Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vingt ans après, 1845 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (26 декември 2006)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“
Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова
Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
София 1970
Alexandre Dumas Vingt ans apres
Paris, Calmann Levy, editeur
История
- — Добавяне
- — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Двадесет години по-късно | |
Vingt ans après | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Създаване | |
Първо издание | 1845 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Тримата мускетари“ |
Следваща | „Виконт дьо Бражелон“ |
Двадесет години по-късно в Общомедия |
„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.
Сюжет
Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.
Външни препратки
- „Двадесет години по-късно“ на сайта „Моята библиотека“
XVIII. КУЛАТА СЕН ЖАК ЛА БУШРИ
В шест часа без четвърт господин дьо Гонди свърши всичките си работи в града и се върна в архиепископията.
В шест часа доложиха за свещеника от Сен Мери.
Коадюторът погледна бързо дошлия и видя, че зад него стои друг човек.
— Нека влезе — каза той. Свещеникът и Планше влязоха.
— Ваше преосвещенство — каза свещеникът от Сен Мери, — ето лицето, за което имах честта да ви говоря.
Планше се поклони с вид на човек, който е посещавал знатни домове.
— Готов ли сте да служите на народното дело? — попита Гонди.
— Естествено — отговори Планше, — аз съм фрондьор в душата си. Така, както ме виждате, ваше преосвещенство, аз съм осъден на обесване.
— За какво?
— Изтръгнах от ръцете на Мазариновите сержанти един благороден и знатен господин, когато го водеха обратно в Бастилията, където е лежал пет години.
— Как се казва?
— О, ваше преосвещенство го познава добре: граф дьо Рошфор.
— А, наистина! — каза коадюторът. — Чувах да се говори за тая история: вие сте разбунтували, казаха ми, целия квартал.
— Почти — отговори Планше самодоволно.
— И вие сте по занятие? …
— Сладкар, на улица де Ломбар.
— Обяснете ми как при такъв мирен занаят сте развили такива войнствени наклонности в себе си?
— А как ваше преосвещенство, духовно лице, ме приема сега в кавалерско облекло, с шпага отстрани и шпори на ботушите?
— Отговорът не е лош, ей богу! — каза Гонди със смях. — Но вие знаете, че въпреки расото си съм имал винаги войнствени наклонности.
— Е добре, ваше преосвещенство, а аз, преди да стана сладкар, бях три години сержант в Пиемонтския полк, а преди това бях година и половина слуга на господин д’Артанян.
— Лейтенантът на мускетарите ли? — попита Гонди.
— Същият, ваше преосвещенство.
— Но разправят, че е голям мазаринист, а?
— Е!… — рече Планше.
— Какво искате да кажете?
— Нищо, ваше преосвещенство. Господни д’Артанян е на служба; работата на господин д’Артанян е да защищава Мазарини, който му плаща за това, както нашата работа, работата на другите граждани, е да нападаме Мазарини, който ни обира.
— Вие сте умен момък, приятелю; може ли да се разчита на вас?
— Мислех, че преподобният отец е гарантирал за мене.
— Да; само че предпочитам да чуя потвърждение от самия вас.
— Можете да разчитате на мене, ваше преосвещенство, ако работата е да се внесе смут в града.
— Точно такава е работата. Как смятате, колко души можете да съберете през нощта?
— Двеста мускета и пестотин алебарди.
— Ако във всеки квартал се намери по един човек, който да направи същото, утре ще имаме много силна армия.
— Разбира се.
— Съгласен ли сте да се подчинявате на граф дьо Рошфор?
— Готов съм да го последвам в ада; и това не са празни думи, защото смятам, че е способен да отиде там.
— Браво!
— По какъв знак ще могат да се отличават утре приятелите от враговете?
— Всеки фрондьор може да сложи връзка слама на шапката си,
— Добре. Дайте знак.
— Имате ли нужда от пари?
— Парите не пречат никога и в никаква работа, ваше преосвещенство. Ако няма, ще се мине н без тях; ако има, работата ще върви по-бързо и по-добре.
