Александър Дюма
Двадесет години по-късно (13)

XIII. КАК Д’АРТАНЯН, КАТО СЕ СРЕЩНА ОТНОВО С ПОРТОС, ВИДЯ, ЧЕ ЩАСТИЕТО НЕ Е В БОГАТСТВОТО

Д’Артанян премина оградата и се намери пред замъка; той слизаше от коня, когато на външната стълба се появи някакъв великан. Нека бъдем справедливи към д’Артанян: независимо от егоистичните съображения сърцето му заби от радост, когато той видя тоя висок ръст и войнствена фигура, които му напомняха един храбър и добър човек.

Той изтича към Портос и се хвърли в прегръдките му; всички слуги, наредени в кръг на почтително разстояние, ги гледаха със смирено любопитство. Мускетон, на първия ред, си триеше очите; горкият момък не преставаше да плаче от радост, откак видя д’Артанян и Планше.

Портос улови приятеля си за ръката.

— О, колко се радвам, че ви виждам отново, мили д’Артанян! — извика той с глас, който се беше превърнал от баритон в бас. — Значи не сте ме забравили?

— Да ви забравя? О, мили дьо Валон, забравят ли се най-хубавите дни на младостта, верните приятели и заедно посрещнатите опасности? Като ви виждам отново, цялото ни старо приятелство минута по минута възкръсва в паметта ми.

— Да, да — отговори Портос, като се мъчеше напразно да засуче нагоре мустака си, увиснал в селската самотия, — да, големи глупости извършихме навремето си и доста неприятности създадохме на клетия кардинал.

И той въздъхна. Д’Артанян го погледна.

— Във всеки случай — мирно продължи Портос — бъдете добре дошъл, мили приятелю, вие ще ми помогнете да се развеселя. Утре ще идем на лов за зайци в полето — великолепно поле имам — или за сърни в горите ми — чудно хубави гори. Аз имам четири хрътки, които минават за най-леките в цялата провинция, и хайка кучета, които нямат равни на себе си на двайсет левги наоколо.

И Портос въздъхна отново.

„Охо! — си каза д’Артанян. — Нима моят юначага не е тъй щастлив, както изглежда?“

След това каза гласно:

— Но най-напред ще ме представите на госпожа дьо Валон, защото си спомням едно писмо с любезна покана от вас, на което в края тя е благоволила да прибави няколко реда.

Трета въздишка на Портос.

— Аз изгубих госпожа дю Валон преди две години — каза той — и още скърбя за това. Ето защо и напуснах замъка си дю Валон край Корбей и се преселих в имението дьо Брасьо, а после обстоятелствата ме принудиха да купя и това имение. Бедната госпожа дю Валон! — продължи Портос, като направи печална гримаса. — Тя не беше жена с много отстъпчив характер, но накрая все пак се примири с моите навици и вкусове.

— Значи вие сте богат и свободен? — каза д’Артанян.

— Уви! — отговори Портос. — Вдовец съм н имам четиридесет хиляди ливри доход. Хайде да закусим, искате ли?

— И то много; утринният въздух ми отвори апетита.

— Да, въздухът ми е чудесен.

Те влязоха в замъка; вътре всичко беше позлатено от горе до долу; позлатени корнизи, позлатена резба, позлатени мебели.

Наредена маса ги чакаше.

— Виждате — каза Портос, — у мен винаги е така.

— Дявол да го вземе, поздравявам ви! Такава маса няма и кралят.

— Да, чувах, че Мазарини го храни много лошо. Опитайте гоя котлет, мили д’Артанян, той е от моите овни.

— Вие имате много нежни овни, поздравявам ви.

— Да, те пасат в моите ливади, а ливадите са ат ХВОНН.

— Дайте ми още.

А, Не, вземете по-добре от гоя заек; убих го вчера в едно от моите пасища за зайци.

— Дявол да го вземе, какъв вкус! — каза д’Артанян. — О, вие с мащерка ли храните вашите зайци?

— А как намирате виното ми? — запита Портос. — Приятно е, нали?

— Превъзходно е.

— А при това е местно.

— Наистина ли?

— Да, от южния склон на планината ми; това лозе дава двайсет бъчви.

— Но това е истински гроздобер!

Портос въздъхна за пети път. Д’Артанян броеше въздишките му.

— Но слушайте, мили ми приятелю — каза той, като любопитствуваше да проникне в тая загадка, — май че нещо ви опечалява. Да не би да страдате случайно?,. . Да не би здравето …

— Отлично е, мили мой, по-добро е от когато и да било; мога да убия с юмрук вол.

— Тогава семейни неприятности …

— Семейни? За щастие съм сам-самичък на света.

