Александър Дюма
Двадесет години по-късно (64)

I. НАЗДРАВИЦА ЗА ПАДНАЛОТО ВЕЛИЧЕСТВО

Колкото повече се приближаваха до къщата, толкова повече нашите бегълци виждаха, че земята е разровена, сякаш пред тях беше минал голям отряд конници. Пред вратата следите се виждаха още по-ясно: очевидно тук отрядът беше правил престой.

— Бога ми, работата е ясна! — каза д’Артанян. — кралят и конвоят му са минали от тука.

— Дявол да го вземе! — извика Портос. — В такъв @Слу чай всичко са излапали.

— Е, поне една кокошка е останала — рече д’Артанян. Той скочи от коня си и почука на вратата. Никой не отговори.

Бутна вратата, която не беше затворена, и видя, че първата стая е съвсем празна.

— Е, какво? — попита Портос.

— Никого не виждам — отговори д’Артанян. — Ах!

— Какво има?

— Кръв!

При тая дума тримата приятели скочиха от конете си и влязоха в първата стая; но д’Артанян беше бутнал вече вратата на втората и изразът на лицето му показваше ясно, че е видял нещо необикновено.

Тримата приятели се приближиха и видяха един още млад човек, проснат на пода в локва кръв.

Личеше си, че е искал да стигне до кревата, но не е имал сили за това и е паднал.

Атос се приближи пръв до нещастника: стори му се, че раненият мърда.

— Е, какво? — попита д’Артанян.

— Ако е умрял — отговори Атос, — то не е много отдавна, защото е още топъл. Но не,’ сърцето му бие. Ей, приятелю!

Раненият въздъхна. Д’Артанян взе вода в шепата си и я плисна в лицето му.

Човекът отвори очи, опита се да вдигне глава и падна отново.

Тогава Атос поиска да сложи главата му на коляното си, но забеляза, че раната се намира малко над малкия мозък и че черепът е разцепен; кръвта просто шуртеше от нея.

Арамис намокри една кърпа и я сложи на раната; раненият се свести от хладината и отвори отново очи.

Той погледна учудено тия хора, които сякаш го съжаляваха и които се опитваха да му помогнат, доколкото им позволяваха силите.

— Вие сте сред приятели — каза Атос на английски,

успокойте се и ако можете, разкажете ни какво се е случйло?

— кралят — промърмори раненият, — кралят е пленен.

— Видяхте ли го? — попита Арамис на същия език.

Човекът не отговори.

— Бъдете спокоен — продължи Атос, — ние сме верни служители на негово величество.

— Истината ли говорите? — попита раненият.

— Честна дума на благородници!

— Тогава мога да ви кажа всичко?

— Говорете.

— Аз съм брат на Пари, камердинера на негово величество. УАтос и Арамис си спомниха, че така лорд Уинтър наричаше лакея, когото видяха в коридора на кралската палатка.

— Познаваме го — каза Атос, — той не напуска никога краля.

— Да, така е — продължи раненият. — Е добре, като видял, че кралят е пленен, той си спомнил за мене; когато минавали край къщата ми, той поискал от името на краля да спрат. Искането било изпълнено. Кралят, казали, бил гладен. Въведоха го в тази стая, за да се нахрани, и поставиха часови на вратите и прозорците. Пари знаеше тази стая, защото много пъти беше идвал да ме види, докато неговото величество бе в Нюкаслл. Знаеше, че от тази стая един подземен проход води в избата, а оттам — в овощната градина. Направи ми знак. Разбрах го. Но сигурно тоя знак е бил забелязан от пазачите и е събудил недоверието им. Не знаех, че ни подозират, и имах само едно желание — да спася негово величество. Излязох уж за дърва, като мислех, че няма време за губене. Тръгнах по подземния проход, през избата, и надигнах дъскаТа с главата си. Докато Пари слагаше тихо резето на враТата, направих знак на краля да ме последва. Уви! Той Не искаше, сякаш това бягство го отвращаваше. Пари вДигна умолително ръце към него, аз също го молех от своя страна да не изпуска такъв случай Най-после той се РеШи да ме последва. За щастие аз вървях напред, а кралят на няколко крачки след мене. Изведнъж в подземния проход се изправи голяма сянка пред мене. Поисках да

извикам, за да предупредя краля, но не успях. Почувствувах удар, сякаш къщата се строполи на главата ми, и паднах в безсъзнание.

