Александър Дюма
Двадесет години по-късно (37)

VI. В НАВЕЧЕРИЕТО НА БИТКАТА

Мрачните мисли на Раул бяха прекъснати от съдържателя, който се втурна в стаята, където се разиграваше току-що описаната от нас сцена, като викаше:

— Испанците! Испанците!

Тия думи бяха от такова значение, че всяка грижа трябваше да отстъпи място пред мисълта за неприятеля. Младежите поискаха някои сведения и узнаха, че неприятелят настъпва наистина през Уден и Бстюк.

Докато д’Армеяж даваше заповеди да се приготвят почиващите коне за заминаване, двамата младежи се изкачиха при най-горните прозорци на къщата, откъдето се откриваха околностите, и видяха действително да се задава многоброен отряд пехота и кавалерия откъм Мурсен1 и Лаяс. Тоя път не беше скитаща тълпа от избягали войници, а цяла армия.

Оставаше само да се последват мъдрите съвети на господин д’Лрменж и да се оттеглят.

Младежите слязоха бързо. Господин д’Арменж седеше вече на коня си. Оливен държеше за юздите двата коня на господарите си, а слугите на граф дьо Гиш пазеха грижливо пленения испанец, който седеше на нарочно купено за него малко конче. За по-голяма сигурност ръцете на пленника бяха вързани.

Малкият отряд тръгна в тръс по пътя за Камбрен, където се надяваха да намерят принца; но още от вчера принцът не беше там; бе се оттеглил в Ла Басе, защото получи лъжливо известие, че неприятелят трябва да премине Лис при Естер.

——

1 Грешка в оригинала. Не е Марсеп (Магат), а Ереси (Нег5т). Б. пр.

Действително, измамен от тия сведения, принцът отдръпна войските си от Бетюн и съсредоточи всичките си сили между Виси Шапел и Ла Ванти, а самият той, след разузнаване на цялата линия заедно с маршал дьо Грамон, току-що беше се завърнал и седнал край масата, като разпитваше седналите от двете му страни офицери, на всеки от които бе поръчал да събере сведения; но никой не знаеше нищо положително. От четиридесет и осем часа неприятелската армия беше изчезнала, сякаш се бе изпарила.

А неприятелската армия не е никога тъй близко и следователно тъй опасна, както когато е напълно изчезнала. Ето защо по изключение принцът беше намръщен и загрижен, когато влезе един дежурен офицер и съобщи на маршал дьо Грамон, че някакъв човек желае да говори с него.

Херцог дьо Грамон поиска с поглед позволение от принца и излезе.

Принцът го изпрати с очи и погледът му се прикова във вратата; никой не смееше дума да продума от страх да не прекъсне мисълта му.

Изведнъж се чу глух шум; принцът стана бързо и протегна ръка към тая страна, откъдето идваше шумът. Тоя шум му беше добре познат — бумтенето на топ.

Всички станаха.

В тая минута вратата се отвори.

— Ваше височество — каза маршал дьо Грамон със светнало от радост лице, — ще позволи ли ваша светлост на сина ми, граф дьо Гиш, и на спътника му, виконт дьо Бражелон, да му донесат известия за неприятеля, когото търсим и когото те са намерили вече?

— Как така дали позволявам! — живо извика принЦът. — Не само позволявам, но дори желая това. Нека влязат.

Маршалът въведе двамата младежи, които се намериха пред принца,-

говорете, господа — каза принцът, като ги поздрави говорете най-напред, а после ще си разменим обичайните поздравления. Сега най-важното за нас

всички е да знаем къде е неприятелят и какво прави. естествено, трябваше да говори граф дьо Гиш; той е не само по-възрастният от двамата младежи, но

и бе представен на принца от баща си. При това познаваше отдавна принца, а Раул го виждаше за първи път.

Той разказа какво са видели от странноприемницата в Мазенгарб.

През това време Раул гледаше младия пълководец, тъй прочут вече от битките при Рокроа, Фрибург и Нордлингсн.

Луи дьо Бурбон, принц дьо Коттде, когото след смъртта на баща му Анри дьо Бурбон наричаха за по-късо и по тогавашния обичай „господин принца“, беше млад човек, едва на двадесет и шест-двадесет и седем години, с орлов поглед, с извит нос, с дълга виеща се коса, със среден ръст, но строен и притежаваше всички качества на велик воин, тоест верен поглед, решителност и баснословна смелост; това не му пречеше да бъде едновременно елегантен и остроумен човек, така че освен революцията, извършена от него във войната чрез новите му схващания, той извърши също така революция в Париж сред придворните младежи, на които беше естествен водач и които, в противоположност на франтовете от стария двор, взели за образци Басомпиер, Белгар и херцог д’Ангулем, бяха наричани младите франтове.