Гонди се приближи до един сандък и извади торбички. ¦
— Ето ви петстотин пистола — каза той. — И ако работата върви добре, утре можете да получите още толкова.
— Аз ще дам подробен отчет на ваше преосвещенство за тая сума — рече Планше и сложи торбичката под мишницата си.
— Добре, препоръчвам ви кардинала.
— Бъдете спокоен, той е в сигурни ръце. Планше излезе.
Свещеникът остана малко назад.
— Доволен ли сте, ваше преосвещенство? — попита
той.
— Да, тоя юнак май не си поплюва на ръцете.
— Е добре, той ще извърши повече, отколкото обеща.
— Чудесно тогава.
И свещеникът настигна Планше, който го чакаше на стълбата. След десет минути доложиха за свещеника от
Сен Сюлпис.
Щом вратата се отвори, в кабинета на Гонди се втурна… граф дьо Рошфор.
— Значи вие сте, мили графе! — извика дьо Гонди, като му протягаше ръка.
— И така решихте ли се най-после, ваше преосвещенство? — попита Рошфор.
— Отдавна вече се реших — отговори Гонди.
— Да не говорим повече за това; вие казахте и аз ви вярвам. Ние ще дадем бал на Мазарини,
— Е … надявам се,
— А кога ще почнат танците?
— Поканите са за тая нощ — каза коадюторът, — но цигуларите ще засвирят едва утре сутринта.
— Можете да разчитате на мене и на петдесет войника, които ми обеща кавалерът д’Юмиер, ако имам нужда.
— Петдесет войника?
— Той събира новобранци и ми ги дава до свършването на празника; тогава ако липсват някои, аз ще ги заменя с други.
— Добре, мили Рошфор, но това не е всичко.
— Какво има друго? — усмихнато попита Рошфор.
— Какво направихте с господин дьо Бофор?
— Той е във Вандомоа и чака да му пиша кога да се върне в Париж.
— Пишете му, време е вече.
— Значи сте уверен в работата си?
— Да, но трябва да се побърза, защото щом населението на Париж се разбунтува, веднага ще се появят не един, а десет принца, желаещи да застанат начело: ако закъснее, мястото ще бъде заето.
— Мога ли да говоря от ваше име?
— Да, разбира се.
— И да му кажа, че може да разчита на вас?
— Несъмнено.
— И вие ще му дадете пълна власт?
— Във войната, да; колкото за политиката…
— Вие знаете, че той не е силен в нея.
— Той ще ме остави да действувам сам за кардиналската ми шапка.
— Държите ли на нея?
— Щом ме принуждават да нося шапка с форма, която не ми харесва — каза Гонди, — желая поне тая шапка да бъде червена.
— Всеки човек си има свой вкус — със смях каза Рошфор. — Отговарям за неговото съгласие.
— И вие ще му пишете още довечера?
— Ще направя нещо по-добро, ще пратя бърз куриер.
— След колко дни може да бъде тук?
— След пет.
— Нека дойде, ще намери промени.
— Дано!
— Гарантирам ви.
— И така?
— Вървете да съберете вашите петдесет души и бъдете готов.
— За какво?
— За всичко.
— Има ли някакъв знак за отличаване на своите?
— Връзка слама на шапката.
— Добре. Сбогом, ваше преосвещенство.
— Сбогом, мили Рошфор.
— А, Мазарини, Мазарини! — каза Рошфор, като завличаше след себе си свещеника, който не успя да вмъкне нито дума в тоя диалог. — Ще видите дали съм много стар за работа!
Беше девет часа и половина. На коадютора беше необходим около половин час, за да отиде от архиепископията до кулата Сен Жак ла Бушри.
Коадюторът забеляза светлина в един от най-горните прозорци на кулата.
— Добре — каза той, — нашият главен ръководител е на поста си.
Той почука, отвориха му. Сам викарият го чакаше. Той го заведе със свещ в ръка до върха на кулата; там му показа една малка врата, остави свещта в ъгъла край стената, за да може коадюторът да я намери, когато излиза, и слезе долу.
Макар че ключът беше на вратата, коадюторът почука. Влезте — се чу глас, в който коадюторът позна гласа на просяка.
