Кен Годард
Двойно прикритие (26)

22.

Уилбър Богс идваше в съзнание на кратки проблясъци. Първото му усещане беше, че се е оплел във въжета и мрежи… Бореше се в тъмнина, без да успее да освободи ръцете си и да отстрани покритието върху носа и устата… После приглушени успокояващи го гласове го уверяваха, че всичко е наред.

След неизвестно колко време — ярка светлина и ужасна пресъхналост в устата… И пак тъмнина, и студена ръка, стискаща китката му.

Той премига, за да се опита да разпознае кой беше.

— Е, най-после — поздрави го весел глас. — Време беше да дойдеш в съзнание. Бяхме започнали да се безпокоим.

Богс се опита да каже нещо, но залепналият език отказа да му съдейства.

— Жаден — промълви със стържещ глас, който не успя да разпознае като свой.

— Разбира се, че си жаден, сладурче. — Медицинската сестра натопи чисто парче марля в колба с вода и намокри устните му. — Сега как е?

— Още?

— Една минутка, трябва да говорят с теб.

Все още със замъглен поглед, Уилбър Богс усети студената ръка да потупва китката му, чу отдалечаващи се стъпки… и после много по-различен, мъжки глас отново го събуди.

— Какво да правим? — попита гласът.

Богс дълго обмисляше думите, като се опитваше да подреди всички образи, които се блъскаха в главата му.

Инцидент с лодката… или не, това беше инцидент с кола. Някаква голяма катастрофа, защото си спомняше силната болка. Но въпреки всичко не проумяваше защо сега не усеща нищо. Всъщност цялото му тяло беше сковано, толкова вцепенено, че каквото и да се опитваше да си спомни, продължаваше да му се изплъзва…

И отново мъжкият глас, който го питаше нещо… за някакво име?

Какво име?

Без значение колко упорито се опитваше, Богс просто не успя да си спомни никакви имена. Което беше много странно, реши той, защото един федерален агент трябва да може да…

— Какво каза? — Лекарят вдигна поглед към изумената старши медицинска сестра.

— Като че ли каза федерален агент.

Докторът вдигна вежди, наведе се и прошепна в ухото на Богс:

— С федерален агент ли искаш да говориш?

С последни сили Уилбър Богс поклати едва доловимо глава.

Като се сети за оскъдното облекло, с което докараха пациента в спешно отделение, медицинската сестра се наведе и скептично попита:

— Ти ли си федерален агент?

Богс се опита да кимне, но нямаше никаква представа дали успя да помръдне главата си. Затова се помъчи да прошепне отговора, но се чу само слабо съскане.

— Ти си федерален агент? — Богс прозря съмнението в гласа й.

Този път той успя да кимне.

— Как се казваш? — настоя тя, като взе отпуснатата му ръка в своите. — Можеш ли да ни кажеш името си?

Старши медицинската сестра долепи ухо до устните му, но чак след третия опит успя да различи звуците.

— Уилбър ли каза?

Той се усмихна леко, но острият й поглед мигновено улови движението му.

— Добре. Ти си Уилбър. Чудесно, Уилбър. — Медицинската сестра се разсмя звънко, лекарят я поздрави с вдигнат палец, после тя отново се наведе. — А сега само още един последен въпрос и ще те оставим да почиваш. Можеш ли да ми кажеш фамилията си?

Богс реши, че може, но когато се опита, всичко отново започна да се замъглява. Той усети колко е изморен и че се чувства добре, като лежи по гръб… и се унесе.

— Е, все някак ще разберем. — Изумената медицинска сестра вдигна поглед към придружаващия я лекар. — Вярваш ли в това?

— Бих искал да сме сигурни — отвърна той, като отбеляза името върху картона на Богс. — Все пак не е лошо да имам пациент с действителна медицинска застраховка.

Дежурният вдигна слушалката, изслуша любезно, записа името и номера в служебния си тефтер, после влезе в задната стая, кабинет на шефа на регионалната служба на ФБР в Медфорд, Орегон.

