Александър Дюма
Двадесет години по-късно (15)

XV. ДВЕ АНГЕЛСКИ ГЛАВИ

Предстоеше дълъг път, но това съвсем не безпокоеше д’Артанян: той знаеше, че конете му си бяха починали добре край претъпканите ясли на Пиерфонския владетел. така той се впусна смело, последван от верния Планше, в четиридневния или петдневния път, който го чакаше.

Както казахме вече, за да убият скуката по пътя, два мата мъже яздеха един до друг и си приказваха. Полека лека д’Артанян престана да се държи като господар, а Планше съвсем забрави лакейството си. Тоя голям хитрец, който изведнъж се беше превърнал в буржоа, съжаляваше често за изобилните безплатни гощавки по пътищата. а също така за разговорите и бляскавото общество на благородниците. Чувствувайки личното си достойнство той страдаше от постоянния допир с ограничени и прости хора, защото смяташе, че по тоя начин се подценява, И така той се издигна скоро до положение довереник на онзи, когото продължаваше да нарича свой госпоДИн От много години. д’Артанян не беше откривал сърцето си пред никого. И така стана, че тия двама мъже, срещащи се отново, си допаднаха чудесно.

Освен това Планше не беше съвсем обикновен другар.

когато ставаше дуМа за разни приключения, той умееше Да дава добри съвети; не търсеше опасностите, но и не отстъпваше, когато ги срещаше, както много пъти д’Артанян беше имал случай да се убеди; най-после той бе войник на времето си, а оръжието облагородява; и което е най-важното: имайки нужда от д’Артанян, Планше сам му беше доста полезен. Така че те пристигнаха в Блезоа почти като добри приятели.

По пътя д’Артанян клатеше глава и се връщаше постоянно на мисълта, от която не можеше да се откъсне:

— Зная добре, че ходенето ми при Атос е безполезно и глупаво, но аз го дължа на моя стар приятел, човек, в който има толкова много благородство и великодушие.

— О, господин Атос беше истински благородник! — каза Планше.

— Нали? — подзе д’Артанян.

— От него парите се сипеха като град от небето — продължи Планше, — а пък за шпагата се залавяше като крал. Спомняте ли си, господине, дуела с англичаните край Кармелитския манастир? О, колко хубав и великолепен беше господин Атос в тоя ден, когато каза на противника си: „Вие настояхте да ви кажа името си, господине; толкова по-зле за вас, защото ще бъда принуден да ви убия!“ Аз стоях край него и чух всичко. Това са точно собствените му думи. А погледът му, господине, когато той прониза противника си, както беше казал предварително, и противникът му падна, без да гъкне. О, господине, повтарям го, той беше истински благородник!

— Да — каза д’Артанян, — всичко това е вярно като евангелието, но един порок е погубил навярно всичките му достойнства.

— Спомням си — рече Планше, — той обичаше да пие или по-точно пиеше. Но не пиеше като другите. Очите му не изразяваха нищо, когато поднасяше чашата до устните си.

— Наистина никога не е имало по-красноречиво мълчание. А пък на мене ми се струваше, че го чувам как мърмори: „Лей се, питие, и разгони мъките ми“. И как чупеше столчетата на чашките и гърлата на бутилките! В това никой не можеше да се сравнява с него.

— И ето каква тъжна гледка Ви чака днес — продължи д’Артанян. — Тоя истински благородник с горд погледд, тоя блестящ воин, на когото винаги се чудеха, че държи проста шпага в ръката вместо командирски жезъл, се е превърнал навярно сега в прегърбен старец с червен нос и сълзливи очи. Ще го намерим легнал на някоя морава, той ще ни погледне с мътни очи и може би няма да ни познае. Бог ми е свидетел. Планше — продължи д’Артанян, — че бих избягнал тая тъжна гледка, ако не исках да докажа уважението си към тая знаменита сянка на славния граф дьо Ла Фер, когото толкова обичахме.

Планше поклати глава и дума не продума: личеше си, че споделя опасенията на господаря си.

— Да — продължи д’Артанян, — тая старческа немош, защото сега Атос е остарял, сиромашията, може би защото той е занемарил малкото, което имаше, и мръсният Гримо, станал още по-мълчалив и още по-голям пияница от господаря си … всичко това ми разкъсва сърцето, Планше.

— Струва ми се, че съм вече там и Виждам как едва обръща езика си и залита — каза Планше с жален глас.

