Александър Дюма
Двадесет години по-късно (95)

XXXII. КАК С ПЕРО И ЗАПЛАХА СЕ ВЪРШИ РАБОТА ПО-БЪРЗО И ПО-ДОБРЕ, ОТКОЛКОТО С ШПАГА И С ПРЕДАНОСТ

Д’Артанян имаше своя митология: вярваше, че благоприятният случай има на главата си само един кичур коса, за който може човек да се улови, а гасконецът не беше от тия, които да го пропуснат, без да го уловят. Той организира бързо и сигурно пътуване, като изпрати предварително коне за смяна в Шаитии, така че за пет-шест часа можеше да пристигне в Париж. Но преди да замине, размисли, че за един умен и опитен човек положението

му е много особено: да отива към несигурното, като оставя зад себе си сигурното.

„Наистина — помисли си той, когато се готвеше да се качи на коня си, за да изпълни опасното поръчение, — Атос със своето великодушие е герой от роман. Портос е превъзходен човек, но лесно се поддава на влияние. Арамис е йероглифно лице, тоест нищо не може да се прочете на него. Какво ще извършат тия трима души, когато ме няма, за да ги свързвам помежду им? … Може би ще освободят кардинала. Но освобождението на кардинала ще разруши всичките ни надежди, а надеждите ни досега са единствената награда за двадесетгодишния ви труд, пред който подвизите на Херкулес са пигмейски дела“. Той отиде при Арамис и му каза:

— Мили ми кавалере д’Ербле, вие сте въплъщение на фрондата. Не се доверявайте на Атос, който не иска да оправя личните работи, дори и своите. Особено не се доверявайте на Портос, тъй като за да угоди на графа, на когото гледа като на земно божество, той е способен да му помогне да устрои бягството на Мазарини, ако Мазарини се сети да заплаче или да се покаже рицар.

Арамис се усмихна с тънката си и едновременно решителна усмивка.

— Не се плашете от нищо — каза той, — аз предявявам свои условия. Работя не за себе си, а за другите. За мене е въпрос на честолюбие тия други да получат това, на което имат право.

„Добре — помисли си д’Артанян, — от тая страна съм спокоен.“

Той стисна ръката на Арамис и отиде при Портос.

— Приятелю — му каза, — вие толкова работихте с мене за изграждането на нашето щастие, че сега, когато дойде време да берем плодовете на нашия труд, би било смешно да се поддадете на влиянието на Арамис, чиято хитрост (между нас казано, не винаги лишена от егоизъм) ви е известна, или на влиянието на Атос, който е благороден и безкористен, но едновременно и преситен човек: самият той не желае нищо за себе си и затова не разбира,

че другите могат да имат някакви желания. Какво бихте казали, ако единият или другият от двамата ни приятели ви предложат да освободите Мазарини?

— Ще кажа, че с голям труд го заловихме, за да го пуснем току-така.

— Браво, Портос! И ще бъдете напълно прав, приятелю мой, защото заедно с кардинала ще изпуснете вашето баронство, което вече държите в ръцете си, без да смятаме, че щом се измъкне от тука, Мазарини ще заповяда да ви обесят.

— Хайде де, така ли мислите?

— Уверен съм в това.

— Тогава по-скоро ще го убия, отколкото да го оставя да избяга.

— И ще бъдете напълно прав. Разбирате, заедно с нашите работи ние не трябва да уреждаме работите на фрондьорите, които впрочем разбират политическите въпроси не като нас, старите войници.

— Не се страхувайте, мили приятелю — отговори Портос. — Аз ще гледам през прозореца как ще се качите на коня и ще ви следя с очи, докато изчезнете. После ще се върна и ще седна край вратата на кардинала, край тая стъклена врата, която води в стаята му. Оттам ще виждам всичко и при най-малкото подозрително движение ще го убия.

„Браво! — помисли си д’Артанян. — Уверен съм, че и от тая страна кардиналът ще бъде пазен добре“.

След това стисна ръката на владетеля на Пиерфон и отиде при Атос.

— Мили ми Атос — каза той, — аз заминавам. Искам да ви кажа само едно: вие познавате Ана Австрийска, единствената гаранция на живота ми е пленничеството на господин Мазарини; ако го изпуснете, аз съм загинал.

