Александър Дюма
Двадесет години по-късно (97)

XXXIV. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ ПОНЯКОГА КРАЛЕТЕ МОГАТ ДА ВЛЯЗАТ ПО-МЪЧНО В СТОЛИЦАТА НА КРАЛСТВОТО СИ, ОТКОЛКОТО ДА ИЗЛЯЗАТ ОТ НЕЯ

Докато д’Артанян и Портос отвеждаха кардинала в Сен Жермен, Атос и Арамис, които се бяха разделили с тях в Сен Дени, се върнаха в Париж.

Всеки от тях трябваше да направи по едно посещение.

Едва пристигнал, Арамис отиде бързо в кметството, където живееше госпожа дьо Лонгвил. Като чу за мира, хубавата херцогиня се развика. Войната я правеше кралица, мирът я караше да абдикира; тя заяви, че никога няма да подпише договора и че иска вечна война.

Но когато Арамис й представи тоя мир в истинската му светлина, тоест с всичките му облаги, когато вместо несигурното й и оспорвано кралство в Париж той й показа вицекралството на Пон дьо л’Арш, тоест на цяла Нормандия, когато подрънка край ушите й петстотин хиляди ливри, обещани от кардинала, когато заслепи очите й с честта, че сам кралят ще бъде кръстник на сина й, госпожа дьо Лонгвил продължи да възразява само .за лице, както правят обикновено всички хубави жени, и да се защищава само с намерение да се предаде.

Арамис се престори, че вярва на съпротивата й, и не поиска да се лиши от удоволствието да я убеди.

— Херцогиньо — й каза той, — вие искахте да победите господин принца, вашия брат, тоест най-великия пълководец на нашето време. Вие успяхте, господин принцът е победен, защото не може да продължава войната. Сега го привлечете на наша страна. Откъснете го незабелязано от кралицата, която той не обича, и от господин Мазарини, когото презира. Фрондата е комедия, в която изиграхме само първото действие. Да видим господин Мазарини, когато настъпи развръзката, тоест когато господин принцът, благодарение на вас, се обърне срещу двора.

Госпожа дьо Лонгвил се преклони пред доводите му. Фрондиращата херцогиня беше толкова силно уверена в могъществото на очарователните си очи, че не се съмняваше ни най-малко във влиянието им дори върху господин дьо Конде; и скандалната хроника от онова време гласи, че тя не се беше излъгала.

Атос, след като се раздели с Арамис на площад Роял, отиде при госпожа дьо Шеврьоз. Тя също беше фрондьорка за убеждаване, но с нея това не беше тъй лесно, както с младата й съперница; в договора не бе включено нито едно условие в нейна полза. Господин дьо Шеврьоз не се назначаваше за управител на някоя провинция и ако кралицата се съгласеше да стане кръстница, тя би могла да кръсти само внук или внучка на херцогинята.

Ето защо при първите думи за мир госпожа Дьо Шеврьоз се намръщи; и въпреки цялата логика на Атос, който се мъчеше да й докаже, че по-нататъшната война е невъзможна, тя настоя да се продължат неприятелските действия.

— Прелестна приятелко — каза Атос, — позволете ми да ви кажа, че всички са уморени от войната, че с изключение на вас и на господин коадютора може би, всички желаят мир. Ще направите да ви заточат, както стана при крал Луи XIII. Повярвайте ми, за нас вече мина времето на интригите и вашите очарователни очи не са създадени Да угаснат в сълзи за Париж, където винаги ще има две кралици, докато вие сте тук.

— О! — извика херцогинята. — Аз не мога да воювам сама, но мога да си отмъстя на тая неблагодарна кралица и на тоя честолюбив любимец и… честна дума на херцогиня, ще си отмъстя!

— Херцогиньо — каза Атос, — коленопреклонно ви се моля, не убивайте бъдещето на господин дьо Бражелон; ето той напредва, господин принцът му желае доброто, той е млад, нека оставим младия крал да се затвърди! Уви, простете слабостта ми, херцогиньо: идва време, когато човек оживява и подмладява в децата си.

Херцогинята се усмихна полунежно, полунасмешливо.

— Графе — каза тя, — много се страхувам, че сте купени от придворната партия. Да не би да сте получили някоя синя лента?

— Да, херцогиньо — отговори Атос, — получих лентата на Жартиерата, която крал Чарлз I ми даде няколко дни преди смъртта си.

Графът казваше истината: той не знаеше за молбата на Портос, не знаеше, че има и друга синя лента.

— Няма що, ще трябва да се запиша при старите жени! — замислено рече херцогинята.

