Александър Дюма
Двадесет години по-късно (72)

IX. ЧОВЕКЪТ С МАСКАТА

Макар че беше само четири часа след обяд, навън цареше пълен мрак; валеше гъст и сух сняг. Арамис се върна също и намери Атос ако не в безсъзнание, поне крайно отпаднал.

При първите думи на приятеля си графът излезе от полулетаргията, в която беше изпаднал.

— И така — започна Арамис, — съдбата ни победи!

— Победи ли! — отговори Атос. — Благороден и нещастен крал!

— Ранен ли сте? — попита Арамис.

— Не, това е неговата кръв. Графът си изтри челото.

— Де бяхте?

— Там, където ме оставихте, под ешафода.

— И всичко ли видяхте?

— Не, но всичко чух. Да ме пази бог от друг такъв час, какъвто преживях! Косата ми не е ли побеляла?

— Тогава вие знаете, че не го напуснах, нали?

— Чувах гласа ви до последната минута.

— Ето ордена, който той ми даде — каза Арамис, — ето и кръста, който взех от ръката му. Той желаеше да бъдат предадени на кралицата.

— А ето и кърпичка, за да се завият — прибави Атос. И извади от джоба си кърпичката, която беше натопил

в кръвта на краля.

— А какво направиха сега с тоя нещастен труп? — попита Атос.

— По заповед на Кромуел ще му отдадат кралски почести. Поставихме трупа в оловен ковчег; лекарите балсамйрат тия нещастни останки и когато свършат работата си, — кралят ще бъде изложен в придворната черква с непрекъснато горящи свещи. —

— Подигравка! — мрачно каза Атос. — Кралски почести на тоя, когото-убиха.

— Това доказва, че кралят умира, но кралската власт — не — забеляза Арамис.

Уви! — продължи Атос. — Това е може би последният кралрицар на земята.

— Хайде, не се отчайвайте, графе — каза един мощен глас от стълбата, където се разнасяха широките крачки на Портос, всички сме смъртни, клети приятели.

— Пристигате късно, мили Портос — забеляза граф дьо

Ла ФеР-

— Да — отвърна Портос, — по пътя ми имаше хора,

коИто ме задържаха. Те танцуваха, негодниците! Улових един за шията и струва ми се, че го позадуших. В тая минута минаваше патрул. За щастие тоя, с когото имах работа, не можа да говори няколко минути. Възползувах се от това и се спуснах в една малка улица. Тая малка улица ме отведе в друга, още по-малка. Тогава се изгубих. Не познавам Лондон, не зная английски и вече мислех, че никога няма да намеря пътя; но най-после съм тук.

— А де е д’Артанян? — попита Арамис. — Не го ли видяхте? Да не му се е случило нещо?

— Тълпата ни раздели — отговори Портос — и въпреки всичките ми усилия не можах да се съединя с него.

— О, аз го видях! — огорчено каза Атос. — Той стоеше в първия ред на тълпата, на чудесно място, за да не изпусне нищо; и тъй като, не може да се отрече, зрелището беше интересно, той е поискал да го догледа до края.

— О, граф дьо Ла Фер — чу се един спокоен глас, макар и запъхтян от бързото ходене, — вие ли клеветите отсъствуващите?

Тоя укор се заби в сърцето на Атос. Но тъй като впечатлението, което му бе направил д’Артанян в първите редици на тоя глупав и кръвожаден народ, беше много силно, той се задоволи да отговори:

— Не ви клеветя, приятелю. Тук се безпокояха за вас и аз казах де бяхте. Вие не познавахте краля Чарлз, той беше чужд човек за вас и вие не бяхте длъжен да го обичате.

Казвайки това, той протегна ръка на приятеля си. Но Д’Артанян се престори, чене забелязва това движение, и продължи да държи ръката си под мантията.

Атос отпусна бавно протегнатата ръка.

— Ух. уморих се! — каза д’Артанян и седна.

— Изпийте чаша порто — посъветва го Арамис, като взе

бутилка от масата и напълни една чаша. — Пийте, Това ще ви подкрепи.

— Да, да пием — рече Атос, който почувствува, че е Засегнал гасконеца, и желаеше да се чукне с него, — да пием и да напуснем тая отвратителна страна. Фелуката ни чака, както знаете; да заминем още довечера, няма какво повече да правим тук.

— Много бързате, господин графе — забеляза д’Артанян

— Тая кървава почва ми пари краката — отвърна Атос

— А на мене снегът не ми ги пари — спокойно каза гасконецът.

— Но какво искате да правим тук сега, когато кралят не е жив? — запита Атос.

— И така, господин графе — небрежно отвърна д’Артанян, — вие мислите, че няма вече какво да правите в Англия?