— Добър и честен англичанин! Верен служител! — каза

Атос.

— Когато се свестих, лежах на същото място. Довлякох се до двора; кралят и конвоят му бяха заминали. Употребих цял час може би, за да се домъкна до тука; но силите ме напуснаха и аз припаднах за втори път.

— А как се чувствувате сега? — попита Атос.

— Много зле — отговори раненият.

— Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Помогнете ми да легна в кревата. Може би това ще

ме облекчи.

— Има ли кой да се грижи за вас?

— Жена ми е в Дъръм и я чакам всеки момент. Но вие самите нямате ли нужда от нещо? Не желаете ли нещо?

— Ние Дойдохме тук с намерението да ви поискаме нещо за ядене.

— Уви! Те взеха всичко, едно късче хляб не остана в

къщата.

— Чувате ли, д’Артанян? — каза Атос. — Трябва да потърсим обяд на друго място.

— Сега ми е все едно — рече д’Артанян. — Мина ми

гладът.

— Бога ми, и на мене също — се обади Портос.

Те пренесоха ранения на кревата и повикаха Гримо, който му превърза раната. Докато служеше на четиримата приятели, той беше имал толкова случаи да прави карпии и компреси, че придоби вече известен опит в хирургията.

През това време бегълците се върнаха в първата стая и почнаха да се съвещават.

— Сега знаем какво да правим — каза Арамис. — Кралят и конвоят му са минали оттук. Трябва да тръгнем е противоположната страна. Така ли е, Атос? Атос не отговори; той мислеше.

— Да — рече Портос, — в противоположната. — Ако вървим след отряда, няма да намерим нищо за ядене и в края на краищата ще умрем от глад. Каква проклета страна е тая Англия! За първи път в живота си оставам без обяд, а най-много обичам обеда.

— Как мислите, д’Артанян? — попита Атос. — Съгласен сте с мнението на Арамис?

— Съвсем не — отговори д’Артанян. — Обратното, аз съм на противното мнение.

— Как, вие искате да вървим след отряда? — каза платеният Портос.

— Не, да вървим заедно с него. Очите на Атос светнаха от радост.

— Заедно с отряда! — извика Арамис.

— Оставете д’Артанян да се изкаже: вие знаете, че той е добър съветник — рече Атос.

— Без съмнение — продължи д’Артанян — трябва да вървим там, където няма да ни търсят. А сигурно на никого няма да хрумне да ни търси между пуританите; следователно да отидем при пуританите.

— Добре, приятелю, добре, великолепен съвет! — каза Атос. — Тъкмо се канех да го дам, но вие ме изпреварихте.

— Значи вие сте съгласен с това? — попита Арамис.

— Да. Те ще мислят, че ще се помъчим да напуснем Англия, и ще ни търсят по пристанищата; през това време ние ще пристигнем с краля в Лондон, а там няма да ни намерят; сред един милион хора не е мъчно да се скрием. Без да смятаме — продължи Атос, като хвърли поглед на Арамис — възможностите, които ни предлага това пътуване.

— Да, разбирам — каза Арамис.

— Аз пък не разбирам — обади се Портос, — но няма значение. Щом д’Артанян и Атос са на това мнение, сигурно това е най-доброто средство.

— Но това няма ли да се види подозрително на полковник Харисън? — попита Арамис.

— Е, пусто опустяло! — отвърна д’Артанян. — Точно на него и разчитам. Полковник Харисън е наш приятел. Ние го видяхме два пъти при генерал Кромуел. Той знае, че ние сме изпратени от самия Мазарини, и ще гледа на нас като на братя. При това е син на месар, нали? Е, Портос Ще му покаже как се убива вол с един удар на юмрука, а аз — как се сваля бик, като се улови за рогата. С това Ще спечелим доверието му.

Атос се усмихна.

— Вие сте най-добрият другар, когото съм срещал, д’Артанян — каза той и протегна ръка на гасконеца. — Много се радвам, че ви намерих отново, мили сине.

Както е известно, това име даваше Атос на д’Артанян в минути на сърдечно излияние.

В това време Гримо излезе от стаята. Раненият беше превързан и се чувствуваше по-добре.

Четиримата приятели се сбогуваха с него и го попитаха дали няма да им даде някаква поръчка за брат си.

— Кажете му — отвърна добрият човек — да предаде на краля, че не съм убит. Колкото и да съм незначителен, уверен съм, че негово величество съжалява за мене и че се укорява за смъртта ми.