— Само това съображение, мили ми д’Артанян, е напълно достатъчно, за да ме превърне в бдителен тъмничар. Давам ви думата си, че ще намерите кардинала там, където го оставяте.

„Ето това ме успокоява повече от всички кралски подписи — помисли си д’Артанян. — Сега, когато Атос ми даде думата си, мога да замина“.

Д’Артанян замина наистина сам, само с шпагата си вместо конвой и с прост пропуск от Мазарини, който трябваше да му даде достъп до кралицата.

Шест часа след заминаването си от Пиерфон той беше в Сен Жермен.

Там още никой не знаеше, че Мазарини е изчезнал; за това знаеше само Ана Австрийска, която криеше безпокойствието си дори от най-близките. В стаята на д’Артанян и Портос намериха двамата войници, вързани и със запушени уста. Веднага ги развързаха и им отпушиха устата, но те не можаха да кажат нищо освен това, което знаеха, тоест как ги бяха вмъкнали, свързали и съблекли. Но какво бяха направили Портос и д’Артанян, след като излязоха през отвора навън, войниците не знаеха също тъй, както и другите жители на замъка.

Само Бернуен знаеше малко повече от другите. Като видя, че господарят му не се връща, и като чу, че бие полунощ, той реши да проникне в оранжерията. Първата врата, барикадирана с мебели, събуди известни подозрения у него. После той излезе в коридора и видя, че всички врати са отворени. Същото видя и в стаята на Атос, отворена беше и вратата на парка. Оттук му беше лесно да върви след стъпките по снега; той видя, че стъпките свършват при стената; от другата й страна намери същите следи, после следи от копита, после следи от цял кавалерийски отряд, който се отдалечаваше по посока на Ангиен. Тогава у него изчезна и последното съмнение, че кардиналът е отвлечен от тримата затворници, защото затворниците бяха изчезнали заедно с него. Бернуен изтича веднага в Сен Жермен да предупреди кралицата за изчезването на кардинала.

Ана Австрийска му заповяда да мълчи и Бернуен изпълни точно заповедта й. Тя повика при себе си господин принца и му разказа всичко. Господин принцът изпрати веднага петстотин-шестстотин конници със заповед да претърсят всички околности и да доведат в Сен Жермен всички подозрителни отряди, които се отдалечават от Рюей, в каквато и посока да пътуват.

А тъй като д’Артанян не образуваше отряд, защото пътуваше сам, и тъй като не се отдалечаваше от Рюей, а отиваше в Сен Жермен, никой не му обърна внимание и той можа да извърши безпрепятствено пътуването си.

Когато влезе в двора на стария замък, първото лице, което нашият пратеник видя, беше все същият Бернуен, застанал на прага и очакващ известия за изчезналия си

господар.

Като видя д’Артанян, който влизаше на кон в почетния двор, Бернуен си потърка очите и си помисли, че се лъже. Но д’Артанян му кимна приятелски с глава, скочи на земята, хвърли поводите на минаващия лакей и се приближи до камердинера с усмивка на уста.

— Господин д’Артанян! — извика Бернуен като човек, който бълнува под влиянието на кошмар. — Господин д’Артанян!

— Лично той, господин Бернуен.

— А защо идвате тук?

— Да донеса известия за господин Мазарини, и то последни.

— Какво стана с него?

— Добре е като вас и мене.

— Значи нищо лошо не му се е случило?

— Абсолютно нищо. Само почувствува нужда да прескочи до Ил дьо Франс и ни помоли, господин граф дьо Ла Фер, господин дю Валон и мене, да го придружим. Ние като предани слуги не можахме да му откажем на такава молба. Снощи заминахме и ето ни тук.

— Ето ви тук.

— Негово високопреосвещенство имаше да предаде нещо тайно и строго поверително на нейно величество; такова поръчение можеше да се даде само на сигурен човек и затова той ме изпрати в Сен Жермен. Така че, драги господин Бернуен, ако искате да доставите удоволствие на вашия господар, доложете на нейно величество, че съм пристигнал, и й кажете по какъв повод.

Без да разсъждава дали гасконецът говори сериозно или се шегува, Бернуен разбра, че при сегашните обстоятелства само д’Артанян може да премахне безпокойствието на Ана Австрийска. Ето защо камердинерът отиде веднага да доложи за това особено посланичество и както предвидя, кралицата заповяда да въведат незабавно господин д’Артанян.

