Кен Годард
Двойно прикритие (33)

29.

Към единадесет вечерта на същия четвъртък агентите Марк Либранди и Гюс Донато от екип „Чарли“ прецениха, че могат да започнат разузнаването.

Просто е въпрос на време, обясняваше Донато на Либранди, когато спряха на паркинга пред бар „Поточето“. Влязоха, заеха масата в най-тъмния ъгъл, изчакаха сервитьорката да дойде при тях, поръчаха си две наливни бири, поставиха няколко смачкани еднодоларови банкноти върху масата — достатъчно за двете питиета плюс минимален бакшиш, за да отклонят по-нататъшния й интерес — и близаха бирата, колкото е възможно по-дълго. После точно в момента, когато търпението й се изчерпа, си поръчаха кафе.

— Надявам се Сали да не е на работа тази вечер — заяви Донато, когато влязоха в следващия бар. — Май си падна по теб. Миналата нощ доста се навърта около масата ни.

— Може би й дадох прекалено голям бакшиш — предположи Либранди.

— Петдесет цента за няколко разредени бири?

— Навярно си прав — призна Либранди. — Трябва да е мераклия за малкото ми човече.

— Е, тази вечер се опитай да го държиш в панталоните. Не мисля, че ще мога да издържа скапаната им бира и дори не искам да си помислям за кафето им.

За техен късмет огнената сервитьорка Сали не беше на смяна. Лесно разпознаващите се младежи с военен вид се отпуснаха в отдалечения ъгъл на бара. После пак си поръчаха бира и опитвайки се да не обръщат внимание на сгушената двойка в съседното сепаре, подхванаха вечната тема за местните въоръжени милиции. Накрая, след като никой не клъвна, си поръчаха две чаши от отвратителното горчиво кафе.

След безуспешното висене и в този бар Донато и Либранди си тръгнаха, чудейки се дали да не приключат вечерта в „Дупката на лалугера“ — западнал бар, който предлагаше внушителна колекция знаменца от битките по време на Гражданската война, — или пък да похарчат още някоя пара в по-реномирания салон „Ловджийска среща“, известен с поносимата си бира и почти толкова добрата колекция от еленови рога.

Докато спореха оживено за разузнавателните предимства на двете кръчми, младите и неопитни агенти пропуснаха да забележат как сгушената двойка ги проследи до паркинга.

Няколко минути след един часа Хенри Лайтстоун за втори път тази вечер бавно и предпазливо се измъкна от леглото.

Този път беше много по-лесно, защото пантерата се бе оттеглила в убежището си на дървото и — съдейки по силното й мъркаш — спеше дълбоко. Карла заспа дълбоко още щом положи глава върху възглавницата.

Хенри Лайтстоун можеше да направи този номер без ни най-малки трудности, но трябваше да свърши нещо много важно, преди да си позволи лукса на съня.

Трябваха му няколко минути, за да открие дрехите си и да облече всичко без обувките. След това бавно измина разстоянието през съседната стая с дървото надолу по коридора до една малка стая, която служеше за пощенски офис.

Не посмя да светне, но доста успешно налучкваше пътя си в тъмнината, докато се настани пред стария телефон с шайба върху обикновено метално бюро. Наложи се да отвори един от капаците на прозореца, за да може на лунната светлина да набере номера на мотела, който екип „Браво“ беше избрал за свой дом.

— Мотел „Ваканция“.

— Стаята на Лари Пакстън, моля.

— Един момент.

Лайтстоун чу осем поредни позвънявания, преди администраторката да прекъсне линията.

— Съжалявам, господине, но не отговаря. Желаете ли да оставите съобщение?

„Да, желая — помисли си Лайтстоун, — но не знам откъде да започна.“ — Бихте ли опитали стаята на Дуайт Стоунър?

— Един момент.

Този път администраторката прекъсна след седмото позвъняване.

— Господине, никой от вашите приятели не отговаря. Все пак ще оставите ли някакво съобщение?

— Не, благодаря, всичко е наред.

Хенри Лайтстоун измъкна часовника от джоба на дънките, после погледна намръщено цифрите: 01,32. При нормални обстоятелства членовете на тайния екип по това време все още можеше да са навън, да придвижват някоя фаза от операцията или да довършват късната си вечеря.

„Но нищо в цялата тази операция не е нормално“ — напомни си той, като погледна надолу към бинтованата си ръка.

Искаше му се да се обади на Халахан или на Мур, но прецени, че събуждането посред нощ беше най-малкото, което заслужаваха двамата шефове на специалния оперативен отдел заради номера с червенокраки паяци. Знаеше също, че местните управители често проверяват записите на телефонните обаждания, за да попречат на пощенските служители да водят лични разговори. Последното, от което се нуждаеше сега, беше жената да обяснява какво е това обаждане в 1,30 през нощта до някакъв невписан в телефонния указател номер на Източния бряг.

