Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

X. КЪЩАТА НА КРОМУЕЛ

Това беше наистина Мордаунт, когото д’Артанян бе проследил, без да го познае.

Като влезе в къщата, той си махна маската, свали прошарената брада, която си бе сложил, за да не го познаят, изкачи се по стълбата, отвори една врата и влезе в стая с тъмни тапети, осветявани от лампа. Тук край писмената маса седеше един човек и пишеше.

Тоя човек беше Кромуел.

Известно е, че Кромуел имаше в Лондон дветри тайни Убежища, неизвестни дори на по-голямата част от приятелите му с изключение на най-близките. Мордаунт, както си спомняме, беше от числото на последните.

Когато той влезе, Кромуел вдигна глава.

— Вие ли сте, Мордаунт? — му каза той. — Идвате късно.

— Господин генерал — отговори Мордаунт, — исках да видя церемонията докрай и затова закъснях.

— А, не предполагах, че сте толкова любопитен — забеляза Кромуел.

— Аз съм винаги любопитен, когато пада някой от неприятелите на ваше превъзходителство, а този не беше от най-малките. Но вие не бяхте ли в Уайтхол, господин генерал?

— Не — отговори Кромуел. Настъпи минутно мълчание.

— И не знаете подробности? — запита Мордаунт.

— Никакви. Тук съм от сутринта. Зная само, че е имало заговор с цел да се спаси кралят.

— А, вие знаехте ли това?

— Дребна работа. Четирима души, преоблечени като работници, искали да отвлекат краля от затвора и да го заведат в Грийнуич, където ги чакала една фелука.

— И знаейки всичко това, ваше превъзходителство стоеше тук, спокоен и бездеен?

— Спокоен, да; но кой ви каза, че съм бил бездеен?

— Но ако заговорът беше успял?

— Желаех това.

— Аз мислех, че ваше превъзходителство смята смъртта на Чарлз I за нещастие, необходимо за благото на Англия.

— Точно така, и сега съм на това мнение — каза Кромуел. — Той трябваше да умре, нищо повече; но може би щеше да бъде по-добре, ако беше умрял не на ешафода.

— Защо, ваше превъзходителство? Кромуел се усмихна.

— Извинете — рече Мордаунт, — но вие знаете, господин генерал, че съм ученик в политиката и при всеки случай желая да се възползувам от уроците на учителя ми.

— Защото тогава биха казали, че съм го осъдил в името на правосъдието, а съм го оставил да избяга от милосърдие.

— Но ако беше наистина избягал? —

— Невъзможно.

— Невъзможно ли?

— Да, бях взел предпазни мерки.

— и познава ли ваше превъзходителство четиримата заговорници, които искаха да спасят краля?

— Те са тия четирима французи, от които двама изпрати кралица Анриет при мъжа си, а двама — Мазарини при мене. — А как мислите, господин генерал, дали Мазарини не им е възложил тая работа?

— Възможно е, но той ще се отрече от тях.

— Мислите ли?

— Сигурен съм в това.

— Защо?

— Защото не постигнаха целта си.

— Ваше превъзходителство ми даде двама от тия французи, когато бяха виновни само, че са защищавали Чарлз I. Сега са виновни в заговор срещу Англия. Желае ли ваше превъзходителство да ми ги даде и четиримата?

— Вземете ги — каза Кромуел.

Мордаунт се поклони с усмивка на тържествуваща злоба.

— Но ако обичате — продължи Кромуел, като видя, че Мордаунт се готви да му благодари, — да се върнем на гоя нещастен Чарлз. Викаше ли народът?

— Много малко, и то повечето: „Да живее Кромуел!“

— Де стояхте вие?

Мордаунт погледна за миг генерала, като се опитваше Да прочете в очите му дали пита случайно или пък знае всичко.

Но пламенният поглед на Мордаунт не можа да проникне в мрачните дълбочини на Кромуеловия поглед.

— Стоях на такова място, откъдето виждах и чувах всичко — отговори Мордаунт.

Сега пък Кромуел погледна втренчено Мордаунт и Мордаунт се помъчи да бъде непроницаем. След като го погледа няколко секунди, той отвърна очи равнодушно.

— Изглежда — каза Кромуел, — импровизираният паЛач е извършил много добре работата си. Ударът, както Ми доложиха, бил майсторски.

Мордаунт си спомни казаното от Кромуел, че не знае никакви подробности, и от тая минута се убеди, че генералът е присъствувал на екзекуцията, скрит зад някоя За @веса или някой капак на прозорец.

— Действително — каза той със спокоен глас и безстрастно лице — всичко се свърши с един удар.

— Може би това е било занаятът му — забеляза Кромуел.

— Така ли мислите, господин генерал?

— Защо не?

— Тоя човек не приличаше на палач.

— А кой друг, освен палач, би поискал да упражни тоя страшен занаят? — попита Кромуел.

— Но може би — възрази Мордаунт — някой личен неприятел на краля Чарлз, който се е зарекъл да му отмъсти и му е отмъстил. Може би някой благородник, който е имал важни причини да мрази сваления крал и който, знаейки, че той се готви да бяга и ще му се изплъзне, е застанал на пътя му с маска на лицето и секира в ръката, не като палач, а като пратеник на съдбата.

