Александър Дюма
Двадесет години по-късно (60)

XXIX. ОЛИВЪР КРОМУЕЛ

— Ще дойдете ли у генерала? — се обърна Мордаунт към д’Артанян и Портос. — Вие знаете, че той ви повика при себе си след сражението.

— Най-напред ние ще заведем пленниците си на сигурно място — каза д’Артанян. — Знаете ли, господине, че всеки от тия благородници струва по хиляда и петстотин пистола?

— О, бъдете спокоен — рече Мордаунт, като напразно се опитваше да потисне жестокостта на погледа си. — Моите кавалеристи ще ги пазят, и ще ги пазят добре; отговарям за тях.

— Аз лично ще ги пазя още по-добре — възрази д’Артанян. — Впрочем какво е нужно за това? Една хубава стая с часови или просто честната им дума, че няма да бягат. Аз ще се погрижа ей сега за това, а после ще имаме честта да се представим пред генерала и да чуем какво ще заповяда да предадем на негово високопреосвещенство.

— Значи вие смятате да заминете скоро? — попита Мордаунт.

— Нашата мисия се свърши и в Англия ни задържа само добрата воля на великия човек, при когото бяхме изпратени.

Младият човек захапа устни, наведе се към сержанта и

му каза на ухото:

— Последвайте тия хора и не ги губете от очи; а когато узнаете де са отседнали, върнете се при градската врата и ме чакайте там.

Сержантът направи знак, че заповедта ще бъде изпълнена.

Тогава вместо да следва тълпата пленници, която водеха в града, Мордаунт тръгна към хълма, откъдето Кромуел беше гледал сражението и където сега му бяха опънали палатка.

Кромуел бе забранил да пускат при него когото и да било: но часовоят, който знаеше, че Мордаунт е едно от най-доверените лица на генерала, помисли, че забраната не се отнася за тоя млад човек.

Мордаунт понадигна завеската на палатката и видя Кромуел, който седеше пред една маса с гръб към него и с отпусната глава на ръцете.

Дали чу шума от идването на Мордаунт или не, но Кромуел не се обърна.

Мордаунт остана прав на вратата.

Най-после, след една минута, Кромуел вдигна натежнЯлата си глава и сякаш почувствувал инстинктивно, че някой стои зад гърба му, бавно погледна назад.

— Аз казах, че искам да бъда сам! — извика той, като видя младия човек.

— Часовоят мислеше, че тая заповед не се отнася за мене — рече Мордаунт. — Но ако заповядате, готов съм Да изляза. — А, вие ли сте, Мордаунт! — каза Кромуел и погледът

сякаш подчиняващ се на волята му, се проясни. — Щом сте дошъл, добре, останете.

— Аз дойдох да ви поздравя.

— Да ме поздравите? С какво?

— Със залавянето на Чарлз Стюърт. Сега вие сте господар на Англия.

— Аз бях много повече господар преди два часа.

— Как така, господин генерал?

— Англия имаше нужда от мене, за да залови тирана; сега тиранът е заловен. Видяхте ли го?

— Да, господин генерал.

— Как се държи?

Мордаунт се поколеба, но истината като че ли насила излезе от устата му.

— Спокойно и с достойнство — отвърна той.

— Какво каза?

— Няколко думи за сбогом на приятелите си.

— На приятелите си? — прошепна Кромуел. — Значи той има приятели?

И добави високо:

— Защити ли се?

— Не, господин генерал, всички го напуснаха с изключение на трима-четирима души; нямаше възможност да се защищава.

— На кого предаде шпагата си?

— На никого, счупи я.

— Добре е постъпил; но още по-добре щеше да направи да не я чупи, да я употреби с по-голяма полза.

Настъпи минутно мълчание.

— Струва ми се, че командирът на полка, който охраняваше краля, Чарлз, е убит? — каза Кромуел и загледа втренчено Мордаунт.

— Да, господин генерал.

— Кой го уби?

— Аз.

— Как се казваше?

— Лорд Уинтър.

— Чичо ви! — извика Кромуел.

— Чичо ми? — възрази Мордаунт. — Предателите на Англия не са ми роднини.

Кромуел се замисли за минута, като гледаше младия човек; след това с тая дълбока меланхолия, която тъй добре изобразява Шекспир, каза:

— Мордаунт, вие сте ужасен служител.

— Когато господ заповядва, няма какво да се разсъждава — каза Мордаунт. — Аврам вдигна нож над Исак, а Исак беше негов син.

— Да — рече Кромуел, — но господ не допусна жертвоприношението.

— Аз погледнах около себе си — отговори Мордаунт, — но не видях нито козел, нито козле в храстите на полето.

Кромуел се наведе.

— Вие сте железен човек, Мордаунт — каза той. — д как се държаха французите?

— Като храбри хора — отвърна Мордаунт.