— Абсолютно нищо — отговори Атос, — освен да се съмнявам в божествената добрина и да презирам собствените си сили.

— Е, а аз — каза д’Артанян, — аз, окаяникът, кръвожадният зяпач, който се настани на трийсет крачки от ешафода, за да види по-добре как пада главата на тоя крал, когото не познавах и който, както изглежда, ми беше безразличен, аз не мисля като господин графа … Аз оставам!

Атос побледня страшно. Всеки укор на приятеля му се забиваше дълбоко в сърцето му.

— Вие оставате в Лондон? — попита Портос, Като се обърна към д’Артанян.

— Да. А вие?

— Ех — каза Портос, малко смутен от присъствието на Атос и Арамис, — ех, ако вие оставате, аз дойдох с вас и ще си отида само с вас; няма да ви оставя сам в тая отвратителна страна.

— Благодаря, прекрасни приятелю. Тогава ще ви предложа да участвувате в едно малко предприятие, което заедно ще приведем в изпълнение, когато господин графът си замине. Тая мисъл ми хрумна, когато гледах известното ви зрелище.

— Какво е то?

— Да узнаем кой е тоя маскиран човек, който тъй усърдно си предложи услугите да отсече главата на краля.

— Маскиран човек! — извика Атос. — Значи вие не сте изпуснали палача?

— Палачът? — каза д’Артанян. — Той и сега е долу в избата, където, предполагам, приказва с бутилките на съДЪржателя. Добре че ми напомнихте… И Той се приближи до вратата и извика:

„Мускетон!“

— Какво обичате, господине? — отговори един глас, който сякаш излизаше от земята.

— Пуснете пленника, всичко се свърши.

— Но кой е тоя окаяник, който се е осмелил да вдигне ръка срещу краля си? — попита Атос.

— Палач любител, който впрочем си служи сръчно със секирата, защото, както той се надяваше, достатъчен беше само един удар — каза Арамис.

— Не видяхте ли лицето му? — запита Атос.

— Той беше с маска — отвърна д’Артанян.

— Но вие бяхте край него, Арамис?

— Видях само прошарена брада, която се подаваше под маската.

— Значи възрастен човек? — попита Атос.

— О, това няма никакво значение — забеляза д’Артанян. — Когато си слагаш маска, лесно е да си сложиш и брада.

— Яд ме е, че не го проследих — рече Портос.

— Е, мили Портос, а пък на мене точно тая мисъл ми хрумна — каза д’Артанян.

Атос разбра всичко и стана.

— Прости ми, д’Артанян — каза той. — Аз се усъмних в бога, можех да се усъмня и в тебе. Прости ми, приятелю.

— След малко ще видим това — полуусмихнато рече д’Артанян.

— И после? — се обади Арамис.

— После — продължи д’Артанян, — докато гледах не краля, както мисли господин графът (аз зная как умират хора и тия сцени ме разстройват винаги, макар че би трябвало да свикна вече с тях), а палача с маската, хрумна ми тая мисъл, както ви казах, да узная кой е той. А тъй като сме свикнали да действуваме заедно и да се викаме на помощ едни други, както се вика едната ръка на помощ на другата, аз погледнах несъзнателно около себе

си, за да видя дали и Портос не е там, защото вас, Арамис, видях край краля, а вие, графе, както знаех, трябваше да бъдете под ешафода. Затова ви и прощавам — прибави той и протегна ръка на Атос, — защото навярно сте страдали много. И така аз погледнах около себе си и видях отдясно една разцепена глава, превързана криво-ляво с черна тафта. „Ай да му се не види — си помислих, — струва ми се, че тая превръзка е моя и че някъде аз съм кърпил тоя череп“. Действително това беше нещастният шотландец, братът на Пари, над когото, спомняте ли си, Грослоу беше решил да изпитва силите си и който имаше само половин глава, когато го намерихме.

— Отлично си спомням — каза Портос, — човекът с черните кокошки.

— Именно, същият; той правеше знаци на друг човек, който стоеше от лявата ми страна; обърнах се. и познах честния Гримо, който като мене изяждаше с очи маскирания палач. „О!“ — му рекох аз. И тъй като господин графът употребява тоя звук, когато говори с него, Гримо разбра повикването и се обърна, сякаш движен от пружина; той ме позна от своя страна, посочи с пръст маскирания човек и каза: „А?“ Това значеше: „Видяхте ли?“ — „Дявол да го вземе!“ — отговорих. Разбирахме се отлично един други. Обърнах се отново към нашия шотландец: погледите му бяха също много красноречиви. Накъсо казано, всичко се свърши по най-зловещ начин, както знаете. Народът се разотиде; постепенно почна да се мръква; аз се отдръпнах в един ъгъл на площада заедно с Гримо и шотландеца, на когото дадох знак да остане с нас, и гледах оттам как палачът се върна в кралската стая и почна да се преоблича; сигурно дрехите му бяха окървавени. След това той си сложи черна шапка на главата, зави се с мантия и изчезна. Сетих се, че ще излезе, и изтичах при вратата. Наистина след пет минути видяхме, че слиза по стълбата.

