Александър Дюма
Двадесет години по-късно (27)

XXVII. ГЛАВНИЯТ ПЪТ

Те препускаха по цялото предградие Сент Антоан и по пътя за Венсен; скоро се намериха извън града, след това в гората, след това пред тях се откри селото.

При всяка крачка конете сякаш се въодушевяваха все повече и повече и ноздрите им започнаха да се зачервяват като нажежени пещи. Забил шпорите в корема на коня си, д’Артанян препускаше най-много на два фута пред Портос. Мускетон ги следваше на разстояние два коня. Войниците летяха след тях на различни разстояния, според достойнствата на конете си.

От едно възвишение д’Артанян видя група хора от другата страна на рова, срещу крепостта откъм Сен Мор. Той разбра, че от това място е избягал затворникът и че там може да научи нещо. След пет минути беше вече там, където един след друг пристигнаха и войниците.

Всички от групата бяха много заети. Те гледаха шнура, който висеше още от бойницата и се беше скъсал на двадесет фута от земята; измерваха с очи височината и правеха разни предположения. Горе по укреплението ходеха назад-напред изплашени часови.

Отряд войници, командувани от сержант, пъдеше хората от мястото, където херцогът се беше качил на коня.

Д’Артанян се насочи право към сержанта.

— Господин офицер — каза сержантът, — тук е забранено да се спира.

— Тая заповед не важи за мене — отвърна д’Артанян. — Преследват ли бегълците?

— Да, господин офицер; за нещастие те имат добри коне.

— А колко са?

— Четирима здрави и пети, когото отнесли ранен.

— Четирима! — каза д’Артанян, като погледна Портос. — Чуваш ли, бароне? Те са само четирима!

Радостна усмивка освети лицето на Портос.

— А каква преднина имат?

— Два часа и четвърт, господин офицер.

— Два часа и четвърт е нищо, ние имаме добри коне, нали, Тортос?

Портос,въздъхна; той помисли какво ги чака клетите коне. — Много добре — каза д’Артанян, — а на коя посока са тръгнали?

— Това е забранено да се казва, господин офицер. Д’Артанян извади листа от джоба си.

— Заповед на краля — каза той.

— Тогава говорете с коменданта.

— А де е комендантът?

— В селото.

Д’Артанян кипна от гняв, челото му се набръчка, слепите му очи се обагриха.

— А, нещастнико! — извика той на сержанта. — Май че ти се подиграваш с мене! Чакай!

Той разви листа и го подаде с едната ръка на сержанта, а с другата извади от кобура един пистолет и вдигна предпазителя.

— Заповед на краля, ти казвам. Чети и отговори или ще ти пръсна мозъка! По кой път тръгнаха?

Сержантът видя, че д’Артанян говори сериозно. — По пътя за Вандомоа — отговори той.

— През коя врата излязоха?

— През вратата на Сен Мор.

— Ако ме лъжеш, нещастнико — каза д’Артанян, — утре Ще бъдеш обесен!

— А вие, ако ги настигнете, няма да се завърнете, за Да ме обесите — промърмори сержантът.

Д’Артанян сви рамене, направи знак на отряда си и препусна.

— От тука, господа, от тука! — извика той, като се отправи към посочената врата на парка.

Но сега когато херцогът беше избягал, пазачът бе сметнал за уместно да завърти два пъти ключа на вратата. й беше принуден да отключи по същия начин, по който бе принуден и сержантът. Това отне още десет минути.

Превъзмогнал последната пречка, отрядът се понесе с предишната бързина.

Но не всички коне се носеха сега със същата пламенност; някои не можаха да издържат това бясно препускане; три спряха след един час; един падна.

Д’Артанян, който не се обръщаше, дори не забеляза това. Портос му го каза с обикновеното си спокойствие.

— Дано стигнем двамата! — рече д’Артанян. — Повече не ни трябва, те са само четирима.

— Така е — отговори Портос.

И той заби шпори в корема на коня си.

За два часа конете изминаха дванадесет левги, без да се спират, краката им започнаха да треперят, пяната от устата им изпръскваше дрехите на конниците, а потта проникваше под панталоните.

