Кен Годард
Двойно прикритие (44)

40.

Към девет и тридесет същата съботна вечер Хенри Лайтстоун влезе в салона на странноприемницата „Смъртоносен огън“ с кафяв пазарски плик в ръка и се запъти към една от свободните маси.

Мигновено забеляза жената да сервира топъл билков чай с лимон на единствените двама посетители в ресторанта. Тя се обърна, забеляза го, отново се извърна към младите си гости, каза очевидно нещо забавно на момичето и потупа младежа по рамото.

После небрежно се запъти към масата на Лайтстоун с написаното на ръка меню.

— Приятно ми е да видя пак редовен клиент — поздрави го с безразличен глас, като постави смачканото меню пред него. — Като начало мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Всъщност мислих си да започнем с нещо от моята по-черпка — отвърна Лайтстоун, взирайки се в зелените й очи със златисти петънца.

Жената се поколеба, запази предпазлива дистанция и го погледна подозрително.

„Бива си те в словесното джудо, лейди. Вероятно природна дарба“ — помисли си Лайтстоун и въздъхна:

— Реших, че цветята няма да свършат работа. — Той плъзна поглед към пазарския плик, който стоеше на съседния стол.

Очите й проследиха погледа му…

— Съвършено вярно. С какво мислиш да ги заместиш?

— Всъщност доста труден избор. Накрая реших да опитам с две бутилки домашно орегонско вино, ръчно приготвен карамел от едно закътано местенце в Ашланд, килограм и половина първокачествено говеждо филе за всички месоядни в къщата и пакетче пресни скариди, донесени направо от Мексиканския залив. Питам се, дали мога да помоля Дани да направи онзи фантастичен мармаладов пай, за който спомена… и да го сподели с нас.

— И наистина мислиш, че това ще свърши работа?

Лайтстоун се взира доста дълго в зелените очи със златисти петънца, докато се увери, че съвсем не бяха толкова сдържани, колкото изглеждаха.

— Май си спомням, че спомена нещо за някои дами, които се влудявали при вида на кошници за пикник.

Лека усмивка се появи върху устните й.

— Не знам. — Тя си играеше с химикалката и тефтера за поръчки. — Понякога Дани е малко капризен.

— Чувал съм, че добрите готвачи са такива… — замълча Лайтстоун доста дълго, за да придаде специално значение на следващите си думи. — …Особено за специалните рецепти.

— Е, щом така виждаш нещата — усмихна се тя малко тъжно.

— Тогава всичко е наред. — Лайтстоун сви рамене. — Както казах, желая да си поделим удоволствието.

— Виждаш ли ги оттук? — прошепна Лари Пакстън в микрофона след около час.

— Ъхъ — отвърна Майк Такахара.

— Е, по дяволите, какво правят?

— Вечерят.

— Само това?

— Не, и пият. Бяло вино, което изглежда много скъпо. Вероятно е похарчил всичките ни дневни пари за онази бутилка.

— Не и моите — предупреди Дуайт Стоунър в пращящия радиопредавател с къс обхват.

— Не ми пука какво пият — отвърна водачът на екип „Браво“. — Кой е този с тях?

— Прилича ми на готвача. — Техническият агент фокусира обектива. — Свети Исусе, виж онова нещо — прошепна той.

— Къде? — отекнаха в слушалките му гласовете на Стоунър и Уошак.

— Долу, вляво, близо до стола на Хенри.

— По дяволите, за какво говориш? — попита Лари Пакстън. — Не мога да видя нищо с този проклет бинокъл.

— Исусе — прошепна Стоунър.

— Това трябва да е пантерата, за която ни говореше Хенри. Уу, нали е прекрасна? — Изпълненият с почти детско възхищение глас на Уошак прозвуча в пращящата слушалка. — Хей, сега какво прави?

— Като че ли души чатала на Хенри.

— Какво? Дайте ми един от тези бинокли! — помоли се Лари Пакстън.

— Един момент, предполагам, че го прави само за да го влуди. Май наистина иска фъстъчето му — хилеше се Дуайт Стоунър.

И четиримата агенти насочиха биноклите си към леко замъгления образ на огромната черна котка, която се подпираше с предни лапи върху скута на Хенри Лайтстоун, докато облизваше чинията му.

— О, изглежда, това дразни дамата — наблюдаваше техническият агент.

— Аха, като че ли и готвачът се мъчи да издърпа пантерата — говореше развълнувано Уошак в микрофона си. — Човече, това се нарича изящност. Чудя се, какво ли ще се случи след това?

Четиримата мълчаливо зачакаха.

— Както изглежда, и младата дама иска да размърда фъстъчето на Хенри — отбеляза Дуайт Стоунър.

— Аха, но много закъсня — напомни му Томас Уошак. — Пантерата вече облиза чинията му.

— Но както изглежда, това няма да я спре — твърдо заяви Майк Такахара.

— Също и Хенри — добави Дуайт Стоунър. — Мислиш ли, че сега ще се прехвърли на нейната чиния?

— Не, вероятно няма. Просто ще я разбие на пода заедно със сребърните й прибори… и скъпото вино — отбеляза техническият агент на екип „Браво“.

— Хей — изчурулика Уошак, — не мисля въобще, че преследват фъстъчетата си!

Лари Пакстън свали бинокъла, затвори очи и бавно поклати глава.

— Ако ме питаш, тия са го ударили на живот, Пакстън — изтърси Дуайт Стоунър в микрофона. — Ние, агентитеплебеи, опъваме каиша, докато Хенри си играе на масата със сексапилната си дама.

— Която може да е вещица, а може и да не е — добави Майк Такахара.

— Но въпреки това е много секси — отбеляза Стоунър, докато фокусираше бинокъла си.

— Обаче Хенри е изложен много повече от нас на ухапвания, дращене, удари и изстрели, което вероятно изравнява нещата — напомни им техническият агент. — И като спомена за вещица, мисля, че тя сигурно ще го яхне.

— Аха — тъжно въздъхна Стоунър.

Мина доста време, а четиримата мъже продължаваха да наблюдават колегата си.

— Не знам за теб, Лари, но аз започвам да се чувствам като мъж, който гледа еротичен филм — съобщи накрая Майк Такахара. — Защо не оставим тук Томас, а ние да се върнем и да държим под око екип „Чарли“?

— Чудесно — обади се Дуайт Стоунър. — Не мисля, че Хенри ще ни е признателен, ако в този момент се опитаме да го спасим.

Два часа по-късно, когато членовете на екип „Браво“ се прехвърлиха на втория си обект за наблюдение и когато огромната пантера простря лъскавото си туловище, а после се сгуши до отпуснатото голо тяло на Хенри Лайтстоун, жената на име Карла седна в леглото и се взря в двете фигури — за неин ужас сега завзели и сърцето, както леглото й.

Този път наистина.