— Страх ме е само, признавам си, да не би Атос да приеме предложенията ми в момент на алкохолно опиянение. Това би било за мене и за Портос голямо нещастие и истинско затруднение; но ние ще го оставим още при първото му напиване, и край. Като изтрезнее, той ще разбере.

— Във всеки случай, господине — рече Планше, — скоро ще се изясни всичко; високите стени, червени от залязващото слънце, са сигурно стените на Блоа.

— Възможно е — отговори д’Артанян, — а островърхите изрязани камбанарийки, които се виждат там долу, наляво в гората, приличат на това, което са ми разказвали за Щамбор.

— Ще влезем ли в града?

— Несъмнено, за да се осведомим.

— Ако влезем в града, господине, съветвам ви да опитате някакви си малки гърненца със сметана, за които съм чувал много да се говори, но които за нещастие не могат да се докарат в Париж и трябва да се ядат на мястото.

— Е, добре, ще ги опитаме, бъди спокоен.

В тая минута една от тежките волски коли, които извозват до пристанищата на Лоара дървета, сечени в хубавите местни гори, излезе от един коловоз на пътя, по който яздеха нашите конници. Край нея вървеше човек, който подкарваше бавните животни с дълъг остен.

— Ей, друже! — извика Планше на воловаря.

— С какво мога да ви услужа, господа? — попита селянинът с тоя чист говор, с който се отличават жителите на тая страна и който би засрамил градските пуристи от Сорбонския площад и Университетска улица.

— Търсим дома на господин граф дьо Ла Фер — каза д’Артанян. — Чували ли сте това име между имената на околиите владетели?

Като чу името, селянинът си свали шапката и отговори:

— Господа, тия дървета, които возя, са за него; сякох ги в бранището му и ги карам в замъка.

Д’Артанян не пожела да разпита тоя човек — неприятно му беше може би да чуе от друг това, което беше казал преди малко на Планше.

— Замъкът! — си каза той. — Замъкът! А, разбирам! Атос не е от търпеливите; навярно той като Портос е принудил селяните си да го наричат ваша светлост, а къщурката му — замък. Той имаше тежка ръка, тоя мил Атос, особено когато си бе пийнал.

Воловете вървяха бавно. Д’Артанян и Планше яздеха след колата: това им омръзна.

— Значи тоя е пътят? — се обърна д’Артанян към воловаря. — И няма опасност да се заблудим?

— О, боже мой, няма, господине! — отговори човекът. — И можете да вървите по бързо, вместо да скучаете, като се тътрите подир такива бавни животни. След половин левга ще забележите един замък вдясно; оттук той още не се вижда поради мрежата от тополи, която го скрива. Тоя замък не е Бражелон, а Ла Валиер, продължете пътя си; но на три изстрела с мускет, на едно възвишение, заобиколено от грамадни явори, се издига голяма бяла къща с покрив от плочи — това е замъкът на господин граф дьо Ла Фер.

— А дълга ли е тая половин левга? — попита д’Артанян. — Защото в нашата хубава Франция от левга до левга има разлика.

— Десет минути път, господине, за добър кон като вашия.

Д’Артанян поблагодари на коларя и препусна веднага; после, развълнуван неволно при мисълта, че ще види отново тоя особен човек, който толкова го обичаше и който толкова допринесе със съветите и примера си за благородническото му възпитание, той отпусна постепенно поводите на коня и продължи пътя си замислен, с наведена глава.

Срещата със селянина и държанието му дадоха и на Планше повод за важни размисли. Никога, нито в Нормандия, нито във Франш Конте, нито в Аргаа, нито в Пикардия, области, в която повечето беше живял, той не беше срещал у селяните такава непринуденост, учтивост, такъв чист език. Той беше готов да помисли, че е срещнал някакъв благородник, фропдьор като него, принуден да се преоблече, също като него, по политически причини.

Скоро на завоя на пътя пред очите на пътниците се появи, както беше казал воловарят, замъкът Ла Валиер; после, на около четвърт левга след него, бялата къща, заобиколена с явори, се очерта върху фона на масив от гъсти дървета, които пролетта бе покрила със сняг от цветове.

При тая гледка д’Артанян, който обикновено не се трогваше лесно, почувствува в дъното на сърцето си особено вълнение — толкова силни са през целия живот спомените на младостта. Планше, който нямаше причини да се вълнува така и който забеляза с учудване възбудата на господаря си, поглеждаше ту д’Артанян, ту къщата.