— Да починем малко, за да си отдъхнат тия нещастни животни — каза Портос.

— Да ги уморим, напротив, нека ги уморим, но да стигнем! — отговори д’Артанян. — Виждам пресни следи. Най-много преди четвърт час са минали оттук.

Действително краят на пътя беше изрит от копита. Следите се виждаха на залязващото слънце.

Те се понесоха отново; но след две левги конят на Мускетон се строполи.

— Добре! — каза Портос. — Ето че Фебюс пропадна!

— Кардиналът ще ви плати хиляди пистола за него.

— О! — възрази Портос. — Това не ме интересува.

— Тогава напред! Галоп!

— Да, ако можем.

И конят на д’Артанян отказа да върви по-нататък, дишането му спря; последният удар с шпорите го повали, вместо да го подгони.

— По дяволите! — извика Портос. — Ето и Вюлкен отиде!

— Пусто да остане! — д’Артанян се хвана за главата. — Значи трябва да спрем! Дайте ми вашия кон, Портос … Е, но какво правите, дявол да го вземе?

— Пусто и върло! — рече Портос. — Падам, по-скоро Баяр пада.

Докато Портос се измъкваше от стремената, както можеше, д’Артанян поиска да накара коня да стане, но видя, че от ноздрите му тече кръв.

— И трите! — каза той. — Сега всичко е свършено! В това време се чу цвилене.

— Шт! — извика д’Артанян.

— Какво има?

— Чувам цвилене.

— Сигурно цвили конят на някой от нашите войници, които ни настига.

— Не, това е пред нас.

— Тогава е друго нещо — рече Портос.

И се ослуша на свой ред, като се обърна към посочената от д’Артанян страна.

— Г господине — каза Мускетон, който изостави коня си на главния път и настигна пеша господаря си, — господине, Фебюс не издържа и …

— Млък! — прекъсна го Портос.

Наистина в тоя миг се чу повторно цвилене, донесено от нощния ветрец.

— Това е на петстотин крачки от тука, пред нас — каза д’Артанян.

— Наистина, господине — рече Мускетон, — на петстотин крачки от нас има една ловджийска къщичка.

— Мускетон, вземи пистолетите си! — каза д’Артанян.

— Те са в ръцете ми, господине.

— Портос, вземете вашите от кобурите.

— Ето ги.

— Добре! — рече Д’Артанян, като извади своите. — Сега… разбирате ли, Портос?

— Не много.

— Тръгнали сме по кралска работа.

— Е?

— За кралската работа ще вземем тия коне.

— Така, така — забеляза Поргос.

— Тогава без приказки и почвайте!

Тримата тръгнаха в нощния мрак като привидения. При един завой на пътя те забелязаха светлина между дърветата.

— Ето къщата — тихо каза д’Артанян. — Правете това. Портос, което ще правя аз.

Те се запромъкваха от дърво към дърво и се приближиха на двадесет крачки от къщата, без да бъдат забелязани. Оттук, при светлината на фенера, който висеше под навеса, те видяха четири отлични наглед коне. Един слуга ги тимареше. Край тях лежаха седлата н юздите.

Д’Артанян се приближи бързо, като направи знак на двамата си спътници да останат малко назад.

— Купувам тия коне — каза той на слугата. Слугата се обърна учуден, но дума не продума.

— Не чу ли, чудако? — продължи д’Артанян.

— Чух — беше отговорът.

— Защо не отговаряш?

— Защото тия коне не са за продан.

— Тогава ги вземам — каза д’Артанян.

И той сложи ръка върху най-близкия до него кон.

Двамата му спътници се появиха в тоя миг и направиха същото.

— Но, господа — извика слугата, — тия коне току-що са изминали шест левги и ияма дори половин час, откак са разседлани.

— Половин час им стига — каза д’Артанян. — Тъкмо ще бъдат още бодри.

Конярят извика за помощ. Някакъв човек, навярно управител, излезе в същата минута, когато д’Артанян и спътниците му слагаха седлата на конете.

