Кен Годард
Двойно прикритие (21)

17.

— Е, момчета, какво ще кажете? — Боби ла Грейндж отстъпи от димящия грил, където цвъртяха дузина дебели стека.

Около масата, изтегнати в меките тапицирани столове и доволно усмихнати, Лари Пакстън, Дуайт Стоунър, Майк Такахара и Томас Уошак вдигнаха чашите с вино.

— Вдигам тост за теб, Боби — поздрави Лари Пакстън своя домакин. — За стария недооценен детектив от отдел „Убийства“, който имаше лошия късмет да мъкне на гръб партньора си Хенри през всичките тези години в полицията. Наслаждавай се сега на най-прекрасните неща в живота.

— Първокласна колиба — отбеляза Томас Уошак. — Аха, ама лошото е, че ние отново се появихме — обади се Майк Такахара.

— Всъщност, момчета, наистина си помислих да заключа портата и да се обадя на шерифа да ви изгони оттук — призна си Боби ла Грейндж. — Но реших да разбера, по дяволите, какви неприятности можете да ми създадете тук, в центъра на Орегон?

— Сигурен съм, че не искаш да разбереш — предупреди го Дуайт Стоунър и погледна накриво към Лари Пакстън.

Хенри Лайтстоун седеше в средата на обширната дървена тераса и разглеждаше раздвижената фасада на триетажната островърха сграда, облицована с дърво и стъкло. След това с интерес загледа извисяващите се хълмове, просторните светлозелени пасища, блестящата повърхност на двете огромни езера, стотиците обрасли с шубраци дъбови дървета и високите скалисти била на планините — прекрасната панорама около новия дом на Боби ла Грейндж.

— Да ти кажа истината, Боби — отбеляза той, след като завърши огледа си. — Не съм виждал други подобни места. Освен във филмите, разбира се. Колко акра спомена, че…

— Точно шестстотин и четиридесет. Лари Пакстън замига.

— Шестстотин…

— Лари, приятелю мой, един квадратен километър. Или както ние фермерите в Орегон му викаме „пълен квадрат“.

— Знам, знам. — Пакстън заклати смаяно глава. — Човекът, който успя да сгащи наркотрафиканта в онази огромна яхта.

— Хм, добре, че не я потопихме — намеси се Томас Уошак.

— Не му напомняй — изръмжа Стоунър. — Все още не сме вечеряли.

— Ами да сядаме тогава. — Лайтстоун се настани удобно в един от тапицираните столове, после се взря в бившия си партньор. — Е, ще ти го кажа направо. Наистина ли ти, Боби ла Грейндж, си станал почтен орегонски фермер… собственик на ранчо с едър добитък?

Боби ла Грейндж се усмихна доволно.

— И онези крави ей там наистина ли… са твои? — Лайтстоун посочи към малките чернокафяви фигурки, пръснати върху далечното пасбище.

— Точно така. Сто деветдесет и две телици, 209 млади добичета и най-малко един почтен бик. Горедолу четиристотин глави жив добитък. Всъщност без един — добави той, хвърляйки поглед към цвъртящото месо. — Надявам се, тази вечер да ни се услади Харолд. А може би е Хариет. Ама те всичките толкова си приличат.

— Заколил си цяла крава? — ахна силно впечатленият Томас Уошак.

— О, по дяволите, не. — Боби ла Грейндж го погледна неодобрително. — Само посочих едно от проклетите животни и наредих на моя надзирател да е готово за вечеря.

— Охо, той дори си има надзирател да му върши мръсната работа. — Лари Пакстън кимна одобрително. — Харесва ми. Старият Боби има стил въпреки капризите на бившия си партньор и гостите му за вечеря.

— Като спомена за четиристотинте глави — продължи да се задява Хенри Лайтстоун, — обзалагам се, че наистина нямаш и най-малка представа колко от онези тъмни петънца са крави, още по-малко колко от тях в действителност ти принадлежат. Така ли е?