Мускетарят измина още няколко крачки и се намери пред една желязна ограда. Изработена с вкус, с който се отличаваха летите предмети от онова време.

Зад оградата се виждаха грижливо поддържани зеленчукови градини, доста обширен двор, в който няколко лакеи с различни ливреи развеждаха коне, и карета, впрегната в два местни коня.

— Ние се лъжем, или тоя човек ни е излъгал — каза д’Артанян, — невъзможно е да живее тук Атос. Боже мой! Дали ие е умрял и дали това имение не принадлежи на някой с неговото име? Слез от коня, Планше, и иди да се осведомиш; признавам си, че нямам смелост да ида сам.

Планше слезе от коня.

— Кажи — продължи д’Артанян, — че един минаващ благородник желае да поднесе почитанията си на господин граф дьо Ла Фер, и ако останеш доволен от сведенията, тогава кажи името ми.

Планше поведе коня за юздата, приближи се до вратата и позвъни, веднага излезе един прислужник с побеляла коса, който се държеше право въпреки възрастта си.

— Тук ли живее господин граф дьо Ла Фер? — попита Планше.

— Да, господине, тук — отговори прислужникът учтиво на Планше който не носеше ливрея.

— Един благородник, изпуснал службата, нали?

— Точно така.

— И който имаше един лакей на име Гримо — продължи Планше, който с обичайната си предпазливост смяташе, че от повече сведения глава не боли.

— В момента господин Гримо отсъствува от замъка — отговори прислужникът, като започна да оглежда Планше от главата до краката, защото не беше свикнал на такива разпити.

— Тогава — извика Планше със светнало от радост лице — той е същият граф дьо Ла Фер, когото търсим. Бъдете тъй любезен да ми отворите вратата, защото бих желал да съобщя на господин графа, че господарят ми, благородник от неговите приятели, е дошъл и желае да му поднесе почитанията си.

— Трябваше да кажете това веднага! — отвърна прислужникът, като отваряше вратата. — Но къде е господарят ви?

— Идва след мене.

Прислужникът отвори вратата и тръгна напред. Планше направи знак на д’Артанян, който с още по-разтуптяно сърце влезе в двора.

Като се изкачи по външните стълби, Планше чу глас в залата на долния етаж, който казваше:

— Е, добре, къде е тоя благородник и защо не го въведат тука?

Този глас, който стигна до д’Артанян, събуди в сърцето му хиляди чувства, хиляди забравени спомени. Той скочи бързо от коня си, докато Планше се приближаваше с усмивка на уста към собственика на къщата.

— Но аз познавам тоя момък! — каза Атос, като се появи на прага.

— О, да, господин графе, вие ме познавате и аз също ви познавам добре. Аз съм Планше, господин графе, Планше, спомняте ли си …

Но честният слуга не можа дума да продума повече — толкова беше поразен от неочаквания вид на благородника.

— Какво? Планше? — извика Атос. — Нима господин д’Артанян е тук?

— Ето ме, приятелю! Ето ме, мили Атос! — рече д’Артанян, като се запъваше и почти залиташе.

При тия думи явно вълнение се изписа на свой ред по хубавото спокойно лице на Атос. Той направи бързо две крачки към д’Артанян, без да сваля очи от него, и го притисна в прегръдките си. Опомнил се от първото смущение, д’Артанян го прегърна на свой ред сърдечно, с блеснали в очите сълзи …

Тогава Атос го улови за ръката, стисна я здраво и го заведе в салона, където имаше няколко души. Всички станаха.

— Позволете да ви представя — каза Атос — господин кавалерът д’Артанян, лейтенант на мускетарите на негово величество, мой искрен приятел и един от най-храбрите и най-любезните благородници, които съм познавал някога.

Както е прието, д’Артанян изслуша поздравленията на присъствуващите, отговори им колкото се може изискано и се присъедини към обществото, на прекъснатият за минута разговор стана отново обш почна да разглежда Атос.