— Но тогава какво ви кара да въздишате?

— Мили мой — каза Портос, — ще бъда откровен с вас: аз не съм щастлив.

— Вие не сте щастлив, Портос? Вие, който имате замък, ливади, планини, гори; вие, който най-после имате четиридесет хиляди ливри доход, вие не сте щастлив?

— Мили мой, наистина имам всичко, но съм сам сред всичко това.

— А, разбирам: вие сте заобиколен от сиромаси, което е унизително за вас.

Портос побледня леко и пресуши огромна чаша вино от лозето си на южния склон.

— Съвсем не — каза той, — напротив; представете си, че всички те са селски благородници, които имат някаква титла и се смятат за потомци на Фарамон1, Карл Велики или най-малко на Юг Капет2. Аз се заселих тук след тях, следователно трябваше да отида

——

Фарамон — френски крал — 430–428 г. Б. пр.

Юг Ка пет — родоначалник на френската кралска династия . Б. пр.

 

пръв при тях, което и направих; но знаете ли, мили мой, госпожа дю Валон …

При тия думи Портос като че ли се задави.

— Госпожа дю Валон — продължи той — беше от съмнително благородство; първия път тя беше омъжена (струва ми се, д’Артанян, че не е нещо ново за вас) за прокурор. Те намериха, че това е гадно. Точно така казаха: „гадно“. Разбирате, за такава дума мога’ да се убият тридесет хиляди души. Аз убих двама; това накара другите да млъкнат, но не ме направи техен приятел. Така че сега съм извън обществото, живея сам скучая, чезна.

Д’Артанян се усмихна; той забеляза слабото място и приготви удара.

— Но най-после — каза той — вие сам сте благородник и жена ви не може да ви отнеме благородството.

— Да, но разбирате ли, тъй като не съм от историческите благородници като Куси, които се задоволяваха с титлата „милостиви господарю“, или Роаношш, които не искаха да бъдат херцози, всички тия хора, все виконтове или графове, са винаги на първо място — в черква, при церемонии, навсякъде — и аз си мълча. О, ако бях поне…

— Барон, нали? — опита д’Артанян, като довърши изречението на приятеля си.

— О! — извика Портос със светнало лице. — О, ако бях барон!

„Добре — помисли си д’Артанян, — тук успехът ми е сигурен.“

После каза високо:

— Е, добре, мили приятелю, днес ви нося именно тая титла, която толкова желаете.

Портос подскочи така, че цялата зала се разтресе; две-три бутилки изгубиха равновесие, изтърколиха се на земята и се счупиха. При тоя шум дотича Мускетон, а зад него, в далечината, се показа Планше с пълна уста и салфетка в ръка.

— Вика ли ме ваша светлост? — попита Мускетон. Портос му направи знак с ръка да прибере счупените бутилки.

— С удоволствие виждан — каза д’Артанян, — че тоя славен момък е още при вас.

— Той е мой управител — отговори Портос. И като повиши гласа си, прибави:

— Оплете си кошницата тоя хитрец, личи си! Но — продължи по-ниско — той е привързан към мене и няма да ме напусне за нищо на света.

„И го нарича ваша светлост“ — помисли си д’Артанян.

— Излезте, Мустон — каза Портос.

— Вие казахте Мустон? А, да, съкратено: Мускетон е много дълго за изговаряне.

— Да — забеляза Портос, — и при това от една левга Мирише на казарма. Но ние говорехме по работа, когато тоя хитрец влезе.

— Да — рече д’Артанян, — но да отложим разговора за по-късно, вашите хора биха могли да заподозрат нещо; може би има шпиони в страната. Вие разбирате, Портос, става дума за сериозни неща.

— Дявол да го вземе! — каза Портос. — Тогава да се поразходим в парка ми, за да ни се смели храната.

— На драго сърце.

И тъй като бяха закусили достатъчно, двамата тръгнаха да обикалят великолепната градина. Алеи от кестени и липи затваряха едно пространство най-малко от тридесет арпана1; на всеки кръстопът, обграден от гъсти дървета, тичаха зайци, изчезвайки в храстите и играейки във високата трева.

— Честна дума — каза д’Артанян, — паркът не пада по-долу от всичко останало: и ако във вашето езеро има толкова риби, колкото зайци има в зайчарниците ви, вие сте щастлив човек, мили ми Портос, ако не сте престанали да обичате лова и не сте се пристрастили към риболова.

— Приятелю мой, аз предоставих риболова на Мускетон: то е удоволствие за простолюдието; затова пък понякога се занимавам с лов; тоест когато се отегчавам, сядам тук на някоя мраморна пейка, заповядвам да донесат пушката ми, заповядвам да доведат Гредине, любимото ми куче и стрелям по зайците.