Не можеше да използва и клетъчния си телефон, защото го беше оставил в несесера зад седалката на мотоциклета си. Ако излезеше да го вземе, щеше да задейства алармената система, която Карла пусна, след като заключи външните врати и изгаси осветлението на ресторанта.

На слабата лунна светлина Лайтстоун загуби още пет минути, за да потвърди подозрението си, че домашният телефонен номер на многогодишен федерален служител Уилбър Богс не е включен в указателя. Номерът на местния офис на Агенцията за охрана на околната среда беше регистриран, но Лайтстоун не знаеше нищо за другите служители освен Богс и неговата секретарка, които имаха достъп до телефонния секретар. Затова отхвърли и тази идея, докато нещата не станат съвсем безнадеждни.

Лайтстоун не се съмняваше, че всеки местен полицай или помощник на шерифа ще предаде устното му съобщение — особено получено в един и тридесет през нощта. Но сигурно би изискал личните му документи или най-малкото обяснение, което той не желаеше или не можеше да даде в момента.

Така че оставаше само една възможност и един много интересен въпрос.

„Щом тези рейнджъри — или каквито и военни задници да са — можеха да проследят приведен в бойна готовност екип от тайни федерални агенти като «Чарли», какви бяха шансовете да не са проследили и екип «Браво» в ранчото на Боби ла Грейндж?“ Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко му харесваше.

Телефонът звънна три пъти преди един много познат глас да отговори с познатото сърдито мърморене.

— Никога не си обичал да ти звънят посред нощ, нали?

— Какво?

— Без да споменаваш името ми — изкомандва Хенри Лайтстоун, — знаеш ли кой съм?

Бившият му партньор веднага се разсъни.

— Аха, познат глас. Какво става? — Гласът на Ла Грейндж проницателно и неуверено се изви.

— Май имаме проблем. — Лайтстоун накратко описа събитията, като започна от сблъсъка в ресторанта и завърши с покупката на мотоциклета.

— Господи — прошепна бившият детектив от отдел „Убийства“. — Знаят ли твоите момчета за това?

— Все още не.

— Искаш ли да се свържа с тях?

— Не, много е опасно. Ти ме заведе при стария глупак с индианските му дрънкулки — напомни му Лайтстоун. — Ако са те проследили, моментално можем да се озовем на фронтовата линия.

— Мамка му — изруга Боби ла Грейндж.

— Точно така — отвърна Лайтстоун, досещайки се какви мисли се гонят в главата на бившия му партньор. — Вие двамата имате ли възможност да се изнесете някъде?

Мълчание.

— Да.

На заден план Лайтстоун чу отваряне на чекмедже, после познатото прещракване на полуавтоматичен пистолет.

„Точно така, приятелю — помисли си одобрително той. — Сюзан е номер едно, каквото и да стане.“ — Направи го, за по-сигурно. А къде е Джъстин?

— Той е с негови… приятели до края на седмицата.

— Може ли да остане там?

— Разбира се, няма проблем. А ти?

— Ще остана където съм. Ако ме следят, поне да не забъркам някой друг в кашата.

— В безопасност ли си? — попита Ла Грейндж.

„Превод: Искаш ли да ти помогна? Само кажи. Ще скрия Сюзан на сигурно място и после ще долетя при теб с изваден пищов — усмихна се Лайтстоун. — Старият Боби. Дяволски добър партньор.“ — Добре съм, но точно сега нямам контакт с другите. Така че ако се обади Лари, обясни му какво става и му кажи, че ще се свържа с тях утре сутринта.

— Добре. Нещо друго?

Побързай да изведеш Сюзан оттук, приятелю.

— Все още ли пазиш пейджъра?

— Аха, някъде тук е. Ще го открия.

— Добре, да приключваме. Аз ще те търся.

Лайтстоун затваряше, когато усети движение на вратата.

Извърна се бавно, умувайки как може да обясни присъствието си тук, и видя — за свое огромно облекчение — нещо, което при други обстоятелства щеше да му изкара ума. Двете блестящи жълти очи.

— Господи, Саша, дяволски ме уплаши — прошепна той.

Пантерата отвърна с дълбок гърлен рев, който му прозвуча повече като кашлица.

И изведнъж на Лайтстоун му проблесна мисълта, че за първи път е сам с опасния звяр и пантерата можеше да възприеме присъствието му в офиса на господарката си като прегрешение.

Но после голямата котка издаде нов рев, който звучеше и по-познато, и по-молещо.

— Какво искаш? Нещо за пиене ли? — осмели се да предположи Лайтстоун.

Неочаквано пантерата се обърна, излезе в коридора и търпеливо зачака недоумяващия Хенри Лайтстоун да отвори вратата на кухнята в ресторанта.