— Е…

— Попитай го какво се случи, когато се измъкна от новата си страхотна кола и се опита да преброи биковете — долетя гласът на Сюзан ла Грейндж през отворения прозорец на кухнята.

Лайтстоун вдигна вежди.

— Беше нещастен случай — измърмори Ла Грейндж. — Само се опитвах да преместя опашката му от пътя си. Откъде, по дяволите, можех да знам, че проклетото ми докосване ще го подразни?

Смаяният Хенри Лайтстоун поклати бавно глава.

— Предполагам, че вече не притежаваш тази хубава кола? — полюбопитства Лари Пакстън.

— Скъпи, кажи му какво рече застрахователят! — долетя през прозореца веселият глас на Сюзан ла Грейндж. — Никога не бил виждал толкова смачкана кола. Е, след войната в Кувейт.

— Женски измишльотини — изръмжа отбранително Боби ла Грейндж.

— Да бе! Трябваше да се обадя на съседа, за да премести бика на другото пасбище и да те свали от онова дърво.

Сюзан ла Грейндж излезе на терасата с огромна тава печени картофи. Дуайт Стоунър веднага скочи от стола, грабна я от ръцете й и я постави в средата на масата с изискан маниер, а домакинята отново се скри в къщата.

— Надявам се, че този съсед е истински фермер — изсумтя Лайтстоун. — И наистина знае нещо за едрия добитък.

— Добри хора — отбеляза Боби ла Грейндж, като любопитно прободе един от стековете. — Ама, момчета, наистина ли ви интересува как ги произвеждаме тези вкусотии?

— Съвсем не — бързо обяви Дуайт Стоунър, преди някой от другите на масата да успее да се обади. — Те ще ядат каквото им предложат… или аз ще го изям вместо тях — добави той и се вторачи в приятелите си.

— Ял съм и сурова китова мас — неочаквано изтърси Томас Уошак. — И всеки път заявявам, че е чудесно.

— Кой пак споменава за суровата китова мас? — Намръщеното лице на Сюзан ла Грейндж се показа през прозореца на кухнята.

— Не му обръщай внимание. — Дуайт Стоунър стрелна заплашителен поглед към дребния агентпилот. — Още един подобен коментар и той никога повече няма да се храни с нас. Да ти помогна ли нещо?

— Е, ако вземеш голяма паница с печената царевица…

Дуайт Стоунър и Майк Такахара тутакси се скриха в къщата.

— Боби, всъщност какво ще правиш с 640 акра и четиристотин крави? — попита Хенри Лайтстоун замислено, когато ухилените Стоунър и Такахара се върнаха с две огромни тави, завити с фолио. Сюзан ла Грейндж ги следваше с препълнена купа със салата.

— Е, според съседите, които вършат подобни неща, откакто Господ е сътворил залеза — подхвана Боби ла Грейндж обяснението си за същината на фермерската работа, — всяка година моят надзирател и аз ще наемаме няколко истински каубои. После оседлаваме конете, яздим из района, събираме всичко, което прилича на крава, подкарваме стадото към кошарите, отделяме големите от малките, дамгосваме всички животни с нагорещеното желязо, пускаме ги и се връщаме вкъщи да си пием бирата. Което ме подсети — Ла Грейндж отиде до близкия хладилник и измъкна запотените студени бутилки. — Готови ли сте за още вино?

— Дай на мен — предложи услугите си Лари Пакстън, като предпазливо пое бутилките.

— По-добре е някой да му помогне за тапата — изръмжа Майк Такахара. — Че както му треперят ръцете…

— Но пък знам как да пия едно от най-добрите орегонски вина „Шардоне“. — Лари Пакстън издърпа тапата на първата бутилка и я подуши одобрително. — Май не ми се иска да напускам това място. Боби, наистина ли държиш на надзирателя си?

Сюзан ла Грейндж показа главата си през прозореца на кухнята.