— Бъдете спокоен — рече д’Артанян, — той ще узнае това най-късно до довечера.

Малкият отряд потегли отново. Пътят не можеше да се сбърка, защото беше ясно очертан през равнината.

След два часа мълчаливо яздене д’Артанян, който беше напред, се спря на един завой.

— Аха! — извика той. — Ето ги нашите хора. Действително на около половин левга от тях се появи

доста голям отряд конници.

— Мили приятели — продължи д’Артанян, — предайте шпагите си на господин Мустон, който ще ви ги върне, когато стане нужда, и не забравяйте, че сте ни пленници.

След това пришпориха конете, които почваха да се уморяват, и скоро настигнаха конвоя.

Начело, заобиколен от една част от полка на полковник Харисън, кралят яздеше безстрастно, с достойнство и сякаш доброволно.

Червенина от удоволствие покри бледите страни на краля, когато той забеляза Атос и Арамис, с които не беше успял дори да се сбогува, и когато прочете в погледите на тия двама благородници, че има още приятели на няколко крачки от него, макар и да ги смяташе за пленници.

Д’Артанян изпревари отряда, като остави приятелите си под надзора на Портос, и отиде право при Харисън. Полковникът го позна наистина, спомни си, че го е видял У Кромуел, и го прие толкова учтиво, колкото можеше Да направи това човек с неговото положение и неговия характер. Случи се това, което предвиди д’Артанян: у полковника не се появи и не можеше да се появи никакво подозрение.

Спряха се: това беше почивката, през която кралят трябваше да обядва. Но тоя път бяха взети предпазни мерки срещу опити за бягство от негова страна. В голямата зала на странноприемницата поставиха две маси: малка за краля и голяма за офицерите.

— Ще обядвате ли с мене? — се обърна Харисън към д’Артанян.

— Ех, дявол да го вземе, с голямо удоволствие! — отвърна д’Артанян. — Но аз имам другар, господин дю Валон, и двама пленници, които не мога да оставя и които ще задръстят масата ви. По-добре да направим така: заповядайте да поставят маса в някой ъгъл и ни изпращайте от вашата каквото намерите за добре: без това можем да умрем от глад. По тоя начин все едно, че обядваме заедно, щом сме в същата стая.

— Така да бъде — каза Харисън.

Всичко се нареди, както желаеше д’Артанян. Когато се върна отново при полковника, той видя, че кралят седи край масичката си, обслужван от Пари. Харисън и офицерите му се бяха настанили на обща маса, а в един ъгъл бяха приготвени места за него и за другарите му.

Масата, на която седяха пуританските офицери, беше кръгла и случайно или от дебелащина Харисън беше с гръб към краля.

Кралят видя как влязоха четиримата благородници, но сякаш не им обърна никакво внимание.

Те се приближиха до сложената за тях маса и седнаха така, че да не бъдат с гръб към никого. Точно пред тях беше масата на офицерите и масичката на краля.

От уважение към гостите си Харисън им изпращаше най-Добрите ястия, но за зла чест на четиримата приятели нямаше вино. На Атос както изглежда, му беше все едно, но сега д’Артанян, Портос и Арамис се мръщеха всеки път, когато трябваше да гълтат бирата, това пуританско питие.

— Наистина, господин полковник, ние сме ви много благодарни за любезната покана — каза д’Артанян, — защото иначе щяхме да останем без обяд, както вече останахме без закуска. Моят приятел господин дю Валон споделя моята благодарност, тъй като беше много гладен.

— Аз и сега съм гладен — рече Портос, като се поклони на полковник Харисън.

— Как можа да ви се случи такова голямо нещастие — да останете без закуска? — попита полковникът със смях.

— Много просто, господин полковник — отговори д’Артанян. — Аз бързах да се присъединя към вас и за това тръгнах по вашите следи, което не би трябвало да прави такъв опитен квартирмейстер като мене: трябваше да зная, че където е преминал такъв добър и храбър полк като вашия, не остават дори огризки. И тъй, можете да си представите нашето разочарование, когато пристигнахме в една хубава къщичка в края на гората, от гиздава по-гиздава, с червен покрив и зелени капаци на прозорците, и намерихме в нея вместо кокошки, които се готвехме да опечем, и свински бутове, които смятахме да запечем, някакъв нещастник, плуващ в кръв … Пусто да остане, господин полковник, поздравете от мене тоя ваш офицер, който е нанесъл такъв великолепен удар; той е толкова сполучлив, че заслужи възхищението дори на господин дю Валон, моя приятел, който също тъй добре умее да нанася удари.