— И двамата можем да си имаме сериозни неприятности — прошепна той, когато котката продължи да търка глава в ръба на хладилника. — Но не ни пука, нали?

Очевидно знаеща отговора на този въпрос, пантерата клекна и търпеливо зачака Лайтстоун да отвори хладилника, да открие разпечатаното мляко и да извади купата.

Той наля около половин литър мляко в съда, постави го на балатума и се вторачи очакващо в пантерата. Но тя остана неподвижна, като също се взираше в него.

— Още ли искаш?

Доля мляко в купата, но получи точно същия отговор.

— Господи, толкова ли си придирчива…

В този момент на Хенри Лайтстоун му дойде наум, че стокилограмовата пантера вероятно не е кой знае колко по-различна от осемкилограмовия манкс…

Така че пак отвори хладилника и ровичка, докато открие сметаната. После изсипа млякото в близката мивка и го замени със сметана.

Едва успя да постави купата на пода, преди пантерата да го избута встрани и щастливо да залочи сметаната.

Мърморейки си, Лайтстоун върна останалото мляко и сметана в хладилника и забеляза любимата си франзела и покритата с прозрачен капак тава с разчупена печена пуйка върху един от горните рафтове. Изведнъж усети, че е страшно гладен.

Пет минути по-късно, докато дъвчеше първия си огромен залък от сандвича с пуешко месо, се сети нещо друго.

Писмото.

Отне му нови две минути, за да открие задната врата на малкия пощенски офис, която очевидно жената беше забравила да заключи.

За щастие лунната светлина осветяваше достатъчно стаята.

Лайтстоун откри два плика в кутия номер петнадесет — единия от кафява опаковъчна хартия, дебел около сантиметър, а втория обикновен, стандартен. Доколкото можеше да прецени, същия плик, който Карла продаде на мъжа със странните очи. В този плик сякаш имаше само едно прегънато листче. Адресите на пликовете, очевидно написани от различни лица, бяха с печатни букви. Още по-интересното, помисли си Лайтстоун, е, че двете лица използваха като обратен адрес съседната пощенска кутия в пощата на странноприемница „Смъртоносен огън“.

За миг Лайтстоун си помисли дали да не отвори двата плика, но веднага отхвърли идеята. Това беше сериозно углавно престъпление. Той добре знаеше, че информацията, която щеше да открие, вероятно би била несъществена и определено недостатъчна за пред някой федерален съдия. Което означаваше — освен всичко друго, — че уликите, на които можеше да попадне в писмата, неизбежно попадаха сред „плодовете на отровното дърво“.

Общо взето, три много добри причини, за да върне и двата плика обратно на мястото им.

В този момент забеляза купчината писма и пратки в кутия №13. След бърза проверка установи, че пощата е била натрупана през последните дни.

Усмихна се злобно, върна дебелия плик обратно в кутия номер петнадесет, но мушна тънкия — онзи, за който беше почти сигурен, че е от човека със студените сиви очи — в средата на купчината в кутия №13.

След това измъкна лист и плик от близкото бюро, взе служебната химикалка, написа пет думи с печатни букви, прегъна листа и го постави в плика, адресирайки го отново с печатни букви съответно: получателП.К. 14 и подателп.к. 15. Залепи една марка от наличните листа и тъкмо се заозърта за печата, когато чу стъпки.

Лайтстоун бързо подхвърли плика в кутия №15 и тръгна към вратата, когато чу гласа й.

— Хенри?

Той едва успя да се мушне зад бюрото, преди вратата да се отвори и лампата да светне.

Усети Карла да се приближава, после чу силното ръмжене, което отвлече вниманието й.

— Саша?

Ръмженето се разнесе отново, но този път по-високо.

— Какво съм направила? Забравила съм да заключа тук и да те нахраня?

Третото ръмжене беше още по-силно и по-сърдито.

— Така ли е? А какво направи с твоя приятел? Скри го горе на дървото ли?

Хенри изчака, докато младата жена излезе в коридора и тръгна към кухнята на ресторанта. Когато тя се отдалечи, той бързо се мушна през открехнатата врата в тъмния коридор и предпазливо бутна с лакът вратата на служебната баня. Пусна водата на тоалетната, изми ръцете си на мивката, изтри ги с хартиена кърпичка, изскочи бързо в коридора и зави зад ъгъла…

— А, ето те и теб! — възкликна Карл а, когато го забеляза.

Лайтстоун замръзна и отвори широко очи, сякаш беше изненадан.

— Всемогъщи боже, добър начин да причиниш сърдечен удар на някой мъж! — оплака се той, като се взираше в съблазнителното й тяло, едва прикрито от тънката памучна нощница.

— Е, заслужаваш си го.

— Нима? И как стана така?

— Помислих си, че се опитваш да се измъкнеш — нещо нормално за днешните мъже. Но после разбрах, че си много по-непочтен.