Чудно нещо! Атос почти не се беше състарил. Големите му очи, сега без тъмни кръгове от безсъница пиянството, изглеждаха по-големи и по-светли; лицето му се беше удължило малко и бе станало повелително в замяна на предишната трескава подвижност; ръката му, все още чудно хубава и силна, въпреки изяществото й, светеше от белота под дантелени маншети, Като да бе рисувана от Тициан или Ван Дайк; той бе по-строен отпреди; широките му, закръглени рамена говореха за необикновена сила, дългата му черна коса, изпъстрена туктаме с бели косми, падаше изящно по раменете на естествени вълни; гласът му беше още младежки, както когато беше на двадесет и години, а великолепните зъби, бели и неповредени, даваха неизразим чар на усмивката му.

Между това гостите на графа забелязаха по едва доловимата студенина на разговора, че двамата приятели изгарят от желание да останат сами, и се застягаха да си ходят с цялото изкуство и учтивост на онова време — тая важна грижа на хората от висшия свят, когато имаше хора от висшия свят. Но изведнъж на двора се чу силен кучешки лай и няколко души казаха едновременно:

— А, Раул се връща!

При името Раул Атос погледна д’Артанян, като че ли искаше да зърне любопитството, което при това име трябваше да се изпише на лицето му. Но д’Артанян не разбираше още нищо, още не се беше съвзел от смайването си. Той се обърна почти несъзнателно, когато един хубав петнадесетгодишен младеж облечен просто, но със съвършен вкус, влезе в салона, като си свали учтиво шапката с дълги червени пера.

Тоя нов, съвсем неочакван посетител го поразии В ума му изникна цял свят от нови идеи и му обясни промяната в Атос, която досега му се струваше необяснима. Поразителната прилика на Атос с тоя момък проля светлина върху тайната на възродения живот. Той зачака, като гледаше и слушаше.

— Вие се върнахте вече, Раул? — каза графът.

— Да, господине — почтително отговори младежът, — изпълних поръчката, която ми възложихте.

— Но какво ви е, Раул? — попита Атос загрижено. — Вие сте бледен и като че ли развълнуван.

— То е, защото с нашата малка съседка се случи нещастие, господине — отговори младежът.

— С госпожица дьо Ла Валиер ли? — живо попита Атос.

— Какво? — запитаха няколко гласа.

— Тя се разхождаше с бавачката си Марселин в заграденото място, където дърварите дялат греди; аз я видях, когато минавах на кон през там, и се спрях. Тя ме видя също, поиска да скочи от гредата, на която стоеше, но бедничката стъпи накриво и не можа да стане. Мисля, че си е навехнала глезена.

— О, боже мой! — извика Атос. — А на госпожа дьо Сен Реми, майка й, съобщиха ли за това?

— Не, господине, госпожа дьо Сен Реми е в Блоа, у херцогиня д’Орлеан. Страхувах се, че не й е дадена първа помощ както трябва, и побързах да дойда, за да ви поискам съвет.

— Изпратете бързо в Блоа, Раул! Или по-добре качете се на коня си и лично идете там.

Раул се поклони.

— Но де е Луис? — продължи графът.

— Доведох я тук и я оставих у жената на Шарло, която й сложи крака временно в ледена вода.

След това обяснение, което даде повод за ставане, гостите на Атос се сбогуваха; само старият херцог дьо Барбе, който действуваше като свой въз основа на двадесетгодишната дружба с дома Ла Валиер, отиде да види малката Луис, която плачеше, но като видя Раул, изтри хубавите си очички и веднага се усмихна.

Херцогът предложи да закара малката Луиза в Блоа с каретата си.

— Имате право, господине — каза Атос, — така тя ще бъде по-скоро при майка си; а пък вие, Раул, сигурен съм, че сте действували безразсъдно и че това е станало по ваша вина.

— О, не, не, господине, кълна ви се! — извика младото Момиче, докато младежът побледня при мисълта, че е може би виновен за това нещастие …

— О, господине, уверявам ви… — промърмори Раул.

— Вие ще отидете все пак в Блоа — меко продължи графът — и ще поднесете своите и моите извинения на госпожа дьо Сен Реми, а после ще се завърнете.

Руменината се появи отново върху страните на младежа; той погледна графа, сякаш му искаше съвет, след това взе във вече силните си ръце малкото Момиче, разплаканата и усмихващата се глава на което почиваше на рамото му, и го постави лекичко в каретата; после скочи на коня си с изяществото и лекотата на опитен ездач, поклони се на Атос и д’Артанян и се отдалечи бързо, като препускаше наред с каретата и не откъсваше очи от прозорчетата й.