— Възможно е и това — съгласи се Кромуел.

— А ако е така — продължи Мордаунт, — ваше превъзходителство ще осъди ли постъпката му?

— Не е моя работа да го съдя — отговори Кромуел. — Нека го съди бог.

— Но ако ваше превъзходителство познаваше тоя благородник?

— Не го познавам, господине, и не желая да го познавам — каза Кромуел. — Има ли значение за мене, че това е тоя или оня? Щом Чарлз бе осъден, не човек е отсякъл главата му, а секира.

— И все пак, ако не беше тоя човек, кралят щеше да се спаси — забеляза Мордаунт.

Кромуел се усмихна.

— Без съмнение — продължи Мордаунт — вие сам казахте, че са искали да го отвлекат.

— И щяха да го заведат до Грийн уич. Там той трябваше да се качи с четиримата си спасители на една фелука Но на фелуката се намираха четирима мои хора и пет бъчви барут, собственост на народа. В морето тия четирима души щяха да се прехвърлят в лодката и вие сте вече доста изкусен политик, Мордаунт, за да ви обяснявам останалото.

— Да, в морето те щяха да хвръкнат във въздуха.

— Точно така. Взривът щеше да извърши това, което

секирата не бе поискала да извърши. Кралят Чарлз щеше да изчезне завинаги. Щяха да кажат, че, избягнал човешко правосъдие, той е бил застигнат от божието наказание; щяхме да бъдем само негови съдии, а сам бог щеше

да му бъде палач. Ето от какво ме лиши вашият маскиран благородник, Мордаунт. Сега виждате добре, че с пълно основание не искам да го познавам; наистина, въпреки най-добрите му намерения аз не мога да му бъда благодарен за тая работа.

— Господин генерал — каза Мордаунт, — както винаги аз се прекланям смирено пред вас. Вие сте дълбок мислител и — продължи той — вашата идея за минираната фелука е превъзходна.

— Глупава — възрази Кромуел, — защото излезе безполезна. В политиката са превъзходни само тия идеи, които дават плод; всяка пропаднала идея е глупава и безплодна. И така, идете довечера в Грийнуич, Мордаунт — каза Кромуел и стана, — намерете собственика на фелуката „Светкавица“ и му покажете бяла кърпичка с четири възли на краищата — това е условният знак; заповядайте на хората да се върнат на брега, а барута да занесат обратно в арсенала, ако само …

— Ако само … — повтори Мордаунт, лицето на когото светна от дива радост, докато Кромуел говореше.

— Ако само тази фелука с цялото си снаряжение не може да послужи на вашите лични интереси.

— О, милорде, милорде! — извика Мордаунт. — Бог, когато ви е правил свой избраник, ви е дал поглед, от който нищо не може да се изплъзне.

— Струва ми се, че ме нарекохте милорд? — каза Кромуел със смях. — Насаме то е нищо, но пазете се тая дума да не излезе от устата ви пред нашите простаци пуритани.

— Нали така ваше превъзходителство ще бъде наричан скоро?

— Надявам се — отговори Кромуел, — но сега е още

рано.

Кромуел стана и взе мантията си.

— Отивате ли си, господин генерал? — попита Моргаунт.

— Да — отвърна Кромуел, — аз спах тук вчера и завчера, а вие знаете, че нямам обичай да спя три пъти под ред в едно легло.

— И така ваше превъзходителство ми дава пълна свобода тая нощ? — осведоми се Мордаунт.

— И дори утре цял ден, ако е необходимо — каза Кромуел. — От снощи — прибави той усмихнато — вие се потрудихте доста за мене и ако имате да оправяте някои лични работи, справедливо е да ви дам време за това.

— Благодаря, господин генерал; надявам се, че ще го употребя добре.

Кромуел кимна с глава на Мордаунт, след това се обърна и попита:

— Въоръжен ли сте?

— Шпагата е с мене — отговори Мордаунт.

— И никой ли не ви чака на вратата?

— Никой.

— Тогава елате с мене, Мордаунт.

— Благодаря, господин генерал; заобиколките, които сте принуден да правите, като минавате по подземния проход, ще ми отнемат много време, а след това, което ми казахте, страхувам се, че изгубих твърде много време. Ще изляза през другата врата.

— Добре, вървете — каза Кромуел.

И натисна едно скрито копче. Отвори се врата, тъй изкусно замаскирана в тапицерията, че и най-набитото око не би могло да я различи.

Тая врата, движена от пружина, се затвори отново след него.

Това беше един от тия тайни изходи, които, както ни разказва историята, са се намирали във всички тайни къщи на Кромуел.

Той минаваше под пустата улица и извеждаше в дъното на една пещера, в градината на друга къща, на сто крачки от тая, от която излезе бъдещият протектор.

Именно през тая последна част от сцената Гримо видя през отвора на зле дръпнатата завеса двамата мъже и последователно разпозна Кромуел и Мордаунт.