— И ти наричаш пускането на една вода в къща с врата на банята, издраскана от пантера, непочтено? — опитваше се да я заблуди Лайтстоун, но не беше убедителен, защото не знаеше колко от действията му всъщност беше видяла Карла.

— Не. Това наричам непочтено. — Тя неочаквано подхвърли отхапания сандвич с пуйката в ръката му.

— О, това ли? Е, мога да го обясня — колебливо започна той.

— Давай. Обясни ми защо си направил само един и после дори не си се сетил да го разделиш с мен.

— Ами ти изглеждаше изморена. — Той погледна към сандвича. — Хей, я чакай, аз бях отхапал само един залък от него.

— Може да съм уморена, но съм и гладна. — Тя грациозно се отправи към кухнята. — Имаш късмет, че не го изядох целия. И като говорим за късмет — добави тя, като включи осветлението, — учудвам се как намери пътя през тази бъркотия в тъмното.

— Имах помощник. — Лайтстоун хвърли многозначителен поглед към пантерата.

— Аха, разбирам. — Карла кимна, като наблюдаваше пантерата, която издаде меко, недоволно ръмжене.

— И тя обясни същото — добави жената. — Животът е труден, когато мъжете не ти помагат.

Лайтстоун се начумери объркано.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя те харесва. Хенри Лайтстоун замига.

— Майтапиш се.

— Не.

— Но аз не съм… искам да кажа, тя е…

— Ние, жените, не сме много умни и претенциозни във връзките си, Хенри. Обаче — замислено добави тя, като хвърли поглед към сандвича в ръката му — можем и да обезумеем.

Карла грабна сандвича от ръката му, отхапа още един огромен залък, подаде му го обратно, приближи се до хладилника, извади каната с вода и останалото мляко и чак тогава видя купата на пода.

— Доколкото успях да разбера, тя те е довела в кухнята.

— Ами да — призна си Лайтстоун. — Това проблем ли е?

— Само ако разбере местният здравен инспектор — усмихна сетя.

Тя му подаде каните с водата и млякото, извади тавата с разчупената пуйка и ръжения хляб от хладилника и след това взе две стъклени чаши. После го поведе към служебната столова, в която имаше дървена маса, два стола и много стар хладилник.

Коленичи, наля около половин литър студена вода на дъното на огромния съд от неръждаема стомана и кимна доволно, когато пантерата бързо завря муцуна в купата и започна да лочи.

— Нека отгатна, подмами те да извадиш млякото, нали?

— Ами…

— Не ми казвай. Даде й и сметана.

Лайтстоун кимна навъсено.

Карла затвори очи и въздъхна.

— Хенри, имаш ли представа, какво може да се случи, когато храниш котка с мляко или сметана?

— Май баба ми казваше, че не е добра идея — доброволно си призна Лайтстоун. — Ще й стане ли нещо?

— На Саша ли? О, ще се чувства чудесно. Обаче ти няма да се чувстваш така, като й чистиш.

— Толкова ли е лошо?

Тя отвори стария хладилник, извади огромен, обвит с хартия бут, разви го, сръчно отряза голям къс от еленското месо, после го раздели на няколко по-малки парчета с остър касапски нож и ги изсипа в грамадна паница от неръждаема стомана до купата за вода на пантерата.

— Никога не забравяй каква е тя, Хенри. Една стокилограмова пантера с много силни хищнически инстинкти. И като започнах за самосъхранението — добави тя, поглеждайки надолу към голямата купчина от нарязано пуешко месо, — няма да е зле да оставиш нещо и за мен — или ще трябва да се бориш и с двете ни за остатъка от този сандвич.

— Щом още сме на темата — отвърна усмихнатият Лайтстоун, като седна на масата и се залови за сандвича, — имаш ли някакво предложение как да се справя с моя проблем?

— Доколкото разбирам, твоят проблем е обикновеното мъжко желание да държиш две обожателки в ръцете си по едно и също време, и то когато и двете случайно живеят в една и съща къща… — Лайтстоун успя да забележи искрено забавление в очите на младата жена.

— Е, не, не исках да кажа това.

— Хенри, приятелю мой, не съм сигурна дали съм най-подходящият човек, който да те посъветва как да се справиш с твоя „проблем“. Обаче вероятно мога да те посъветвам какво не бива да правиш.

— И какво е то?

Жената нежно погледна надолу към любимото си животно, разкъсващо със силните си челюсти еленското бедро като клечка за зъби.

— Наистина повече не трябва да се мотаеш сам през нощта със Саша. Най-малкото, разбира се, ако нямаш огромна кошница за пикник, пълна с еленско месо и пуешки сандвичи.

— Кошница за пикник?

— Както вече казах — добави тя двусмислено, като вдигна чашата със студено мляко, — ние можем да обезумеем.