От първите думи на граф дьо Гиш и по посоката, откъдето долетя топовният гърмеж, принцът разбра всичко. Неприятелят е минал навярно Лис при Сен Венап и отиваше към Ланс, като се готвеше сигурно да завладее тоя град и да откъсне френската армия от Фракция. Топовете, гърмът на които се чуваше от време на време по-силно от другите гърмежи, бяха оръдия от голям калибър, отговарящи на испанските и лотарингските топове.

Но колко големи бяха неприятелските сили? Дали това беше един корпус, който имаше за цел да извърши проста диверсия? Или беше цялата армия?

Това беше последният въпрос на принца, на който дьо Гиш не можа да отговори.

А тоя въпрос беше най-важният, на него именно принцът желаеше най-много да получи точен, определен, положителен отговор.

Тогава Раул надви съвсем естествената си плахост, която неволно го беше обзела в присъствието на принца, приближи се до него и каза:

— Ваше височество ще ми позволи ли да кажа по тоя повод няколко думи, които може би ще го изведат от затруднението?

Принцът се обърна и с един само поглед обхвана младежа от главата до краката; той се усмихна, като видя пред себе си едва петнадесетгодишно момче.

— Без съмнение, господине, говорете — каза той, като смекчи резкия си и натъртен глас, сякаш се обръщаше към жена.

— Ваше височество би могъл да разпита испанския пленник — отговори Раул, като се изчерви.

— Вие сте пленили испанец? — извика принцът.

— Да, ваше височество.

— А, наистина — забеляза дьо Гиш, — аз и забравих за него.

— Това е лесно обяснимо, графе, защото вие го пленихте — усмихнато каза Раул.

Старият маршал се обърна към виконта с чувство на признателност за тая похвала, направена на сина му, а принцът извика:

— Младият човек е прав, нека доведат пленника. През това време принцът отведе дьо Гиш настрана

и го разпита как са заловили пленника и кой е този младеж.

— Господине — каза той, като се върна при Раул, — зная, че носите писмо от сестра ми, госпожа дьо Лонгвил, но виждам, че предпочетохте да се препоръчате сам, като ми дадохте добър съвет.

— Ваше височестзо — отговори Раул и се изчерви, — не исках да прекъсна важния разговор на ваша светлост с господин графа. Но ето писмото.

— Добре — каза принцът, — ще ми го дадете после. Ето пленника, да помислим за неотложното.

Наистина в тая минута въведоха испанеца. Той беше един от съществуващите по онова време наемници, които продаваха кръвта си на желаещите да я купят н животът на който протичаше в лукавства и грабежи. От как го бяха пленили, той не бе продумал нито дума, така че заловилите го дори не знаеха към коя народност принадлежи.

Принцът го погледна с безкрайно недоверие.

— От каква народност си? — попита той. Пленникът каза няколко думи на чужд език.

— А-а, изглежда, че е испанец. Говорите ли испански, Грамон?

— Да си кажа правото, много малко, ваше височество.

— Л пък аз никак — каза принцът със смях. — Господа — прибави той, като се обърна към околните, — има ли някой между вас, който да говори испански и който да желае да ми бъде преводач?

— Аз говоря, ваше височество — каза Раул.

— А, вие говорите испански?

— Достатъчно, за да изпълня заповедите на ваше височество в тоя случай.

През цялото това време пленникът стоеше равнодушно, като че ли съвсем не разбираше за какво става дума.

— Негово височество ви пита от каква народност сте — каза младежът на най-чисто кастилско наречие.

— Jch bin ein Deutsher1 — отговори пленникът.

— Какво дрънка? — попита принцът. — Какво е това ново бърборене?

— Казва, че е немец, ваше височество — отвърна Раул. Но съмнявам се, защото изговорът му е лош и неправилен.

— Значи вие говорите и немски? — попита принцът.

— Да, ваше височество — отговори Раул.

— Достатъчно ли, за да го запитате на тоя език?

— Да, ваше височество.

