Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

II. СХВАТКА

В Ноайон останаха малко и спаха дълбоко. Раул поръча да го събудят, ако дойде Гримо, но Гримо не дойде.

Конете оцениха също, без съмнение, осемчасовата пълна почивка и разкошната постилка от слама. В пет часа сутринта Раул събуди граф дьо Гиш и му пожела добро утро. Закусиха набързо и в шест часа бяха изминали вече две левги.

Разговорът с младия граф беше извънредно занимателен за Раул. Младият граф все разказваше, Раул повечето слушаше. Възпитан в Париж, където Раул беше ходил само веднъж, и то при двора, който Раул не беше виждал никога, графът беше крайно занимателен събеседник за Раул със своите пажески лудории и с двата дуела, които се беше изхитрил да уреди въпреки указите и главно въпреки надзора на възпитателя си. Раул беше ходил само у господин Скарон; той каза на дьо Гиш кого бе видял там. Дьо Гиш познаваше всичките: госпожа дьо Ньойан, госпожица д’Обинье,

госпожица дьо Скюдери, госпожица Поле, госпожа дьо Шеврьоз. Той осмя духовито всички; Раул трепереше да не се присмее и на госпожа дьо Шеврьоз, към която чувствуваше истинско и дълбоко разположение; но по инстинкт ли, от обич ли към херцогиня дьо Шеврьоз, той каза най-похвални неща за нея. Това удвои у Раул чувството на приятелство към графа.

После дойде ред на ухажванията и на любовта. И тук дьо Бражелон трябваше много повече да слуша, отколкото да говори. Той заслуша и от три-четири доста прозрачни приключения се досети, че графът като него крие някаква тайна в дъното на сърцето си.

Както казахме вече, дьо Гиш беше възпитан при двора и всички придворни интриги му бяха известни. Това беше дворът, за който Раул бе слушал толкова много от граф дьо Ла Фер; само че тоя двор се беше много променил от времето, когато Атос го напусна. Ето защо разказите на граф дьо Гиш бяха нещо съвсем ново за спътника му. Хаплив и духовит, младият граф изреди всичките; той разказа за старата любов на госпожа дьо Лонгвил с Колини, за дуела му на площад Роял, дуел с такъв съдбоносен край, който госпожа дьо Лонгвил гледала през щорите; за новата й любов с принц дьо Марсийак, който, както разправяха, бил толкова ревнив, че искал да убие всички и дори абага д’Ербле, нейния духовник; за любовта на господин принц Уелски с Госпожицата, наречена по-късно Великата Госпожица, станала толкова прочута след това чрез тайния си брак с Лозеи. Дори кралицата не беше пощадена, а и кардинал Мазарини не остана незасегнат.

Денят литна незабелязано. Възпитателят на графа, веселяк, светски човек, учен до мозъка на костите, както казваше ученикът му, напомняше много пъти на Раул дълбоките познания и духовитото и хапливо присмиваме на Атос; но никой не можеше да се сравни с граф дьо Ла Фер по изящество, деликатност и благородство на езика и на постъпките.

Пътниците пазеха конете си повече от вчера и към четири часа следобед се спряха в Арас, Те се приближаваха до театъра на военните действия и решиха да престоят един ден в тоя град, защото испански шайки се възползуваха понякога от нощния мрак и извършваха нападения дори в околностите на Ларас.

Френската армия беше разположена от Понта Марк до Валанснен, като завиваше към Дуе. Според слуховете сам господин принцът бил в Бетюн.

Неприятелската армия се простираше от Касел до Куртре н тъй като грабеше безмилостно и вършеше всякакви насилия, бедните погранични жители напускаха самотните си жилища и търсеха защита в укрепените градове. Арас беше претъпкан с бежанци.

Всички говореха за близко, решително сражение; твърдяха, че господин принцът маневрирал досега, защото чакал подкрепления, които най-после дошли. Младите хора бяха доволни, че са пристигнали тъкмо навреме.

Те вечеряха заедно и легнаха да спят в една стая. Бяха във възрастта на бързото сприятеляване; струваше им се, че се познават още от раждането си и че е невъзможно да се разделят някога.

Вечерта премина в разговори за войната; слугите изчистиха оръжията; младите хора напълниха пистолетите в случай на схватка; събудиха се отчаяни: двамата бяха сънували, че са пристигнали много късно, за да участвуват в сражението.