— Преди някой да е започнал с яденето — съобщи тя усмихнато, — запазете си малко място в стомасите, защото изстудявам на терасата два ябълкови пая.

— Откажи се, Пакстън — предупреди го Дуайт Стоунър с абсолютно сериозен глас, след като забеляза сладкишите. — Ако някой от тази маса се уволни на това божествено място, това ще съм аз.

— Помисли си, Боби. — Майк Такахара погледна към домакина си. — Ако трябва да плащаш храната на Стоунър, по-добре отново да върнеш онзи бик.

Докато Пакстън наливаше вино в чашите им, другите си по-даваха тавите с царевицата, печените картофи и салатата. Боби ла Грейндж разпредели стековете и след като се замисли, сложи две огромни парчета в чинията на Дуайт Стоунър.

Около десет минути само звуците на тракащи прибори и истинско удоволствие съпровождаха изчезването на огромното количество храна.

Накрая Лари Пакстън остави изгризания кочан от царевицата върху масата и се обърна към Сюзан ла Грейндж:

— Сюзан, мразя да те разстройвам, но Боби и аз израснахме на парче земя от пет акра в предградията на Кейджън. И сме се доближавали до животни единствено в кварталната месарница. Факт е, че съпругът ти не може да различи добитъка, освен ако не обърка нещо и получи кравешко лайно в лицето.

— Бях там, когато… — понечи да възрази Сюзан ла Грейндж, но после топна залък в чинията си. — Хей, приятелю, не стоварвай вината върху мен — възпротиви се тя весело. — Не ви ли казах, че сте си загубили ума, когато за първи път започнахте да коментирате преместването в Орегон и купуването на ферма и кану с парите от застраховката?

— Вярно е — призна си Боби ла Грейндж. — Сега сме на сто километра от най-близкия океан, а онова езеро там е дълбоко само шест метра. Което ме подсеща — подозрително добави той, — какво, по дяволите, правите, момчета, в Орегон?

— Сигурен ли си, че точно сега искаш да ни зададеш този въпрос? — предупреди го Дуайт Стоунър, като благодарно прие още печени картофи и огромно количество салата от домакинята.

— Прав е — съгласи се Томас Уошак, размахвайки наполовина оглозгания кочан царевица. — Има опасност да повърнеш. Ял съм всяка сутрин сурова китова мас за закуска, но сегашното дори не искам да си го спомням.

— Сигурен ли си, че наистина искаш да го чуеш по време на вечеря, а и Сюзан е все още тук… — изтърси Хенри Лайтстоун.

— Значи така, а? — Сюзан ла Грейндж грабна един кочан царевица от тавата и се прицели в главата на Лайтстоун. — Двадесет години слушам вашите мъжки истории за какви ли не трупове и за всички известни на мъжете, жените и животните извратени сексуални поведения. Така че давай смело. Какво правите тук?

— Добре. — Лайтстоун сви рамене. — Вие ни попитахте.

И той им разказа.

— Богородице — прошепна пребледнелият Боби ла Грейндж, след като бившият му партньор приключи.

— Седемстотин и петдесет гигантски паяка? — задъхваше се Сюзан ла Грейндж. Без съмнение тя изглеждаше много по-бледа от съпруга си.

Целият таен екип кимаше начумерено.

— Ужасно! — обади се майчинският инстинкт на Сюзан. — Как могат да ви накарат да правите нещо подобно? Ако бях на ваше място, бих… аз бих пропълзяла до леглото и бих издърпала завивките върху главата си.

— Мислиш ли, че не си го помислихме — студено процеди Лайтстоун.

— Хей, може би, ако беше разговарял с шефа — отчаяно въздъхна Дуайт Стоунър.

— Връщам си думите по ваш адрес назад, момчета. — Боби ла Грейндж сви рамене. — Само да ми падне онзи глупак някой ден.

— Но какво ще правите, ако някоя от онези змии ви ухапе? — Сюзан ла Грейндж не можеше да изглежда по-покрусена дори ако беше сервирала вечерята на група сираци от войната.