— Разпитайте го тогава. Раул започна разпита, който само потвърди предположението му. Пленникът не разбираше или се преструваше, че не разбира казаното от Раул, а от своя страна Раул разбираше зле отговорите му — смес от фламандско и елзаско наречие.

——

1 Jch bin ein Deutscher (нем.) — Аз съм немец. — Б. пр.

 

Но въпреки всички усилия на пленника да се отклони от един редовен разпит, Раул позна по изговора му към коя народност принадлежи.

— Non siete Spagnuolo — каза той, — поп siete Tedesco, siete Italiano1

Пленникът трепна и захапа устни.

— А, това и аз го разбирам чудесно — каза принц дьо Конде и щом е италианец, аз сам ще продължа разпита. Благодаря ви, виконте — прибави принцът със смях, — от тая минута ви назначавам за мой преводач.

Но пленникът беше също така малко разположен да отговаря) на италиански, както и на другите езици; той искаше само да избегне въпросите. И така, той не знаеше нищо, нито броя на неприятеля, нито имената на командуващите, нито с каква цел се движи армията.

— Добре — каза принцът, който разбра причината за това незнание. — Тоя човек е бил заловен през време на грабеж и убийство; той би можал да откупи живота си, като говори, но не иска да говори; отведете го и го разстреляйте.

Пленникът побледня; двамата войници, които го бяха довели, го уловиха подръка и го поведоха към вратата, а принцът се обърна към маршал дьо Грамон и сякаш забрави дадената от него заповед.

Щом стигна до прага на вратата, пленникът се спря; войниците, които знаеха единствени заповедта на генерала, го поведоха насила.

— Една минута — каза пленникът на френски. — Готов съм да говоря, ваше височество.

— А-а! — забеляза принцът със смях. — Знаех, че ще се свърши с това. Аз имам чудесен начин да развързвам езиците; млади хора, възползувайте се от него, когато сами ще командувате.

— Но при условие — продължи пленникът, — че ваше височество ще се закълне да ме остави жив.

— Честна дума на благородник — каза принцът.

— Тогава питайте, ваше височество.

— Де мина армията през Лис?

——

1 Non siete Spagnuolo, non siete Tedesco, siete Italiano (итал.) — He сте испанец, не сте немец, вие сте италианец. — Б. пр.

 

— Между Сен Венан и Ербле.

— Кой я командува?

— Граф дьо Фуонсалданя, генерал Бек и лично ерцхерцогът.

— Колко е на брой?

— Осемнайсет хиляди души и трийсет и шест топа.

— Накъде отива?

— Към Ланс.

— Виждате ли, господа? — каза принцът, като се обърна с тържествуващ вид към маршал дьо Грамон и другите офицери.

— Да, ваше височество — рече маршалът, — вие отгатнахте всичко, което може да отгатне човешкият гений.

— Отзовете Льо Плеси, Белиевр, Вилкие и д’Ерлак — каза принцът, — съберете всички войски, които са отсам Лис, нека бъдат готови да потеглят тая нощ. Утре по всяка вероятност ще нападнем неприятеля.

— Но помислете, ваше височество — забеляза маршал дьо Грамон, — че като съберем всички налични сили, едва ще достигнем цифрата 13 000 души.

— Господин маршал — възрази принцът с възхитителен поглед, присъщ само на него, — големите битки се печелят с малки армии.

След това се обърна към пленника и каза:

— Отведете тоя човек и не сваляйте очи от него. Животът му зависи от сведенията, които ни даде: ако са верни, ще бъде свободен; ако ли не, ще бъде, разстрелян.

Пленникът бе отведен.

— Граф дьо Гиш — продължи принцът, — вие не сте се виждали отдавна с баща си, останете при него. Господине — обърна се той към Раул, — ако не сте много уморен, последвайте ме.

— Дори накрай света, ваше височество! — извика Раул, изпълнен с непознат ентусиазъм от тоя млад пълководец, който му се струваше толкова достоен за славата си.

Принцът се усмихна; той презираше ласкателите, но много уважаваше ентусиастите.

— Хайде, господине — каза той, — вие сте добър съветник, току-що се убедихме в това; утре ще видим какъв войник сте.

— А аз какво ще правя, ваше височество? — попита маршалът.

— Останете да приемете войските; аз или сам ще дойда за тях, или ще ви изпратя куриер, за да ми ги доведете. Двадесет гвардейци на добри коне — само това ми е необходимо за конвой.

— Много малко — забеляза маршалът.