— Тръгнахте ли след него? — извика Атос.

— Да, дявол да го вземе! — каза д’Артанян. — Но това не беше тъй лесно. На всяка крачка той се обръщаше и ние трябваше да се крием или да вземаме равнодушен вид. Лесно можех да го убия, но аз не съм егоист и запазих това удоволствие за вас, Арамис, и за вас, Атос, за да ви

утеша малко. Най-после след половин час ходене по най-криволичещите улици в старата част на града той се приближи до една самотна къщичка, съвсем тиха и неосветена, сякаш никой нямаше вътре. Гримо извади пистолет от широките си панталони. „А?“ — рече той, като ми го показа. „Още не“ — му казах и спрях ръката му. Казах ви, че ми беше хрумнала една мисъл. Човекът с маската се спря пред една ниска врата и извади ключ; но преди да го мушне в ключалката, той се обърна отново да види дали не го следят. Аз се скрих зад едно дърво. Гримо зад един стълб. Шотландецът, който нямаше де да се скрие, се просна по корем на пътя. Без съмнение преследваният от нас не ни забеляза, защото чух, скърцането на ключа; вратата се отвори и той изчезна.

— Мръсникът му! — извика Арамис. — Когато вие сте идвал натука, той е избягал навярно и няма да го намерим вече.

— Хайде де, Арамис — прекъсна го д’Артанян, — вие като че ли не ме познавате.

— Но през вашето отсъствие … — започна Атос.

— Е, през моето отсъствие не можеха ли да ме заместят Гримо и шотландецът? Преди той да направи десет крачки навътре, аз обиколих цялата къща. На едната врата, тая, през която влезе, поставих нашия шотландец и му обясних със знаци, че ако човекът с черната маска излезе, той трябва да го последва, където и да отиде, а Гримо ще го следва отдалече и после ще се върне да ни чака на мястото, където бяхме. На втория изход поставих Гримо със същата заповед и ето ме. Зверът е обграден; сега кой иска да участвува в залавянето му?

Атос се спусна да прегърне д’Артанян, който си триеше челото.

— Приятелю — каза той, — наистина вие бяхте много Добър, като ми простихте; аз съм виновен, сто пъти виновен, все пак трябваше да ви познавам; но дълбоко у нас има нещо лошо, което непрекъснато ни кара да се съмняваме.

— Хм! — се обади Портос. — Дали случайно палачът не е господин Кромуел, който, за по-голяма сигурност е решил сам да извърши тая работа?

— И дума да не става! Господин Кромуел е дебел и

нисък, а тоя е тънък, строен и по-скоро висок, отколкото нисък.

— Някой осъден войник, който е помилван за това — каза Атос. — Така също направиха и с нещастния Шале.

— Не, не — продължи д’Артанян, — той няма отмерения вървеж на пехотинец, няма разкрачения вървеж на кавалерист. Има изящен крак, във вървежа му има нещо не просто. Или аз се лъжа много, или имаме работа с благородник.

— Благородник! — извика Атос. — Невъзможно! Това би било безчестие за цялото благородническо съсловие

— Чудесен лов! — извика Портос със смях, от който затрепераха стъклата на прозорците. — Чудесен лов, дявол да го вземе!

— Все още ли мислите да заминавате, Атос? — попита

д’Артанян.

— Не, оставам — отговори благородникът със заплашително движение, не обещаващо нищо добро на тоя, за когото се отнасяше.

— Тогава вземайте шпагите! — извика Арамис. — Вземайте шпагите! И да не губим нито миг.

Четиримата приятели облякоха бързо благородническите си дрехи, опасаха шпагите си, повикаха Мускетон и Блезоа и им заповядаха да платят на съдържателя и да бъдат готови за заминаване, защото вероятно още тая нощ ще напуснат Лондон.

Нощта стана още по-тъмна, снегът продължаваше да вали и сякаш огромен саван покри града цареубиец; беше около седем часа вечерта, по улиците рядко се срещаха минувачи; всички разговаряха тихо по домовете си за страшните събития през тоя ден.

Завити с мантиите си, четиримата приятели преминаха всички площади и улици в старата част на града, тъй оживени през деня и тъй пусти тая вечер. Д’Артанян ги водеше, като опитваше да се ориентира от време на време по кръстовете, които бе направил с ножа си по стените; но нощта беше тъй тъмна, че тия знаци едва можеха да се различат. Обаче д’Артанян помнеше тъй добре всеки стълб, всяка чешма, всяка фирма, че след половин час ходене стигна с тримата си спътници до самотната къща.