— Но това е много забавно! — рече д’Артанян.

— Да, много забавно — отговори Портос с въздишка. Д’Артанян не ги броеше вече.

— После — продължи Портос — Гредине отива да търси и сам ги отнася на готвача; той е дресиран на това.

— О, чудесно животинче! — каза д’Артанян.

— Но да оставим Гредине — продължи Портос. —

——

1 А р п а н — стара френска мярка за повърхнина, от 34 до ара.

 

Ще ви го подаря, ако желаете, защото почва да ми омръзва. Да се върнем сега на нашата работа.

— На драго сърце — рече д’Артанян. — Но предупреждавам ви, мили приятелю, за да не ме укорите после във веруломство, че трябва да промените начина на живота си.

— Как така?

— Трябва да сложите отново, бронята, да опашете шпагата, да се впуснете в приключения и както в миналото да оставяте понякога подире си следи от собствената си кръв; е, знаете, както едно време.

— А, дявол да го вземе! — рече Портос.

— Да, разбирам, вие сте се изнежили, мили приятелю; пуснали сте корем и ръката ви няма вече оная гъвкавост, за която гвардейците на господин кардинала са имали толкова доказателства.

— О, ръката е все още добра, кълна ви се — каза Портос, като протегна ръка, приличаща на овнешка плешка.

— Толкова по-добре.

— Значи ще воюваме?

— Е, боже мой, да!

— И срещу кого?

— Следихте ли политиката, приятелю мой?

— Аз? И през ум не ми е минавало.

— Тогава за Мазарини ли сте или за принцовете?

— За никого не съм.

— Тоест вие сте за нас. Толкова по-добре, Портос, това е най-доброто положение за оня, който иска да си уреди работите. И така, мили мой, ще ви кажа, че идвам от страна на кардинала.

Тая дума подействува така на Портос, като че ли все още беше 1640 година и като че ли ставаше дума за истинския кардинал.

— Охо! — каза той. — Какво желае негово високопреосвещенство от мене?

— Негово високопреосвещенство желае да постъпите на служба у него.

— А кой му е говорил за мене?

— Рошфор. Спомняте ли си?

— дявол да го вземе! Тоя, който на времето ни причини толкова неприятности и който ни накара толкова да тичаме по пътищата; същият, когото три пъти нагостихте последователно с шпага — впрочем падаше му се.

— Но знаете ли, че той стана наш приятел? — попита д’Артанян.

— Не, не знаех това. А, значи той не е злопаметен?

— Вие се лъжете, Портос — аз не съм злопаметен. Портос не разбра много добре; но, както знаем, той не се отличаваше със съобразителност.

— Значи вие казвате — продължи той, — че граф дьо Рошфор е говорил за мен на кардинала?

— Да, а след това кралицата.

— Как, кралицата?

— За да ни вдъхне доверие, тя му дала дори знаменития диамант, помните ли, който продадох на господин дезЕсар и който, не зная как, е попаднал пак в ръцете й.

— Но, струва ми се — забеляза Портос с простия си здрав разум, — че по-добре щеше да направи, ако го беше дала на вас.

— И аз така мисля — отговори д’Артанян. — Но какво да се прави! Понякога кралете и кралиците имат особени прищевки. Най-после, тъй като те се разпореждат с богатствата и почестите, те раздават парите и титлите, хората им са предани.

— Да, предани им са! — повтори Портос. — Значи сега вие сте им предани? …

— На краля, на кралицата и на кардинала. Нещо повече, аз гарантирах и за вашата преданост.

— И казвате, че сте уговорили известни условия за мене?

— Великолепни, мили мой, великолепни! Преди всичко вие имате пари, нали? Четиридесет хиляди ливри додишно, както сам ми казахте.

У Портос се пробуди недоверието.

— Е, приятелю мой — отговори той, — парите никога не са много. Госпожа дю Валон остави едно объркано наследство; самият аз не съм много учен, така че живуркам от ден за ден.

„Той се страхува да не съм дошъл да му искам пари назаем“ — помисли си д’Артанян.

— О, приятелю мой — каза той високо, — толкова по-добре, ако сте притеснен!

— Как толкова по-добре? — попита Портос.

— Разбира се, защото негово високопреосвещенство ще даде всичко, каквото му поискат — земя, пари, титли.

— Ааа! — извика Портос, като опули очи при последната дума.

— При предишния кардинал — продължи д’Артанян — ние не съумяхме да се възползуваме от случая, а можехме; не говоря за вас; вие имате четиридесет хиляди ливри доход и според мене сте най-щастливият човек на земята.

