки не попречиха на разярения и изтощен агентприродозащитник да удари с чело лицето на първия си мъчител и да разбие носа му. Което накара младежа да си отмъсти с жесток удар в лицето му точно когато главен сержант Аран Уинтърсоул влезе в малката барака.

Уинтърсоул незабавно нареди на разярения и кървящ войник да излезе навън, като го замени с Едно-четири — инструктора с гипсираната китка — със заповедта на изкопчи информацията от Богс с всички необходими методи.

След още два часа се разбра, че Богс няма намерение да говори, и тогава разяреният млад войник се отказа от заплахите, удари с гипсираната си ръка Богс в лицето… и после смаза с клещи десния малък пръст на федералния агент. Но за пълно учудване на младия рейнджър, това само заинати упорития агент.

„Не биваше да включваме жената — помисли си Едно-четири, поглеждайки към силната млада жена със запушена уста, която продължаваше да се опитва да скъса примките и да се освободи. — Тя е проклета колкото него, ако не и по-проклета. И това, че имаме двама идентифицирани агенти, също с нищо не ни помага. Те само го насъскват.“ Но той нямаше да изрази на глас мнението си. Най-малкото пред главен сержант Аран Уинтърсоул.

Въздишайки, Едно-четири се подготви за следващата фаза, което означаваше, че щеше направи същото с десния малък пръст на младата жена, ако Богс не проговори. Неочаквано в бараката влезе друг човек.

— Някой тук да знае къде мога да намеря сержант… Хей, какво става? — провикна се Хенри Лайтстоун от вратата.

— Защо си тук? — попита младият инструктор. — Нали трябва да си с Бригадата.

Младежът скочи от стола и застана нащрек, защото Уинтърсоул много ясно беше казал, че новият му заместник трябва да провежда тренировъчни упражнения с Избраната бригада, а и не бяха му се доверили за тайните аспекти на мисията.

Но преди Едно-четири да успее да направи или каже нещо друго, главен сержант Аран Уинтърсоул го прекъсна:

— Всичко е наред, Дейвид — успокои го той, като застана зад Лайтстоун. — Хайде, влизай. — Той се протегна и затвори вратата на бараката.

Няколко минути Хенри Лайтстоун се взира в четирите тела, вързани за столовете, преди накрая да проговори:

— Да не съм прекъснал някоя част от учението?

Уинтърсоул се поколеба за миг, като че ли не беше съвсем сигурен как да изиграе ситуацията. Но после продължи с учудващо спокоен и контролиран глас:

— Имаме интересен проблем, Хенри. Изглежда, че някаква съседна конкурентна полувоенна група не споделя възгледите на Избраната бригада. И вместо да се споразумеем за различията, тази друга група изпратила трима от членовете си да проникнат в Бригадата и да наблюдават действията й.

— Не спомена ли, че жената е от Избраната бригада. — Лайтстоун внимателно разтри наболяващите го ребра, като гледаше Наташа Марашенко право в очите, които се изцъклиха над лепенката върху устата й, когато го разпозна.

— Така се предполагаше. Но беше тъмно и не бяхме сигурни, докато тази сутрин не открихме онази жена от Бригадата завързана навън в храстите.

— Не ми прилича много на шпионка — отбеляза Лайтстоун, като си заслужи яростния поглед от пленничката, агент от екип „Чарли“.

— Доколкото мога да преценя, никой от тях не прилича на федерален агентприродозащитник — отбеляза Уинтърсоул.

Лайтстоун примигна.

— Федерални агентиприродозащитници?

— Това е тяхната версия, въпреки че и четиримата очевидно са забравили да вземат значките си. А, и между другото, твърдят, че сме арестувани.

— За това, че провеждаме тренировъчни упражнения?

— Очевидно изпълнихме ролите си прекалено реалистично за вкуса им — усмихна се Уинтърсоул.

— Не разбирам. — Хенри Лайтстоун изигра съвършено объркване. — Тези от конкурентната военна група се опитват да проникнат в Избраната бригада и се представят за федерални агентиприродозащитници? Какво, по дяволите, ги е накарало да го направят? Искам да кажа, как те… Хей, момент, не каза ли трима?

Уинтърсоул кимна рязко с глава.

— Според нашите информатори, старият глупак на оня стол се опитвал да внедри няколко души в Избраната бригада по време на учението ни тази вечер. Жената до него — онази, която ти плени — и другите двама предполагаеми федерални агенти — усмихна се отново Уинтърсоул. — И някой от тези двамата трябва да се казва Лайтстоун.

Хенри Лайтстоун усети студени тръпки да пропълзяват по гърба му, но си наложи да остане спокоен и равнодушен.

— Допускам, че затова лидерите на Бригадата искат да идентифицират този трети агент, проникнал в тила им — продължи Уинтърсоул. — Имаме само грубото описание — мъж, бял, един и осемдесет висок. Двама от тези повече или по-малко отговарят, но никой не иска да ни сътрудничи. Нима не е късмет, че точно в този момент се появи ти.

— Аз? — Лайтстоун повдигна любопитно глава, като вече обмисляше как да скочи срещу Уинтърсоул и ранения млад инструктор по бойни изкуства, чиято дясна ръка представляваше за нещастие много твърд предмет.

Уинтърсоул кимна.

— Който разпознае Лайтстоун, получава пет хиляди долара. Разпитваме тези двамата през последните два часа, но не стигнахме доникъде… Мислех си дали не искаш да спечелиш тези пари.

— Пет хилядарки просто за да открия кой от тези типове се казва Лайтстоун? — Замечтан израз се появи на лицето на Хенри Лайтстоун. Четиримата пленени агенти — всеки по съвсем различни причини — не преставаха да го гледат втренчено.

— Точно така.

Хенри Лайтстоун сви рамене.

— Да ви кажа истината, не ми се слуша женско хленчене. — Той кимна с глава към Наташа Марашенко. — А и другите двама не приличат на типове, които ще ни сътрудничат. Но ако мога да се занимая с този стар глупак за около час — добави той, като се приближи и махна лепенката от устата на Уилбър Богс, — мисля, че ще го накарам да проговори.

Свирепа кървава усмивка се появи на устните на Богс. Той вдигна поглед към Лайтстоун и каза с изтощен, но ясен глас:

— Не мисля, задник такъв.