За миг д’Артанян помисли, че братът на Пари е изчезвал; но се излъга: здравият шотландец, свикнал на студовете в планините си, се беше изтегнал край един стълб като статуя, паднала от пиедестала си, безчувствена към студа на годишното време, бе оставил да го покрие снегът; но при приближаването на четиримата приятели той стана.

— А, ето още един добър служител — каза Атос. — Праведни боже, добрите хора не са тъй редки, както се мисли; това е утешително.

— Няма защо да бързаме с похвалите към нашия шотландец — рече д’Артанян. — Аз мисля, че тоя хубостник е тук по своя лична работа. Слушал съм, че тия господа, които са се родили от другата страна на Туийд, са много злопаметни. Пазете се, капитан Грослоу! Няма да видите добро, ако се срещнете с него.

Като се отдели от приятелите си, той се приближи до шотландеца и му се обади. След това направи знак на другите да дойдат.

— Е какво? — попита Атос на английски.

— Никой не излезе — отговори братът на Пари.

— Добре; останете с тоя човек, Портос, а и вие, Арамис. Д’Артанян ще ме заведе при Гримо.

Не по-малко ловък от шотландеца, Гримо се беше заврял в хралупата на една върба, от която си бе направил будка. За миг д’Артанян си помисли същото, каквото си помисли за другия часовой, а именно, че човекът с маската е излязъл и че Гримо е отишъл след него.

Изведнъж се показа една глава и подсвирна леко. .

— О! — каза Атос.

— Да — отговори Гримо.

Те се приближиха до върбата.

— Е, излезе ли някой? — попита д’Артанян.

— Не, но някой влезе — отвърна Гримо.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— Аха, значи са двама.

— Бих искал да бъдат четирима — забеляза Атос. — Поне играта ще бъде равна.

— Може би са четирима — каза д’Артанян.

— Как така?

— Преди да дойдат тия, нима не е Могло да има други хора в къщата, които да ги чакат?

— Може да се види — се обади Гримо и показа един прозорец, през капаците на който проникваха няколко лъча светлина.

— Наистина — рече д’Артанян, — да повикаме другите Те заобиколиха къщата и дадоха знак на двамата Си

приятели да дойдат.

Портос и Арамис дотичаха веднага.

— Видяхте ли нещо? — попитаха те.

— Не, но ей сега ще видим — отговори д’Артанян и по каза Гримо, който, залавяйки се за издатините на стената, се беше изкачил вече на пет-шест фута от земята.

Четиримата се приближиха. Гримо продължаваше да се изкачва с ловкостта на котка; най-после успя да се улови за една от тия железни куки, за които се закачат капаците, когато са отворени; в същото време напипа с крак някакъв издаден корниз, който му се стори достатъчно сигурна опорна точка, защото направи знак, че е достигнал целта си. След това долепи око до цепнатината на капака.

— Е какво? — попита д’Артанян. Гримо показа два пръста.

— Говори — каза Атос, — знаците ти не се виждат. Гримо направи усилие над себе си.

— Двама — рече той, — единият е с лице към мене, а другият — с гръб.

— Добре. А кой е тоя, който е с лице към тебе?

— Човекът, когото видях да минава.

— Познаваш ли го?

— Май че го познах и не съм се излъгал: дебел и нисък.

— Кой е? — едновременно запитаха тихо четиримата приятели.

— Генерал Оливър Кромуел.

Четиримата приятели се спогледаха.

— А другият? — попита Атос… — Слаб и строен…

— Това е палачът — едновременно казаха д’Артанян и Арамис.

— Виждам само гърба му — продължи Гримо. — Но чакайте, той се движи, обръща се; и ако е свалил маската, ще мога да видя… Ах!

Сякаш поразен в сърцето, Гримо изпусна желязната кука с глух стон, се отдръпна назад и полетя надолу. Портос го улови с ръце.

— Видя ли го? — попитаха четиримата.

— Да — отговори Гримо с настръхнала коса и с потно чело.

— Слабия и строен човек? — запита д’Артанян.

— Да.

— Палача, нали? — попита Арамис.

— Да.

— И кой е? — запита Портос.

— Той, той! — измънка Гримо, бледен като смърт, и с разтреперани ръце улови ръката на господаря си.

— Кой той? — попита Атос.

— Мордаунт! … — отговори Гримо.

Д’Артанян, Портос им Арамис подвикнаха от радост. Атос направи крачка назад, прекара ръка по челото си и промърмори:

— Съдба!