— Е, докато пристигнат противоотровите, които поръчахме, предполагам, че просто ще подкарваме с бясна скорост към най-близката болница — отвърна Майк Такахара.

— О, не, няма! — заяви категорично Лари Пакстън. — Никой няма да ходи до никакви болници, докато не измъкнем всичките онези същества от кутиите и не ги напъхаме в терариумите. Не ме е грижа кой ще бъде ухапан и от какво. Казах ви, ако трябва, ще остана сам в склада, дори вие, ревльовци, да хукнете господ знае къде просто защото някое малко змийче ви е погледнало накриво.

— Имаш ли някаква идея как се имитира ухапване от змия — попита Стоунър Майк Такахара, като спря да яде мазния си кочан царевица.

Техническият агент кимна.

— Няколко.

— Чудесно. Ще ги обсъдим по-късно.

— Но, за бога… как ще прехвърлите всичките тези същества в терариумите? — попита Сюзан ла Грейндж.

— Нямам представа — призна си Лари Пакстън. — Мислехме да ги храним през дупките.

— Всъщност това не е самата истина. — Дуайт Стоунър се усмихна на Хенри Лайтстоун. — Един от нас ни прецака с бързите си рефлекси, затова си помислихме, че ако останалите просто стоим навън и затискаме вратата…

— Хей, не ме поглеждай — възропта Хенри Лайтстоун. — Не бях аз този, който ядоса Халахан…

— О, да — отвърна му Лари Пакстън. — А кой целуна новото маце и го опипа цялото?

— Хенри, как не те е срам. — Веждите на Сюзан се извиха любопитно, като се обърна към Пакстън. — Искам да чуя всички подробности. Всеки детайл — заяви тя.

— Срамуваме се от постъпката му — увери я командирът на тайния екип. — И затова няма да му позволим да скита из града и да се будалка с талисманите на Голямата стъпка, докато останалите…

— Голямата стъпка? — Сюзан ла Грейндж замига. — Хенри, ти ще преследваш хората, които купуват сувенирите на Голямата стъпка?

— Бойните индиански талисмани — уточни Томас Уошак.

Лайтстоун и Пакстън кимнаха мрачно.

— Но как ще успееш да ги проследиш? — попита замислено Сюзан ла Грейндж. — Нали Голямата стъпка е митичен звяр?

— Всъщност това е дълга история — въздъхна Хенри Лайтстоун.

Сюзан ла Грейндж погледна към съпруга си.

— Да им кажем ли?

— Не, категоричен съм.

Хенри Лайтстоун поглеждаше ту вляво, ту вдясно към двамата си дългогодишни приятели.

— Хайде, кажете какво има? — попита подозрително той.

— Нищо — бързо смени темата Боби. — Само фермерски глупости. Нали знаеш, майтапи за кравешки и бикови лайна и за шури стари глупаци, минали четиридесетте. Нищо интересно. — Лайтстоун отново погледна към Сюзан.

— Той знае нещо, нали?

— Сюзан, предупредих те…

— Ще ти разкажа всичко за онази агентка — подмаза се Лайтстоун.

— Страхотна сделка — засмя се победоносно Сюзан ла Грейндж на съпруга си и после се обърна към Лайтстоун: — Това, което бившият ти партньор искаше да ти съобщи, е, че утре сутринта той плануваше да закупи истински боен талисман на апахите и може би дори козина от Голямата стъпка… за да се зареди със смелост… и да прогони духа на дявола от фермата.

Хенри Лайтстоун замига, после се усмихна широко.

— За да прогони… какво?

— Духа на дявола от фермата. — Домакинята се закиска весело. — Виж, предупредих те, че той се е побъркал.

— Хей, изчакай за момент! — понечи да възрази Лари Пакстън, но Хенри Лайтстоун му направи знак.