— Достатъчно е — каза принцът. — Имате ли добър кон, господин дьо Бражелон?

— Моят бе убит тая сутрин, ваше височество, и взех временно коня на слугата ми.

— Изберете си сам какъвто си искате кон в конюшните ми. Не се стеснявайте, вземете оня, който ви се стори най-добър. Той ще ви дотрябва може би още довечера, а утре — сигурно.

Раул не изчака да му се повтори това; той знаеше, че най-голямата учтивост по отношение на началниците, особено ако тия началници са принцове, е да се подчини веднага и безпрекословно; ето защо отиде в конюшните, избра си един кулест андалуски кон, оседла го, заюзди го сам, защото Атос го беше съветвал в опасни случаи да не доверява тая важна работа на никого, и се присъедини към принца, когато той се качваше на коня си.

— Сега, господине — каза му принцът, — ще бъдете ли тъй любезен да ми дадете писмото, което носите?

Раул му го подаде.

— Бъдете близо до мене, господине — каза принцът. След това пришпори коня, закачи поводите за дъгата на

седлото, както правеше винаги, когато искаше ръцете му да бъдат свободни, разпечата писмото на госпожа дьо Лонгвил и тръгна в галоп по пътя за Ланс, придружен от Раул и следван от малкия конвой; а през това време пратениците, които трябваше да съберат войските, полетяха по всички посоки. Принцът четеше в пълен галоп.

— Господине — каза той след една минута, — пишат ми най-похвални неща за вас. От своя страна ще ви кажа само едно: след това, което чух и видях, аз си съставих още по-добро мнение.

Раул се поклони.

Между това при всяка крачка, която ги приближаваше

към Ланс, топовните гърмежи се чуваха все по-близо. Очите на принца бяха вперени в тая страна неподвижно, като очите на хищна птица. Сякаш погледът му можеше да прониква през завесите от дървета, които му заграждаха хоризонта.

От време на време принцът издуваше ноздри, сякаш бързаше да вдъхне миризмата на барута, и пъхтеше като коня си.

Най-после топовете се чуха съвсем близо — очевидно беше, че до бойното поле оставаше най-много една левга. Действително при завоя на пътя се видя малкото село Оне1.

Селяните се бяха объркали съвсем; слуховете за жестокостите на испанците се пръснаха навсякъде и плашеха всички; жените бяха избягали вече към Витри; оставаха само няколко мъже.

Щом видяха принца, те дотичаха; един от тях го позна.

— А, ваше височество — каза той, — нали ще изгоните всички тия голтацииспанци и грабителилотарингци?

— Да — отговори принцът, — ако искаш да ми служиш за водач.

— На драго сърце, ваше височество. Къде желае ваше височество да го заведа?

— На някое високо място, откъдето бих могъл да видя Ланс и околностите му.

— В такъв случай зная какво ви трябва.

— Мога ли да ти се доверя? Добър французин ли си?

— Аз съм стар войник, бях при Рокроа, ваше височество.

— Дръж, ето ти за Рокроа — каза принцът, като му даде кесията си. — Сега искаш ли кон или предпочиташ да вървиш пеша?

— Пеша, ваше височество, пеша, винаги съм служил в пехотата. При това аз смятам да водя ваше височество по такива пътища, където вие сам ще трябва да ходите пеша.

— Тогава води ме, да не губим време.

Селянинът затича пред коня на принца и на сто крачки от селото зави по един малък път, губещ се в дъното на хубава долина. Около половин левга вървяха така под

——

1 Грешка в оригинала. Не е Оне (Aunay), а Ане (Аппау). — Б. пр.

 

прикритието на дърветата и топовните гърмежи ехтяха толкова близо, че след всеки гърмеж те очакваха да чуят край ушите си свистенето на снаряд. Най-после достигнаха една пътека, която се отделяше от пътя и се изкачваше по склона на планината. Селянинът тръгна по нея и покани принца да го следва. Принцът слезе от коня си, заповяда на един от адютантите си и на Раул да направят същото, а на другите да чакат заповедите му и да бъдат нащрек, и започна да се изкачва по пътеката.

След десет минути достигнаха развалините на стар замък, кацнали върху върха на един хълм, от който се откриваха всички околности. Само на четвърт левга се вижДаше изнемогващият Ланс, а пред него — цялата неприятелска армия.