Д’Артанян се приближи до господарката си с всички знаци на най-дълбоко уважение.

Спря се на три крачки от нея, подгъна коляно и й подаде писмото.

То беше, както казахме вече, просто писмо, полупрепоръчително, полупълномощно. Кралицата го прочете, позна почерка на кардинала, макар написан с малко трепереща ръка, и тъй като в писмото не се говореше нищо за станалото, почна да пита за подробности.

Д’Артанян й разказа всичко с тоя наивен и простоват вид, който умееше да си придава при известни обстоятелства.

Докато той говореше, кралицата го гледаше с нарастващо учудване; тя не разбираше как може един човек да се осмели на такова предприятие и още по-малко разбираше как той се осмелява да разказва за него на тази, на която интересът и почти дългът диктуваше да го накаже.

— Как, господине! — извика кралицата, почервеняла от негодуване, когато д’Артанян свърши разказа си. — Вие се осмелявате да ми признаете престъплението си! … Да ми разкажете за предателството си!

— Извинете, всемилостива господарке, но струва ми се, че или аз се изразих зле, или ваше величество сте ме разбрали зле; тук няма нито престъпление, нито предателство. Господин Мазарини ни държеше в затвор, господин дю Валон и мене, защото не можахме да повярваме, че ни е изпратил в Англия, за да гледаме спокойно как ще отсекат главата на краля Чарлз I, зет на покойния ви съпруг, съпруг на кралица Анриет, ваша сестра и ваша гостенка, и че там направихме всичко, което можахме, за да спасим живота на краля мъченик. Ето защо ние бяхме убедени, моят приятел и аз, че тук има някакво недоразумение, на което сме станали жертва, и че е необходимо едно обяснение между нас и негово високопреосвещенство. А за да бъде от полза това обяснение, то трябваше да стане спокойно, далеч от досадните хора. Затова отведохме господин кардинала в замъка на приятеля ми и там се обяснихме. И ето, всемилостива господарке, както мислехме, така и излезе: станало недоразумение. Господин Мазарини мислел, че сме помагали на генерал Кромуел, а не на крал Чарлз, позор, който щеше да падне от нас на него, а от него и на ваше величество, подлост, която щеше да

опетни започващото царуване на вашия славен син. Ние доказахме противното на господин кардинала и същото ще докажем и на ваше величество, призовавайки за свидетел височайшата вдовица, която плаче в Лувър, където я настани вашата кралска щедрост. Той остана толкова доволен от тия доказателства, че в знак на задоволство ме изпрати, както ваше величество може да види, да приказвам с вас по удовлетворенията за нанесената ни обида, каквито естествено следва да се дадат на зле оценени и несправедливо преследвани благородници.

— Слушам ви и ви се чудя, господине — каза Ана Австрийска. — Наистина рядко съм виждала такова безочие.

— Ето — отговори д’Артанян, — сега и ваше величество се лъже относно намеренията ни, както се лъжеше господин Мазарини.

— Заблуждавате се, господине — възрази кралицата, — и аз се лъжа тъй малко, че след десет минути ще бъдете арестуван, а след един час сама ще замина начело на армията ми, за да освободя моя министър.

— Уверен съм, че ваше величество няма да извърши такова неблагоразумие — каза д’Артанян, — най-напред защото е съвсем безполезно и може да доведе до тежки последици. Преди да бъде освободен, господин кардиналът ще бъде убит и негово високопреосвещенство е толкова уверен в това, че настойчиво ме помоли, ако забележа такива намерения у ваше величество, да направя всичко възможно, за да ви отклоня от тоя план.

— В такъв случай ще се задоволя с арестуването ви.

— И това е невъзможно, всемилостива господарке, защото арестуването ми е предвидено също така, както и освобождението на кардинала. Ако утре в определен час не се върна, други ден сутринта господин кардиналът ще бъде заведен в Париж.

— Вижда се, господине, че по положението си вие живеете далеч от хората и събитията; иначе щяхте да знаете, че господин кардиналът беше пет-шест пъти в Париж, след като го напуснахме, че там се видя с господин дьо Бофор, господин дьо Буйон, господин коадютора, господин д’Елбьоф и че нито един от тях не помисли дори да го арестува.