Сутринта се пръсна слухът, че принц дьо Конде е опразнил Бетюн и е отстъпил към Карвен, като оставил при все това гарнизон в Бетюн. Но тъй като тая новина не се потвърди от нищо положително, младите хора решиха да продължат пътя си към Бетюн и ако се наложи, да завият надясно и да тръгнат към Карзен.

Възпитателят на граф дьо Гиш познаваше отлично местността; той предложи да ги преведе по най-късия път, който се намираше по средата между пътищата за Ланс и за Бетюн. В Аблен ще съберат сведения. За Гримо оставиха предначертан път.

Тръгнаха към седем часа сутринта.

Дьо Гиш, който беше млад и разпален, казваше на Раул:

— Ето ни трима господари и трима слуги; слугите им са добре въоръжени и вашият ми се струва доста упорит.

— Никога не съм го виждал да се сражава — отговори Раул, — но той е бретонец: това дава надежда.

— Да, да — продължи дьо Гиш, — и уверен съм, че при случай той ще стреля с мускета си; а пък аз имам двама изпитани мъже, които са воювали заедно с баща ми; и така ние сме шест бойци; ако срещнем малък неприятелски отряд, на брой колкото нас или дори повече, нали ще ги нападнем, Раул?

— Разбира се, господине — отговори виконтът.

— Охо, млади хора, колко бързате, пусто да остане! — намеси се възпитателят в разговора. — А дадените ми напътствия, господин графе? Нима забравяте, че съм длъжен да ви заведа здрав и читав при господин принца? Когато бъдете в армията, оставете се да ви убият, ако това ви прави удоволствие; но дотогава, предупреждавам ви, че като генерал на армията ви заповядвам да отстъпите и обръщам гръб на първото неприятелско перо, което видя.

Дьо Гиш и Раул се спогледаха с усмивка. Местността ставаше все по-залесена и от време на време се срещаха малки групи селянибежанци, които караха пред себе си добитъка и возеха на коли или носеха на ръце най-ценното от имуществото си.

До Аблен стигнаха без приключения. Там се осведомиха и узнаха, че действително господин принцът напуснал Бетюн и се намира между Камбрен и ла Ванти. Като оставиха картичка за Гримо, тръгнаха по един пряк път и след половин час бяха на брега на един поток, който се влива в Лис.

Местността, цялата нарязана от изумруденозелени долини, беше очарователна. От време на време пътечката, по която вървяха, минаваше през малки горички. Всеки път, когато влизаха в такава горичка, възпитателят, който се страхуваше от засада, изпращаше напред двамата слуги на графа и по тоя начин образуваше авангард. Възпитателят и двамата младежи бяха главните сили на армията, а Оливен с готова карабина и нащрек прикриваше тила.

От известно време на хоризонта се виждаше доста гъста гора: на сто крачки от нея господин д’Арменж взе обичайните си предпазни мерки и изпрати напред Двамата слуги на графа.

Слугите изчезнаха под дърветата; младежите яздеха на стотина крачки след тях, като се смееха и приказваха; Оливен ги следваше отзад на също такова

разстояние. Изведнъж се чуха пет-шест мускетни гърмежа. Възпитателят извика: стой! Младежите се подчиниха и задържаха конете си. В същата минута от гората се подадоха двамата слуги, които препускаха в галоп.

Изгарящи от нетърпение да узнаят причината за тази стрелба, графът и виконтът пришпориха конете си към тях. Възпитателят ги последва.

— Спряха ли ви? — живо попитаха двамата младежи.

— Не — отговориха слугите. — Дори е много вероятно да не са ни забелязали: гърмежите се чуха на сто крачки пред нас, почти в най-гъстото място на гората, и ние се върнахме да вземем мнението ви.

— Моето мнение — каза господин д’Арменж, — а в случай на нужда и заповед, е да се оттеглим: тук в гората може да има засада.

— Нищо ли не видяхте? — запита графът слугите си.

— Стори ми се — каза единият от тях, — че видях конници в жълти дрехи, които се промъкваха към коритото на реката.

— Така е — забеляза възпитателят, — ние сме се натъкнали на испански отряд. Назад, господа, назад!

Двамата младежи се посъветваха с поглед и в същата минута се чу пистолетен гърмеж, последван от два-три вика за помощ.