Портос въздъхна.

— Все пак — продължи д’Артанян — въпреки вашите четиридесет хиляди ливри доход, а може би именно по причина на тия четиридесет хиляди ливри доход струва ми се, че една малка коронка ще стои добре на вашата карета, а?

— Е, разбира се — отговори Портос.

— Е, дорбе, мили мой, заслужете я; тя е на върха на шпагата ви. Ние няма да си пречим един на друг. Вашата цел е титлата; моята — парите. Да спечеля достатъчно, за да възстановя Артанян, порутил се след кръстоносните походи, които разорили моите прадеди, ида купя тридесетина арпана земя наоколо — повече нищо не ми трябва. Ще се оттегля там и ще умра спокойно.

— А аз искам да бъда барон — каза Портос.

— И ще бъдете.

— А не помислихте ли също за другите наши приятели? — попита Портос.

— Разбира се! Видях се с Арамис.

— Е, какво желае той? Да бъде епископ?

— Арамис — рече д’Артанян, като не желаеше да разочарова Портос, — Арамис, представете си, мили мой, е станал монах н йезуит и живее като мечка: отрекъл се е от всичко и мисли само за спасението на душата си. Предложенията ми не можаха да го склонят.

— Толкова по-зле! — каза Портос. — Той беше човек с ум. А Атос?

— Още не съм го виждал, но от вас ще отида при него. Знаете ли де ще го намеря?

— Близо до Блоа, в едно малко имение, което е наследил от някакъв роднина.

— Бражелон. Разбирате ли, мили мой, Атос, който е благороден като император, изведнъж наследява и ние, което му дава право на графска титла! Какво прави с всички тия графства? Графство дьо ла Фер, гра дьо Бражелон?

— И при това няма деца — каза д’Артанян.

— Хм! — рече Портос. — Чувах, че осиновил някакъв млад човек, който много му приличал в лицето.

— Атос, нашият Атос, който беше добродетелен ка Сципион1? Виждахте ли се с него?

— Не.

— Е, утре ще му занеса новини за вас. Страхувам се само, между нас казано, че страстта му към виното го е много състарила и съсипала.

— Да, наистина, той пиеше много.

— При това той беше най-старият от всички ни — забеляза д’Артанян.

— Само с няколко години — възрази Портос. — Сериозният му вид го състаряваше много.

— Да, вярно е. И така, ако Атос се присъедини към нас, толкова по-добре; ако пък не се присъедини, е, ще минем и без него. Само ние двамата струваме колкото дванайсет.

— Да — отговори Портос, като се усмихна при спомена за миналите подвизи, — но ние четиримата бихме стрували колкото трийсет и шест; още повече, че службата ще бъде тежка, ако се съди по думите ви.

— За новобранци, да; но не за нас.

— А дълго ли ще продължи?

— Ех, може да продължи три-четири години!

— Ще се бием ли много?

— Надявам се.

— Толкова по-добре в края на краищата, толкова добре! — извика Портос. — Не можете да си представите мили мой, откак съм тук, колко ми се ще да се поразтуша ! Понякога в неделя, след литургия, препускам с кон по полетата и по именията на съседите, за да се натъкна някое сериозно спречкване, защото чувствувам нужда от него; но нищо, мили мой! Не зная от уважение ли;

——

1 Сципион Назика — древногръцки държавен деец, проявил се със своята добродетел. — Б. пр.

 

към мен, от страх ли, което е по-вероятно, оставят ме да тъпча с кучетата си люцерните, да газя, когото срещна, и аз се връщам в къщи още по-отегчен, това е то. Кажете ми поне по-лесно ли се бият в Париж?

— Колкото за това, мили мой, просто е прекрасно; няма нито укази, нито кардиналска гвардия, нито Жюсак, нито други копои. Боже мой! Знаете, под фенер, в странноприемница, навсякъде; „фрондьор ли сте?“ — изваждаш шпагата, и готово. Господин, дьо Гиз уби господин дьо Колини насред площад Роял и нема никакви последици.

— О, тогава това е повече от прекрасно! — каза Портос.

— Освен това — продължи д’Артанян — в скоро време ще имаме сражения по всички правила, с топове, с пожари; това ще бъде много разнообразно.

— Тогава съм съгласен.

— Давате ли думата си?

— Да, решено. Ще се бия наляво и надясно за Мазарини. Но…

— Но?

— Но той ще ме направи барон.

— Е, дявол да го вземе, това е вече решено! — каза д’Артанян. — Казах ви и ви повтарям, че гарантирам за вашето баронство.

При това обещание Портос, който не се беше съмнявал никога в думата на приятеля си, зави с него назад към замъка.