Видяхме как подействува тая новина на приятелите.

Д’Артанян се опомни пръв.

— Мордаунт? — извика д’Артанян. — О, небе! Сам бог нИ го изпраща!

— Да — потвърди Портос. — Да изкъртим вратата и да го нападнем.

— Напротив — каза д’Артанян, — да не къртим нищо, да не вдигаме шум. Шумът ще привлече хора; ако той е тук, както каза Гримо, с достойния си господар, сигурно на петдесетина крачки от тука се намира отряд войници. Ей, Гримо, елате тук и се помъчете да стоите на краката си.

Гримо се приближи. Яростта му се беше възвърнала заедно с чувствата, но той беше твърд.

— Добре — продължи д’Артанян. — Сега се качете отново на балкона и ни кажете дали още има някой с Мордаунт, дали се готви да излезе или да ляга; ако има някой, ще почакаме да остане сам; ако излезе, ще го уловим на изхода; ако остане, ще издъним прозореца. Все пак това не е тъй шумно и тъй мъчно, както да се кърти врата.

Гримо се закатери мълчаливо към прозореца.

— Пазете другия изход, Атос и Арамис. Ние с Портос оставаме тук.

Двамата приятели се подчиниха.

— Е какво, Гримо? — попита д’Артанян.

— Сам е — отговори Гримо.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Не видяхме другаря му да излиза.

— Може би е излязъл през друга врата.

— Какво прави?

— Слага си мантия и ръкавици.

— Сега е наш ред! — прошепна д’Артанян.

Портос улови ножа си и несъзнателно го извади от ножницата.

— Сложи го обратно на мястото му, приятелю Портос — Рече д’Артанян. — Тук не става въпрос да се удря веднага. Той е в ръцете ни и ние трябва да действуваме, както му е редът. Най-напред трябва да си поговорим, това ще заприлича на сцената в Армантиер; само да се надяваме.

че тоя няма да има потомство и че като го смажем, ще смажем с него всичко.

— Шт! — каза Гримо — Той се готви да излиза. Приближава се до лампата. Духа я. Нищо вече не виждам.

— Слизай тогава, слизай!

Гримо скочи назад и падна на краката си. Снегът заглуши шума. Не се чу нищо.

— Иди предупреди Атос и Арамис да застанат от двете страни на вратата, както ще направим ние с Портос; ако го заловят, нека плеснат с ръце; ние ще направим същото.

Гримо изчезна.

— Портос, Портос — каза д’Артанян, — прикрийте някак широките си рамене, мили приятелю; не трябва да ги види, когато излиза.

— Стига само да излезе от тука!

— Шт! — рече д’Артанян.

Портос се притисна така до стената, сякаш искаше да влезе в нея. Д’Артанян направи същото.

От скриптящата стълба се чуха стъпките на Мордаунт. Незабележимо прозорче заскърца в жлеба си. Мордаунт надзърна, но не видя нищо благодарение на предпазните мерки, взети от двамата приятели. Тогава мушна ключа в ключалката; вратата се отвори и той се показа на прага.

В същия миг се намери лице срещу лице с д’Артанян.

Поиска да хлопне вратата. Портос се спусна и я отвори широко. Той плесна три пъти с ръце. Атос и Арамис дотичаха.

Мордаунт побледня, но не изпусна нито вик, не извика за помощ.

Д’Артанян отиде право към него и почти бутайки го с гърдите си, го накара да се изкачи заднешката обратно по стълбата, осветена от лампа, която позволяваше на гасконеца да не губи от очи ръцете на Мордаунт. Но Мордаунт разбра, че ако убие д’Артанян, ще трябва после да се разправя с трима други неприятели. Ето защо той не направи ни най-малък опит да се защити, никакво заплашително движение. Стигнал до вратата, почувствува се притиснат до нея и навярно си помисли, че тук ще бъде краят; но се излъга. Д’Артанян протегна ръка и отвори вратата. Двамата се намериха в стаята, в която преди десет минути младият човек приказваше с Кромуел.

Портос влезе след него. На стълбата той беше протегнал ръка и бе откачил лампата от тавана; сега с нея запали лампата в стаята.

Атос и Арамис влязоха също и заключиха вратата след себе си.

— Седнете, ако обичате — каза д’Артанян, като подаде стол на младия човек.

Той взе стола от ръцете на д’Артанян и седна, бледен, но спокоен. На три крачки от него Арамис постави три стола за себе си, д’Артанян и Портос.

Атос седна в най-далечния ъгъл на стаята, сякаш беше решил да остане неподвижен зрител на това, което щеше да се разиграе.

Портос седна от лявата страна на д’Артанян, а Арамис — от дясната.

Атос изглеждаше смазан. Портос си търкаше дланите с трескаво нетърпение.

Арамис си хапеше усмихнато устните до кръв.

Само д’Артанян се въздържаше, поне наглед.

— Господин Мордаунт — каза той на младия човек, — понеже след толкова дни, изгубени в тичане едни след други, случаят ни събра най-после, да поприказваме малко, ако обичате.