— Да — каза Харисън със смях, като погледна един от офицерите на масата, — когато Грослоу се залови с една работа, няма нужда друг да я довършва.

— А, значи господинът е! — каза д’Артанян и поздрави офицера. — Съжалявам, че господинът не говори френски, за да го поздравя лично.

— Можете да ме поздравите, господине, и аз мога да ви отговоря — обади се офицерът на доста чист френски език, — защото три години живях в Париж.

— Е добре, бързам да ви кажа, господине — продължи д’Артанян, — че сте нанесли удара много майсторски: за малко сте щели да убиете вашия човек.

— Аз мислех, че съм го убил — забеляза Грослоу.

— Не. Наистина за малко е щяло да стане това, но все

пак е жив.

При тия думи д’Артанян хвърли поглед на Пари, който стоеше пред краля бледен като мъртвец; с това искаше да покаже, че тая новина е за него.

Кралят слушаше целия тоя разговор със свито от неизразима болка сърце, защото не знаеше накъде клони френският офицер, и се възмущаваше от тия жестоки подробности, скрити под безгрижния му израз.

Само при последните думи той въздъхна свободно.

— Ах, дявол да го вземе! — каза Грослоу. — Аз мислех, че ударът е по-сполучлив. Ако оттук до къщата на тоя’нещастник не беше толкова далеч, бих се върнал да го довърша.

— И бихте направили добре, ако не ви се иска да остане жив — продължи д’Артанян. — Вие трябва да знаете, Че раните в главата, ако човек не умре веднага, зарастват след една седмица.

И д’Артанян погледна още веднъж Пари, върху лицето на когото се изписа такава радост, че Чарлз се усмихна и му протегна ръка.

Пари се наведе и целуна почтително ръката на господаря си.

— Наистина, д’Артанян — рече Атос, — у вас са съединени умът и красноречието. Но какво ще кажете за краля?

— Много ми се харесва лицето му — отвърна д’Артанян. — В него има едновременно благородство и добрина.

— Да, но той се е оставил да го пленят — забеляза Портос, — а това е грешка.

— Имам силно желание да пия за здравето на краля — каза Атос.

— Тогава позволете ми да пия наздравица — рече д’Артанян.

— Дадено — съгласи се Ара мис.

Портос гледаше опулено д’Артанян, смаян от находчивостта на гасконския му ум. Д’Артанян взе калаеното си канче, напълни го и стана.

— Господа — обърна се той към другарите си, — предлагам да пием за тоя, който е главното лице на тоя обяд: за нашия полковник. Нека той знае, че ние сме на негово разположение до Лондон и по-нататък.

Тъй като при тия думи д’Артанян гледаше Харисън, Харисън сметна, че наздравицата е за него, стана и се поклони на четиримата приятели, които пиха заедно с приковани очи в краля Чарлз, докато Харисън пресушаваше чашата си, без да се усъмни ни най-малко.

На свой ред Чарлз подаде чашата си на Пари, който наля в нея няколко капки бира, защото кралят беше на общ режим. Като приближи чашата до устните си и гледаше на свой ред четиримата благородници, той изпи бирата с усмивка, пълна с благородство и признателност.

— Хайде, господа — извика Харисън, като остави чашата си и не обърна никакво внимание на знаменития си пленник, когото водеше, — да вървим!

— Де ще пренощуваме, господин полковник!

— В Търск — отговори Харисън.

— Пари — каза кралят, като стана на свой ред и се обърна към слугата си, — конят ми. Искам да отида в

Търск.

— Бога ми — каза д’Артанян на Атос, — вашият крал ме очарова и аз съм изцяло на неговите услуги.

— Ако това, което казвате, е искрено — отговори Атос, — той няма да стигне до Лондон.

— Как така?

— Да, защото преди това ние ще го отвлечем.

— О, тоя път, Атос — каза д’Артанян, — честна дума, вие сте луд.

— Имате ли някакъв определен план? — попита Арамис.

— Ех, при добър план това не е невъзможно — забеляза

Портос.

— Нямам никакъв план — каза Атос. — Но д’Артанян

ще измисли. Д’Артанян сви рамене и те потеглиха на път.