Младежите се спогледаха още веднъж и се убедиха, че нито един от двамата има намерение да отстъпва; и тъй като възпитателят беше обърнал вече коня си, те се спуснаха напред. Раул извика: — „След мене, Оливен!“ А граф дьо Гиш: „След мене, Юрис и Планше!“

И преди да се опомни възпитателят от учудването си, те изчезнаха вече в гората.

В същото време, когато се спуснаха напред, младежите извадиха пистолетите си.

След пет минути те пристигнаха на мястото, откъдето като че ли бяха долетели виковете. Сдържаха конете си и започнаха да се движат предпазливо напред.

— Те! — каза дьо Гиш. — Конници!

— Да, трима на кон и трима слезли от конете си.

— Какво правят? Виждате ли?

— Да, струва ми се, че претърсват някакъв ранен или умрял човек.

— Това е някое подло убийство — рече дьо Гиш.

— Обаче те са войници — възрази дьо Бражелон.

— Да, но от специален отред, тоест пладнешки разбойници.

— Да нападнем! — каза Раул.

— Да нападнем! — повтори дьо Гиш.

— Господа! — извика клетият възпитател. — Господа, за бога…

Но младежите не слушаха нищо. Те полетяха в надпревара и виковете на възпитателя само предупредиха испанците.

Веднага тримата конници се спуснаха към младежите, докато останалите трима продължаваха да обират двамата пътници, защото, като се приближиха, Раул и дьо Гиш видяха на земята не едно, а две тела.

На десет крачки дьо Гиш гръмна пръв и не улучи. Испанецът, който препускаше към Раул, гръмна на свой ред и Раул почувствува в лявата си ръка болка като от удар с камшик. На четири крачки той гръмна и испанецът, улучен право в гърдите, разпери ръце й падна по гръб върху къча на коня си, който се обърна назад и го отнесе.

В тая минута Раул видя като през мъгла, че към него се насочва дулото на един мускет. Той си спомни съвета на Атос: с бързо като светкавица движение вдигна коня на задните му крака — и в същия миг се чу гърмеж.

Конят отскочи настрана, краката му се подкосиха и той падна на земята, като притисна крака на Раул.

Испанецът улови мускета за дулото и се спусна към Раул, за да му счупи главата с приклада.

За нещастие Раул беше в такова положение, че не можеше да изтегли нито шпагата от ножницата си, нито пистолета от кобура; той видя как прикладът се изви над главата му и неволно беше готов да затвори очи, когато с един скок дьо Гиш се намери при испанеца и опря пистолета в гърлото му.

— Предайте се — каза той — или ще ви убия!

Мускетът падна от ръцете на войника и той се предаде веднага.

Дьо Гиш повика единия от слугите си, поръча му да

пази пленника, като заповяда да му пръсне мозъка при най-малкия опит за бягство, скочи от коня и се приближи до Раул.

— Наистина, господине — каза Раул със смях, макар че бледината издаваше вълнението му, неизбежно при първата схватка, — вие плащате бързо дълговете си и не поискахте да ми бъдете дълго време длъжник. Без вас — прибави той, като повтори думите на графа — бих загинал, сигурно загинал.

— Моят противник избяга — каза дьо Гиш — и ми даде възможност да ви се притека на помощ. Но тежко ли сте ранен? Виждам, че целият сте в кръв.

— Май че ръката ми е одраскана — отговори Раул. — Помогнете ми да се измъкна изпод коня и надявам се, че нищо не ще ни попречи да продължим пътя си,

Господин д’Арменж и Оливен бяха слезли вече от конете си и надигнаха коня, който агонизираше. Раул успя да извади крака си от стремето и изпод коня и се изправи веднага.

— Нищо ли не е счупено? — попита дьо Гиш.

— Слава богу, не — отвърна Раул. — Но какво стана с нещастниците, които тия нехранимайковци искаха да убият?

— Ние дойдохме много късно; както изглежда, те са убити и убийците са избягали с плячката си; двамата ми слуги са при труповете.

— Хайде да видим дали още не са живи и дали не можем да им помогнем — каза Раул. — Оливен, ние получихме в наследство два коня, но моят е убит: вземете по-добрият от двата за вас и ми дайте вашия.

И те се приближиха до мястото, където лежеха жертвите.