— О, не, искам да чуя повечко подробности за това — обърна се Хенри Лайтстоун към бившия си партньор от отдел „Убийства“.

— Хайде, Боби, изплюй камъчето. От кого възнамеряваш да купиш всичките тези свръхестествени стоки?

Боби ла Грейндж се втренчи в съпругата си.

— Мисля, че ще ми трябва адвокат.

— Хей, съпруже, винаги съм ти била адвокатът, от когото си се нуждаел, не го забравяй — отвърна заядливо Сюзан ла Грейндж.

— И за да отговоря на твоя въпрос, специален агент Лайтстоун — обърна се тя към Хенри, — той ще се срещне с някакъв побъркан глупак в местната кръчма „Плоската къща“ утре сутринта. Точно в 8,00.

— Наистина ли мисли, че тези неща ще прогонят духа на дявола от ранчото? — попита Майк Такахара.

— Питай него. — Сюзан ла Грейндж сви рамене.

— Ако беше висял като мен на онова дърво… — отвърна отбранително Боби ла Грейндж.

— Щях да закова цялото проклето чудовище Голямата стъпка на онова дърво, точно до бика — съгласи се Стоунър и закима, докато пълнеше устата си с печени картофи и месо.

— Американските ескимоси винаги окачват кост от пенис на морж на вратата — подхвърли Томас Уошак ехидно. — Помага, особено след като започне да гние.

— Та този побъркан стар глупак. — Хенри Лайтстоун преследваше темата, която го интересуваше най-много. — Случайно да знаеш името му?

— Имаш предвид стария Мъдрец, гадателя? Не съм сигурна.

— Сюзан ла Грейндж погледна към съпруга си. — Знаеш ли истинското му име?

Усмивката на Хенри Лайтстоун стана по-широка, когато се обърна към Лари Пакстън, който гледаше изумено.

— Утре сутринта, точно в 8,00, в местната кръчма „Плоската къща“ — повтори той весело. — Добрият стар Мъдрец, гадателят… Казвал ли съм ти някога за повратите на живота. Можеш ли да повярваш? Приятелю, незаконен търговец на природозащитени стоки отървава кожата си само за още един ден.

— По дяволите, как го прави? — запита жално Майк Такахара другите.

— Карма — предположи Томас Уошак.

— Не, явно има дяволски късмет — измърмори Стоунър.

— Лайтстоун, ако си мислиш, че ще се отървеш от нас, като използваш глупавото случайно съвпадение на обстоятелствата… — предупреди начумерено Пакстън.

— Не, изчакай за минутка — прекъсна го Хенри Лайтстоун и вдигна ръка. — В документа на Халахан, страница двадесет и девет, пише, цитирам по памет: „Специален агент Лайтстоун да открие източника за материалите на субекта Мъдреца и връзките му с другите търговци на природозащитени стоки в района.“ Той се усмихна самодоволно на колегите си около масата.

— От това, което чух досега, определено изглежда, че се спънах в един от основните купувачи на Мъдреца — фалшив фермер на едър добитък, точно в центъра на Джаспър, Орегон. Кой би си помислил?

— Изчакай за минутка, не мисля, че… — понечи да каже нещо Пакстън, но Лайтстоун отново бързо го прекъсна.

— Разбира се, винаги мога да се обадя на Халахан и да му съобщя, че наистина обичам да се подчинявам на преките му заповеди, но след като настоявате, че без мен не можете да се справите с паячетата…

— Не съм мошеник — измърмори Боби ла Грейндж начумерено.

— Скъпи, разбира се, че си. Само дето не си толкова добър.

— Сюзан ла Грейндж потупа съпруга си по рамото. — Ако не друго, погледни само хората, с които дружиш.

— Аха, разбирам намека.

— Е, Сюзан — усмихна се Лайтстоун весело, — както изглежда, ще се нуждая от бързи рефлекси утре сутринта. Не мислиш ли, че трябва да получа допълнително парче от онзи вкусен ябълков пай?