— Да, да — промърмори Кромуел, — французите се сражават добре; и наистина, ако далекогледът не ме излъга, струва ми се, че ги видях в първата редица.

— Там бяха.

— Все пак след вас.

— За това са виновни конете им, а не те. Настъпи пак минутно мълчание.

— А шотландците? — попита Кромуел.

— Те удържаха думата си и не се помръднаха от мястото си — каза Мордаунт.

— Мръсници! — промърмори Кромуел.,

— Офицерите им искат да ви видят, господин генерал.;

— Нямам време. Заплатиха ли им?

— Нощес.

— Нека се махат тогава, нека се върнат в планините си, нека скрият там срама си, ако планините им са достатъчно високи за това; нямам вече работа с тях, нито те с мене. А сега идете си, Мордаунт.

— Преди да си отида, искам да ви задам няколко въпроса, господин генерал, и да ви помоля за нещо, господарю мой.

— На мене ли? Мордаунт се поклони.

— Аз идвам при вас, моя герой, моя покровител, моя баща, и ви питам: „Господарю, доволен ли сте от мене?“ Кромуел го погледна учудено. Младият човек остана невъзмутим.

— Да — каза Кромуел, — откакто ви познавам, вие не само изпълнявахте дълга си, но и бяхте верен приятел, ловък посредник, добър войник.

— Спомняте ли си, господин генерал, че аз пръв дадох идеята да влезем в преговори с шотланците за предаването на краля им?

— Да вярно е, идеята е ваша; моето презрение към хората още не беше стигнало до такава степен.

— Добър посланник ли бях във Франция?

— Да, вие добихте от Мазарини всичко, което исках.

— Биех ли се винаги разпалено за вашата слава и за вашите интереси?

— Може би прекалено разпалено, за което ви укорявах преди малко. Но какво целите с всички тия въпроси?

— Искам да ви кажа, милорде, че дойде време, когато с една дума можете да ме възнаградите за всичките ми заслуги.

— А! — рече Оливер с леко презрително движение. — Наистина аз забравих, че всяка услуга изисква възнаграждение, че вие ми служихте, а още не сте възнаграден.

— Вие можете да ме възнаградите веднага, дори свръхочакванията ми.

— Как така?

— Наградата е под ръка, почти я държа в ръцете си.

— Каква е тая награда? — попита Кромуел. — Да ви предложа злато? Или искате чин? Или желаете да управлявате област?

— Ще изпълните ли молбата ми?

— Да видим най-напред каква е.

— Милорде, когато ми казвахте: „Ще изпълните една заповед“, нима ви казвах някога: „Да видим каква е тая заповед“?

— Но ако желанието ви е неизпълнимо?

— Когато вие желаехте нещо и ми поръчвахте да го изпълня, отговарях ли ви някога: „Това е невъзможно“?

— Не молба е такъв предговор…

— О, бъдете спокоен, милорде — рече Мордаунт просто, — тя няма да ви разори.

— Е добре — каза Кромуел, — обещавам да изпълня молбата ви, доколкото е в моята власт. Говорете.

— Милорде — продължи Мордаунт, — тая сутрин уловиха двама пленници: дайте ми ги.

— Нима предлагат значителен откуп? — попита Кромуел

— Напротив, мисля, че са бедни, милорде.

— Значи те са ваши приятели.

— Да, те са ми приятели, скъпи приятели, и бих дал живота си за техния живот.

— Добре, Мордаунт — каза Кромуел с радостно движение, като придоби отново по-добро мнение за младия човек, — добре, давам ти ги; не искам дори да зная кои са; прави с тях каквото искаш.

— Благодаря ви, милорде — извика Мордаунт, — благодаря! Занапред животът ми ви принадлежи, и дори да го загубя, пак ще ви бъда задължен. Благодаря ви, вие заплатихте щедро службата ми.

Той падна на колене пред Кромуел, улови ръката му и я целуна въпреки усилията на пуританския генерал, който не искаше или се показваше, че не иска тая почти царска почест.

— Как! — каза Кромуел, като го питаше на свой ред, когато той ставаше. — И нищо повече? Никаква награда? Нито злато, нито чинове?

— Вие ми дадохте всичко, каквото можехте да ми дадете, милорде. и днес ние си уредихме напълно сметките.

Мортаунт изскочи от палатката на генерала с неописуема радост, която бликаше от сърцето и от очите му. Кромуел го последва с очи.

— Тоя човек уби чичо си! — промърмори той. — Уви! Ето какви са служителите ми! Може би този, който не иска или сякаш не иска нищо. е поискал пред бога повече, отколкото тези, които се домогват до златото на провинциите и хляба на нещастните. Никой не ми служи безплатно. Чарлз, който ми е пленник, има още приятели може би, а аз нямам.

И като въздъхна, той потъна отново в мислите си, прекъснати от Мордаунт.