— Токущо пристигна интересно обаждане от областната болница — докладва младият агент от ФБР на двамата си по-възрастни колеги. — При тях е докаран тежко ранен пациент без документи. Когато дошъл в съзнание, заявил, че е федерален агент. Чудят се дали липсва някой от нас?

— Какво им отговори?

— Че всички са на работа, но за всеки случай пуснах и телеграма до болницата.

— Добре, това ще поуспокои малко болничната администрация и областните ни колеги. — Местният старши агент Джордж Кавана се обърна към своя гост. — Да липсва някой от твоите момчета?

Специален агент Ал Грайнърд вдигна вежди.

— Дяволски се надявам да няма такова нещо — отвърна той.

— Описаха ли го?

Младият агент погледна към бележника си.

— Бял мъж, ръст метър и осемдесет, тегло деветдесет, кафяви очи…

— Не прилича на никой от нашите. — Грайнърд поклати глава, видимо успокоен. — …къса сива коса. Вероятно е първото му име да е Уилбър — завърши младият агент.

— Познавам двама или трима, които се казват Уилбър и работят при нас, но никой от тях не живее наблизо — обади се Грайнърд. — Единият е Уилбър Колинс в офиса във Филаделфия, другият е Уилбър Фокс от Маями и…

— Знаеш ли на кого най-много прилича? — Замислен поглед се появи в очите на местния началник. — На Уилбър Богс от провинция Джаспър.

Младият агент хвърли поглед отново към записките си.

— Възможно е — колебливо отвърна той.

— Кой е той? Някой от нашите бивши агенти? — попита Грайнърд.

— Не, от Агенцията за охрана на околната среда. Ал Грайнърд широко отвори очи.

— Какво?

— Май попаднах в целта? — Джордж Кавана поклати любопитно глава.

— В известен смисъл — предположи Грайнърд. — Имах скоро вземанедаване с агентите от техния отдел за специални операции. Беше ми излязло от ума. Но сега, като се замисля върху всичко, ми се струва, че е много вероятно някой от онзи специален оперативен екип да продължава да обикаля тук.

— Хм, лошо ли е това?

— Бродещ вампир вероятно ще е най-точното описание.

— Е, няма да се тревожим, че Уилбър Богс е от екипа за специални операции… или най-малкото не в момента — предложи Джордж Кавана.

— Така ли? Защо?

— Главно заради това, че той не може да се прикрие в тази област повече от петнадесет минути. Това е ловна и риболовна местност и всеки, който се интересува от тия неща в провинциите Джаксън, Джосефин или Джаспър познава стария Уилбър Богс. Класически пример за страж на дивеча. Ако уловиш над ограничението или извън сезона някоя риба, патица или елен, моментално от храстите ще изскочи Уилбър Богс с усмивка на лице и квитанция в ръка. И дори не си помисляй да се опитваш да се обясняваш или да се измъкнеш от глобата.

— От опит ли говориш, Джордж?

Джордж Кавана се усмихна.

— За щастие, не. Но познавам няколко местни ченгета, които са опитвали да извадят пачката или значката пред Уилбър. Груба грешка.

— Хм, май не е точно твоя тип, въздържания небиещ на очи таен агент?

— Със сигурност — ухили се местният началник на ФБР. — Знаеш ли, като спомена това, мисля, че си спомних нещо, което чух за тези момчета, които бдят над околната среда. Не беше ли нещо за някаква силна многонационална терористична група, която работела за някакъв политически тип извън Вашингтон, а после онези агенти ги ликвидираха, избиха цялата група?

— Загубиха няколко добри агенти в операцията, но да, свършиха дяволски добра работа — неохотно се съгласи Грайнърд.

— Всичко се връща — усмихна се Джордж Кавана. — Забърка се в онази каша от Анкоридж, като упорито продължи да преследваш оня тип от Агенция за охрана на околната среда. Но въпреки това той продължи да се рови… и в края на краищата поведе всички към лошите момчета. Как му беше името?