Атос улови ръката й и я целуна. Тя го погледна, въздъхна и каза:

— Графе, Бражелон трябва да е прелестно имение. Вие сте човек с вкус; там навярно има вода, гори, цветя.

Тя въздъхна отново и подпря очарователната си глава на кокетно свитата ръка, все още възхитителна по форма и по белота.

— Херцогиньо, какво говорите? — попита графът. — Никога не съм ви виждал тъй млада и тъй хубава.

Херцогинята поклати глава.

— Господин дьо Бражелон остава ли в Париж? — запита тя.

— Какво мислите?

— Оставете ми го.

— О, не, херцогиньо! Ако вие сте забравила историята на Едип, аз си я спомням.

— Наистина, вие сте много мил, графе, и бих желала да прекарам един месец в Бражелон.

— Не се ли страхувате, че ще ми навлечете много завистници, херцогиньо? — любезно попита Атос.

— Не, графе, ще дойда инкогнито, под името Мари Мишон.

— Вие сте очарователна, херцогиньо.

— Но не задържайте Раул при себе си.

— Защо?

— Защото е влюбен.

— Той… едно дете!

— Затова и обича едно дете! Атос се замисли.

— Имате право, херцогиньо, един ден тая необикновена любов към седемгодишно дете може да го направи много нещастен. Започва война във Фландрия; той ще отиде там.

— А когато се върне, изпратете ми го; аз ще му дам броня против любовта.

— Уви, херцогиньо! — отвърна Атос. — Днес любовта е като войната: и в двата случая бронята е безполезна.

В тая минута влезе РауЛ; той идваше да съобщи на графа и на херцогинята, че тържественото влизане на краля, на кралицата и на министъра е определено за следния ден — така му казал приятелят му граф дьо Гиш.

Наистина на другия ден, още призори, дворът се приготви да напусне Сен Жермен.

В навечерието кралицата повика д’Артанян при себе си.

— Господине — каза му тя, — уверяват ме, че Париж не е спокоен. Страхувам се за краля; вървете край дясната вратичка на каретата ни.

— Ваше величество може да не се тревожи — отговори д’Артанян. — Отговарям за краля.

И като се поклони на кралицата, излезе. Когато излезе от покоите на кралицата, Бернуен му доложи, че кардиналът иска да го види по важна работа. Той отиде веднага при кардинала.

— Господине — му каза Мазарини, — разправят, че в Париж се готви бунт. Аз ще бъда отляво на краля и тъй като бунтът е насочен главно срещу мене, вървете край лявата вратичка на каретата ни.

— Ваше високопреосвещенство може да бъде спокоен — му отговори д’Артанян. — Косъм няма да падне от главата ви.

„Дявол да го вземе! — помисли си той, когато излезе в чакалнята. — Как да се измъкна от това положение? Не мога да бъда едновременно и от лявата, и от дясната страна на каретата. А, ето: аз ще пазя краля, а Портос ще пази кардинала“.

Това решение се хареса на всички, което се случва много рядко. Кралицата вярваше в храбростта на д’Артанян, която тя познаваше, а Мазарини вярваше в силата на Портос, която беше изпитал.

Шествието тръгна за Париж в предварително установен ред. Гито и Коменж, начело на гвардията, вървяха първи; след тях се движеше кралската карета, от дясната страна на която яздеше д Артанян, а от лявата — Портос; след това идваха мускетарите, стари приятели на д’Артанян от двадесет и две години, техен лейтенант от двадесет години и техен капитан от вчера.

Когато Кралската карета пристигна на бариерата, чуха се силни викове: „Да живее кралят!“ и „Да живее кралицата!“ Няколко гласове завикаха: „Да живее Мазарини!“, но никой не ги подкрепи.

Поеха към Нотър Дам, където трябваше да се изпее един Те Deum.

Цялото население на Париж беше по улиците. Швейцарците бяха строени по целия път, но пътят беше толкова дълъг, че те бяха поставени по един в ред и на шест-осем крачки един от друг. Следователно тая стена беше доста несигурна; тя често се пробиваше от вълните на народа и с голяма мъка се възстановяваше.

Всеки път, когато народната тълпа се приближаваше, с най-добри чувства, от желание да види по-отблизо краля и кралицата, които парижаните не бяха виждали цяла година, Ана Австрийска поглеждаше неспокойно д’Артанян, но той я успокояваше с усмивка.

Мазарини, който беше похарчил хиляда луидора, за да викат: „Да живее Мазарини!“,,и който оценяваше чутите викове на двадесет пистола, поглеждаше Портос също така неспокойно, но великанът телохранител отговаряше на погледите му с такъв внушителен бас: „Бъдете спокоен, ваше високопреосвещенство“, че Мазарини наистина почти се успокои.