— Извинете, всемилостива господарке, зная всичко това; ето защо приятелите ми ще заведат господин кардинала не при господин дьо Бофор, не при господин дьо Буйон, нито при господин коадютора, нито при господин д’Елбьоф, защото всички тия господа воюват само за лични облаги и господин кардиналът ще се отърве евтино от тях, като им даде това, което желаят; ще го предадат на парламента. Наистина членовете на парламента могат да се подкупят поотделно, но самият господин Мазарини не е достатъчно богат, за да подкупи всичките изведнъж.

— Струва ми се — каза Ана Австрийска, като хвърли на д’Артанян поглед, презрителен у жена, но страшен у кралица, — струва ми се, че заплашвате майката на вашия крал.

— Всемилостива господарке, аз заплашвам, защото съм принуден на това — възрази д’Артанян. — Издигам се, защото трябва да се издигна на висотата на събитията и на действуващите в тях лица. Но повярвайте ми, всемилостива господарке (това е също тъй вярно, както и че в тия гърди бие едно сърце за вас), повярвайте ми, че вие бяхте постоянен идол на живота ни, който — както знаете добре, боже мой — рискувахме двадесет пъти за ваше величество. Нима, всемилостива господарке, нима ваше величество няма да се съжали над слугите си, които от двадесет години живуват в сянка, без да издадат дори с въздишка светите и тържествени тайни, които имаха щастието да споделят с вас? Погледнете ме мене, който ви говоря, всемилостива господарке, мене, когото обвинявате, че съм повишил глас и че говоря заплашително. Какво съм? Нещастен офицер без богатство, без подслон, без бъдеще, ако погледът на кралицата ми, който тъй дълго търсех, не се спре за миг върху мене. Погледнете господин граф дьо Ла Фер, тип на благородство, цвят на рицарство-то; той въстана срещу кралицата си, или по-скоро срещу министъра й, но той не иска нищо, доколкото зная. Вижте най-после господин дю Валон, тая вярна душа, тая желязна ръка: от двадесет години вече той чака от устата ви една дума, която да го направи по герб онова, което е по чувствата и безстрашието си. Вижте най-после вашия народ, който е много нещо за една кралица, вашия народ, който ви обича и все пак страда., когото обичате и който

все пак гладува, който иска само да ви благославя и който все пак ви … Не, греша, никога вашият народ не ще ви, проклина, всемилостива господарке. И така, кажете една дума, и всичко ще се свърши: мирът ще замести войната, сълзите ще отстъпят място на радостта, бедствията — на щастието.

Ана Австрийска погледна с известно учудване войнственото лице на д’Артанян, което изразяваше особено умиление.

— Защо не ми казахте всичко това, преди да действувате? — попита тя.

— Защото, всемилостива господарке, трябваше да докажа на ваше величество едно нещо, в което се съмнявахте, струва ми се: че още притежаваме известна храброст и че заслужаваме известно внимание.

— И тая храброст не би отстъпила пред нищо, както виждам, нали? — попита Ана Австрийска.

— В миналото тя не отстъпи пред нищо — отговори д’Артанян. — Защо ще се изменя в бъдеще?

— И тая храброст, в случай на отказ и следователно в случай на борба, ще стигне дотам, че да ме отвлече мен самата от двореца ми и да ме предаде на фрондьорите, както искате да предадете моя министър?

— Никога не сме мислили за това,-, всемилостива господарке — каза д’Артанян с това гасконско самохвалство, което беше у него само простодушие. — Но ако ние четиримата бихме решили това, сигурно щяхме да го изпълним.

— Трябваше да зная това — прошепна Ана Австрийска. — Те са железни хора.

— Уви, всемилостива господарке — въздъхна д’Артанян, — това ми доказва, че едва днес ваше величество има ясна представа за нас.

— Добре, но ако имам най-после такава представа …

— Ваше величество ще ни признае заслугите. Признавайки ни заслугите, ваше величество ще престане да се отнася с нас като с обикновени хора. Ще види в мене посланик, достоен да се съвещава за важните интереси, които ми възложиха да обсъдя с вас.

— Де е договорът?

— Ето го.