— Джордж, имал съм предостатъчно конфликти като този в живота си. Зарежи това — изнедоволства Ал Грайнард.

— Хайде, как беше името на агента, който ти създаде толкова много главоболия? — настойчиво попита Кавана.

— Лайтстоун. — Болезнен поглед се появи върху гладко обръснатото лице на Грайнърд. — Хенри Лайтстоун.

Навярно беше добре, че старши агентът Ал Грайнърд нямаше и най-малка представа, че в момента, когато той и местният резидент Джордж Кавана обсъждаха една продължително разработвана и много сложна операция на ФБР, два от екипите на американската Агенция за охрана на околната среда — общо единадесет агенти — активно участваха в тайно разследване на по-малко от сто километра от службата на ФБР в Медфорд, Орегон.

Но вероятно тази новина не би разтревожила Грайнърд повече от откритието, че човекът, който му създаде толкова главоболия през последните две години — специален агент Хенри Лайтстоун, — в този момент беше на по-малко от два километра от офиса на ФБР в Медфорд, готвейки се да започне действия, които щяха да причинят на старши агента от ФБР още повече ядове през следващите дни.

Десет минути по-късно Хенри Лайтстоун и Боби ла Грейндж преминаха през остъкления вход на Националната съдебна лаборатория на Агенцията за охрана на околната среда в Ашланд, Орегон, и спряха за обичайната проверка на рецепцията. Във фоайето забелязаха забързалия се съдебен експерт Ед Роудс, закопчаващ работната си престилка в движение.

— Хенри?

— Хей, Ед. Как си, приятелю?

— Страхотно — приветливо се усмихна Роудс, като раздруса силно ръката на Лайтстоун. — И като поразмисля, изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях — отбеляза той.

— Работата е много по-забавна, когато не стрелят по теб.

— Аха, със сигурност.

— Ед, това е Боби ла Грейндж, бившият ми партньор от отдел „Убийства“ в полицейското управление на Сан Диего. Бих му обяснил какво работиш тук, но нямам никаква представа — призна си Лайтстоун.

— В момента изпълнявам длъжността директор на лабораторията, шеф на компютърната поддръжка и помощникасистент по бърсане на пода. Токущо се спука тръба, която ме принуди да изхвърча оттук.

— Директор на лабораторията? Нима се опитваш да ми кажеш, че шефът отново е излязъл? Той въобще работи ли?

— Абе мярка се от време на време — хилеше се Роудс, докато раздрусваше ръката на Боби ла Грейндж. — Ама да не му го кажете, защото ще ме изрита чак във Вашингтон.

— Нима цялата тази сграда е криминална лаборатория на природозащитниците? — На лицето на Боби ла Грейндж се появи недоумение, докато оглеждаше белия мрамор и стъклената облицовка в синьо.

— Разбира се — похвали се гордо Роудс. — Обичам да ме посещават туристи.

— Нека да свършим първо това, за което сме дошли. — Хенри Лайтстоун измъкна малък прозрачен плик от джоба си.

— Е, предполагам, искаш да ми кажеш, че първата спирка от обиколката ни ще е в лабораторията за контрол. — Ед Роудс използва малка пластмасова карта, за да влезе в обезопасената стая, приближи се до регистриращия брояч, пъхна личната си кодирана карта в едно от четящите устройства, после набра своя код за достъп до системата. — Какво си донесъл?

Лайтстоун му обясни.

— Майтапиш се, нали?

Хенри поклати твърдо глава.

— Добре. — Съдебният експерт спокойно сви рамене, протегна се към близкия телефон и набра трицифрен вътрешен номер.

— Маргарет? Ед е. Спомняш ли си Хенри Лайтстоун от отдела за специални операции? Да, точно така. Е, той пак се върна и няма да познаеш какво ни е донесъл този път.