Управителят поиска да ги сплаши.

— Драги приятелю — каза д’Артанян, — ако кажете една дума, ще ви пръсна мозъка.

Той го заплаши с пистолета и веднага сложи оръжието под мишницата, за да продължи работата си.

— Но знаете ли, господине — рече управителят, — че тия коне са на господин дьо Монбазон?

— Толкова по-добре — отговори д’Артанян. — значи са добри коне.

— Господине — продължи управителят, като отстъпваше крачка по крачка и се мъчеше да стигне до вратата, — предупреждавам ви, че ще повикам хората си.

— А аз моите — отвърна д’Артанян. — Аз съм лейтенант на кралските мускетари, десет войника идват след мене. Чувате ли как галопират? Ще видим.

Нищо не се чуваше, но управителят чу от страх.

— Свършихте ли, Портос! — попита д’Артанян.

— Свърших.

— А вие, Мустон?

— Също.

— Тогава на конете и да вървим! Тримата скочиха на конете.

— На помощ! Елате с карабините! — завика управителят.

— Напред! — изкомандува д’Артанян — Ще падне стрелба.

И тримата се понесоха като вихър.

— На помощ, елате! — ревеше управителят, докато конярят тичаше към съседната сграда.

Внимавайте да не убиете конете си! — отвърна Д’Артанян и избухна в смях.

Огън! — отговори управителят. Блясване подобно на светкавица освети пътя; едновременнно с гърмежа тримата конници чуха свиренето на куршумите, които минаха край тях.

— Стрелят като слуги — каза Портос. — По времето на господин дьо Ришельо стреляха по-добре. Спомняте ли си Кревкьорския път, Мустон?

— А, господине, дясната кълка още ме боли.

— Сигурен ли сте, д’Артанян, че вървим по следите? — попита Портос.

— Ай да му се не види, та не чухте ли?

— Какво?

— Че тия коне са на господин дьо Монбазон.

— Та що?

— Ами господин дьо Монбазон е мъж на госпожа дьо Монбазон.

— Е, и после?

— А госпожа дьо Монбазон е любовница на господни дьо Бофор.

— А, разбирам — каза Портос. — Тя е приготвила коне за смяна.

— Точно така.

— И ние преследваме херцога с конете, които току-що е оставил.

— Мили ми Портос, наистина вие сте чудно досетлив — каза д’Артанян с двусмислена усмивка.

— Ех, такъв съм си! — потвърди Портос.

Така те препускаха един час; конете бяха побелели от пяна, кръв течеше от коремите им.

— А, какво видях? — каза д’Артанян.

— Вие сте много щастлив, ако виждате нещо в такава нощ — забеляза Портос.

— Искри.

— И аз ги видях — се обади Мускетон.

— А, а! Нима сме ги настигнали?

— Я, умрял кон! — рече д’Артанян, като дръпна назад коня си, който беше отскочил встрани. — Изглежда, че и те са капнали от умора.

— Май че се чува шум на отряд конници — забеляза Портос, наведен над гривата на коня си.

— Не може да бъде.

— Те са много.

— Тогава е нещо друго.

— Още един кон! — каза Портос.

— Умрял?

— Не, издъхващ.

— Оседлан или без седло?

— Оседлан.

— Те са.

— Горе главата! Те са в ръцете ни.

— Но ако са много — забеляза Мускетон, не са в ръцете ни, а ние сме в техните.

— Хайде де! — рече д’Артанян. — Те ще помислят, че сме по-силни от тях, защото ги преследваме, ще се уплашат и ще се разпръснат.

— Сигурно — потвърди Портос.

— О, вижте! — извика д’Артанян.

— Да, пак искри — каза Портос, — тоя път и аз ги видях.

— Напред, напред! — се провикна д’Артанян пронизително. — След пет минути ще падне смях.

И те се понесоха отново. Обезумели от болка и надпреварване, конете летяха по тъмния път, на чийто хоризонт все по-ясно почна да се очертава една много по-плътна и по-тъмна маса.