С един поглед принцът обхвана цялото пространство от Ланс до Вими. За една минута изникна в ума му целият план на сражението, което на другия ден трябваше да спаси Франция за втори път от нашествието на неприятеля. Той взе молив, откъсна лист от бележника си и написа:

„Любезни маршале,

След един час Ланс ще бъде в ръцете на неприятеля. Елате при мен и доведете цялата армия. Аз ще бъда във Ванден и ще я разположа лично на позициите. Утре ще си възвърнем Ланс и ще разбием неприятеля.“

След това се обърна към Раул и каза:

— Господине, тръгнете с най-голяма бързина и предайте това писмо на господин дьо Грамон.

Раул се поклони, взе листа, слезе бързо от планината, метна се на коня си и тръгна в галоп.

След четвърт час се яви при маршала.

Част от войските беше пристигнала вече, останалата част трябваше да дойде всяка минута.

Маршал дьо Грамон застана начело на цялата налична пехота и кавалерия и тръгна по пътя за Ванден, като остави херцог дьо Шатийон да дочака и доведе останалата армия.

Цялата артилерия беше готова да тръгне веднага и потегли.

В седем часа вечерта маршалът пристигна на срещата. Принцът го чакаше. Както той беше предвидял, Ланс падна в ръцете на неприятеля почти веднага след заминаването на Раул. Прекъсването на топовните гърмежи извести за това събитие.

Зачакаха нощта. В настъпващия мрак пристигаха едни след други исканите от принца войски. Беше дадена заповед да не бият барабани и да не свирят тромпети.

В девет часа се беше стъмнило съвсем. Но равнината все още тънеше в дрезгавина. Потеглиха мълчаливо. принцът водеше колоната.

Отвъд селото Оне армията забеляза Ланс: дветри къщи горяха и до войниците долиташе глух шум, който известяваше за агонията на един град, превзет с пристъп.! Принцът показа на всеки поста му: маршал дьо Грамон трябваше да заеме левия фланг и да се опре на Мерикур; херцог дьо Шатийон образуваше центъра; а самият принц заемаше десния фланг, пред Оне.

На другия ден, през време на битката, разположението на войските трябваше да остане същото. Всеки, като се събуди, трябва да бъде на мястото, където ще действува.

Придвижването на войските се извърши в най-дълбока тишина и с най-голяма точност. В десет часа всички бяха на местата си, а в десет и половина принцът обиколи постовете и даде заповеди за следния ден.

Началниците получиха заповед да следят най-много за три неща, които трябваше да бъдат спазвани най-строго от войниците.

Първо, различните корпуси да вървят равномерно, та кавалерията и пехотата да бъдат на една линия и да се спазват интервалите.

Второ, нападенията да се вършат ходом.

Трето, да се предостави на неприятеля да стреля пръв.

Принцът даде граф дьо Гиш на баща му и задържа дьо Бражелон при себе си; но двамата младежи поискаха позволение да прекарат нощта заедно, което им се разреши.

За тях опънаха палатка при палатката на маршала. Макар че денят беше уморителен, нито единият, нито другият чувствуваше нужда да спи.

Освен това навечерието на една битка е важен и тържествен момент дори за старите войници, а още повече за двама младежи, които за първи път щяха да видят това страшно зрелище.

В навечерието на битката се мисли за хиляди неща, които са забравени дотогава и които се събуждат сега в паметта. В навечерието на битката равнодушните един към други хора стават приятели, а приятелите — братя.

От само себе си се разбира, че ако в дъното на сърцето се крие по-нежно чувство, това чувство стига съвсем естествено до най-големи размери.

Навярно поотделно, двамата младежи изпитваха такова чувство, защото всеки седна в един край на палатката и започна да пише на коленете си.

Посланията бяха дълги, четирите страници се покриха една след друга с дребни, гъсто написани букви. От време на време двамата младежи се поглеждаха с усмивка. Те се разбираха без думи; тия две нежни, мили създания бяха родени да се разбират мълчаливо.

Като свършиха писмата, всеки сложи своето в два плика, така че никой не можеше да прочете адреса, без да разкъса първия плик. След това двамата се приближиха един до друг и с усмивка си размениха писмата.

— Ако ми се случи нещастие — каза дьо Бражелон.

— Ако бъда убит — каза дьо Гиш.

— Бъдете спокоен — казаха двамата едновременно. После се прегърнаха като братя, завиха се с мантиите

си и заспаха с тоя младежки, омаен сън, с който спят птиците, цветята и децата.