Когато пристигнаха в Пале Роял, тълпата стана още по-голяма; тя нахлу на площада от всички съседни улици; и цялата тая народна вълна приличаше на широка бурна река, която течеше шумно към кралската карета по улица Сент Оноре.

Когато шествието стигна на площада, разнесоха се силни викове: „Да живеят техни величества!“ Мазарини надзърна пред вратичката. Два-три гласа поздравиха появата му с вика: „Да живее кардиналът!“ Но почти веднага бяха заглушени безмилостно от свиркания, и дюдюкания. Мазарини побледня и се отдръпна бързо назад.

— Мръсници! — промърмори Портос.

Д’Артанян не каза нищо, но засука мустака си с особено движение, което показваше, че хубавото му гасконско настроение се засили още повече.

Ана Австрийска се наведе,към ухото на младия крал и му каза ниско:

— Сине мой, кимнете любезно на господин д’Артанян и му кажете няколко думи.

Младият крал се наведе към вратичката.

— Аз още не съм ви казал добро утро, господин д’Артанян — рече той, — и все пак ви познах. Вие стояхте зад завесите на леглото ми, когато парижаните искаха да видят как спя.

— И ако кралят позволи — отговори д’Артанян, — аз ще бъда винаги край него, когато го заплашва някаква опасност.

— Господине — обърна се Мазарини към Портос, — какво ще направите, ако цялата тая тълпа се нахвърли върху нас?

— Ще убия колкото се може повече, ваше високопреосвещенство — отговори Портос.

— Хм! — промърмори Мазарини. — Колкото храбър и силен да сте, вие не можете да убиете всичките.

— Наистина — рече Портос, като се надигна на стремената, за да огледа по-добре тълпата, — наистина, много са.

„Май че бих предпочел другия“ — помисли си Мазарини. И се отпусна в дъното на каретата.

Кралицата и министърът й се безпокояха ненапразно, особено министърът. Тълпата започваше да се вълнува бурно, макар че все още запазваше външните признаци на уважение и дори на обич към краля и към регентката. Чу се глух шум, който, когато се носи над вълни, предсказва буря, а когато се носи над тълпа, предсказва бунт.

Д’Артанян се обърна към мускетарите и с очи им направи знак, незабележим за тълпата, но много разбираем за тия храбри воини.

Редиците на конете се сгъстиха и лек трепет мина сред хората.

При бариерата де Сержан шествието се видя принудено да спре. Коменж, който яздеше начело на шествието, се обърна назад и се приближи до каретата на кралицата. Кралицата запита д’Артанян с поглед. Той й отговори по същия начин.

— Вървете напред — каза кралицата.

Коменж се върна на предишното си място. Направиха усилие и живата преграда бе пробита.

В тълпата се разнесе ропот, който се отнасяше гоя път не само за министъра, но и за краля.

— Напред! — извика д’Артанян със силен глас.

— Напред! — повтори Портос. Но тълпата сякаш чакаше само тая демонстрация, за да

избухне; всички враждебни чувства, спотаени в нея, избухнаха едновременно. От всички страни се чуха викове: „Долу Мазарини!“ „Смърт на .кардинала!“

В същото време по улиците Гренел Сент Оноре и дю Кок нахлу двойна вълна, проби слабата стена на швейцарската гвардия и стигна до конете на д’Артанян и Портос.

Тая нова вълна беше по-опасна от другите, защото се състоеше от въоръжени хора, и то въоръжени тъй, както обикновено не се въоръжава простолюдието. Виждаше се, че това последно движение не е дело на случая, събрал група недоволни на едно място, а комбинация на враждебен дух, организирал нападение.

Всяка от тия две групи имаше свой водач. Единият явно принадлежеше не само към народа, но дори към почетното съсловие на просяците; в другия лесно можеше да се познае благородник въпреки старанието му да се държи като човек от простолюдието.

Двамата действуваха очевидно по едно и също внушение.

Тук стана такова сблъскване, че то се усети дори в кралската карета; после се чуха хиляди викове, които се сляха в един общ рев, пресечен от два-три гърмежа.

— Мускетари, при мене! — извика д’Артанян. Конвоят се построи в две редици: единият от дясната,

другият от лявата страна на каретата, единият на помощ на д’Артанян, другият на Портос.

Тогава стана схватка, която беше толкова по-страшна, защото нямаше цел, толкова по-гибелна, защото не знаеха нито за какво, нито за кого се бият.