Дьо Гонди влезе. Действително пред него беше раздавачът на светена вода от преддверието на черквата Сент Иосташ. Той го чакаше, легнал на нещо като одър.
Щом видя коадютора, той стана.
Удари десет часа.
— Е добре, удържа ли думата си? — попита Гонди.
— Не съвсем — отговори просякът.
— Как така?
— Вие ми поискахте петстотин души, нали?
— Да, и какво?
— Аз ще ви дам две хиляди.
— Не се ли хвалиш?
— Искате ли доказателство?
— Да.
Три свещи горяха на прозорците, от които единият гледаше към стария град, другият към Пале Роял, а третият към улица Сен Дени.
Просякът се приближи мълчаливо до всяка свещ и ги духна една след друга.
Коадюторът се намери в мрак; стаята се осветяваше само от несигурната светлина на луната, скрита зад големи черни облаци, краищата на които бяха посребрени.
— Какво направи? — попита коадюторът.
— Дадох сигнал.
— Какъв?
— Да се издигнат барикади.
— Аха!
— Когато излезете оттук, ще видите хората ми на работа. Пазете се само да не си счупите краката, като се спънете в някоя верига или като паднете в някоя яма.
— Добре! Ето ти още толкова, колкото вече получи. Сега не забравяй, че си предводител, и не се напивай. Г
— От двадесет години аз пия само вода. Просякът взе торбичката от ръцете му и коадюторът чу
как той започна да рови и прехвърля златните монети.
— Аха, ти си сребролюбец, чудако! — каза коадюторът. Просякът въздъхна и хвърли торбичката.
— Нима винаги ще си остана същият и няма да се избавя от моята страст? — извика той. — О, нищета! О, суета!
— Все пак ти вземаш златото.
— Да, но обещавам ви, че ще употребя за благочестиви дела онова, което остане.
Лицето му побледня и се изкриви като на човек, който е издържал вътрешна борба.
— Чуден човек! — прошепна Гонди.
Той взе шапката си и поиска да излезе, но просякът
стоеше вече между него и вратата.
Първата му мисъл беше, че тоя човек е намислил нещо
лошо. Но просякът сключи умолително ръце и падна на колене.
— Ваше преосвещенство, моля ви се, благословете ме преди да си отидете — каза той.
— Ваше преосвещенство! — извика Гонди. — Приятелю, ти ме вземаш за друг.
— Не, ваше преосвещенство, вземам ви за това, което сте, тоест за господин коадютора; познах ви от пръв поглед.
Гонди се усмихна.
— И искаш благословията ми? — рече той.
— Да, имам нужда от нея.
Просякът каза тия думи с толкова голямо смирение и толкова дълбоко разкаяние, че Гонди протегна ръка над него и му даде благословията си с цялата миросваща сила, на която беше способен.
— Сега ние влязохме в духовен съюз — каза коадюторът. — Аз те благослових и ти си за мене свещен, — както и аз за тебе. Кажи, не си ли извършил някакво престъпление, за което те преследва човешкото правосъдие и от което мога да те защитя?
Просякът поклати глава.
— Престъплението ми не подлежи на човешкото правосъдие, ваше преосвещенство, и вие можете да ме очистите от него само като ме благославяте често, както направихте сега.
— Хайде, бъди откровен — рече коадюторът, — ти не си се занимавал цял живот със сегашния си занаят, нали?
— Не, ваше преосвещенство, аз се занимавам с него от шест години.
— Преди това де беше?
— В Бастилията.
— А преди Бастилията?
— Това ще ви кажа тогава, ваше преосвещенство, когато вие благоволите да изслушате изповедта ми.
— Добре. Помни, че по което време на деня или нощта Дойдеш при мене, аз съм готов да ти дам опрощение на греховете.
— Благодаря ви, ваше преосвещенство — глухо отвърна просякът, — но аз не съм още готов да го получа.
— Добре. Сбогом.
— Сбогом, ваше преосвещенство — каза просякът, като отвори вратата и се поклони на прелата.
Коадюторът взе свещта, слезе долу и излезе дълбоко замислен.