Александър Дюма
Двадесет години по-късно (32)

I. САЛЪТ НА ОАЗА

Надявам се, че читателят не е съвсем забравил младия пътник, когото оставихме на фландърския път.

Щом изгуби от поглед покровителя си, който го изпращаше с очи, застанал пред кралската базилика, Раул пришпори коня си напред, за да се избави от тъжните мисли и после за да скрие от Оливен вълнението, което изразяваше лицето му.

Все пак един час бързо яздене разпръсна скоро всички мрачни мисли, които опечаляваха тъй богатото въображение на младежа. Непознатата до сега наслада от пълната свобода, наслада, сладка дори и за тия, които не са страдали никога от зависимост, позлати за Раул небето и земята и особено далечния и лазурен хоризонт на живота, който се нарича бъдеще.

При все това, след няколко опита за разговор с Оливен, младежът забеляза, че ще му бъде много скучно да прекарва така по цели дни. Той си спомни кротките, убедителни и занимателни забележки на графа, особено когато минаваха през градовете: никой не можеше повече от него да му съобщи ония ценни сведения, които би чул от Атос — най-учения н най-занимателния разводач.

Още един спомен натъжи Раул: когато приближаваха до Лувър, той видя, скрит зад стена от тополи, малък замък, който толкова силно му напомни замъка Ла Валиер, че се спря, гледа го десетина минути, а после с въздишка продължи пътя си, без да отговори Д дори на Оливен, който го запита почтително за причината на това внимателно разглеждане. Видът на външните предмети е тайнствен проводник, свързан с фибрите на паметта и понякога ги събужда против волята ни; като нишката на Ариадна той ни води в лабиринт от мисли, където се губим, вървейки подир тая сянка на миналото, наречена спомен. И тъй, видът на замъка пренесе Раул на петдесет левги на запад и го накара да си спомни живота си от минутата на раздялата с малката Луис до минутата, когато я видя за първи път; всяка китка от дъбове и всеки ветропоказател му напомняха, че той не се приближава, а се отдалечава от приятелите си от детинство и че може би вече се е разделил с тях завинаги.

Със свито сърце и натежала глава той заповяда на Оливен да закара конете в една малка странноприемница, която се виждаше отпред по пътя на половин изстрел с мускет от мястото, където се намираха в тая минута. Самият той слезе от коня, спря се под една хубава група цъфнали кестени, около която бръмчаха рой пчели, и каза на Оливен да му изпрати по съдържателя хартия за писма и мастило на масата, сякаш нарочно поставена тук за писане.

Оливен се подчини и продължи пътя си, а Раул седна, облакъти се на масата и загледа неопределено тоя очарователен кът от зелени поля н китки дървета, като от време на време изтърсваше от косата си цветовете, които падаха върху него подобно на сняг,

Раул седя така десетина минути, от които пет прекара в мечти, когато в кръга на разсеяния си поглед видя да се движи една червендалеста фигура със салфетка на пояса, втора на ръката, и с бяло калпаче на главата. Тя се приближаваше към него, като държеше хартия, мастило и перо.

— А-а! — каза видението. — Вижда се, че всички благородници имат еднакви мисли, защото преди около четвърт час един млад господин с хубав кон като вашия, с господарски вид като вас и почти на вашата възраст, спря пред китката дървета, заповяда да донесат тая маса и тоя стол и обядва на нея с един стар господин, навярно негов възпитател. Изядоха цяла патица, от която не остана нито троха, и изпиха бутилка старо вино макон, от което не остана нито капка; но за щастие ние имаме още от същото вино п от същите баници и ако господинът желае да даде заповедите си…

— Не, приятелю мой — усмихнато каза Раул, —

благодаря ви, засега имам нужда само от нещата, които поръчах; само ще бъда много щастлив, ако мастилото бъде черно и перото добро; в такъв случаи ще заплатя за перото толкова, колкото струва една бутилка, а за мастилото — колкото струва една баница.

— Тогава, господине — каза съдържателят, — ще дам баницата и бутилката на слугата ви, така че перото и мастилото ще получите в прибавка.

— Правете, каквото искате! — отвърна Раул, започнал да се запознава с тая съвсем особена класа на обществото, която беше в съдружие с пладнешките разбойници, когато имаше още разбойници, и която успешно ги замести, когато ги изтребиха.

Успокоен за печалбата си, съдържателят сложи хартията, мастилото и перото на масата. Перото беше задоволително и Раул се залови да пише.

Съдържателят се спря срещу него и загледа с неволно възхищение очарователното лице, едновременно тъй сериозно и тъй кротко. Винаги хубостта е била н ще бъде кралица.

— Тоя гост не е като другия преди малко — каза съдържателят на Оливен, дошъл да запита дали Раул има нужда от нещо. — Вашият млад господар няма апетит,

— Преди три дни господинът имаше апетит, но какво да се прави, от завчера го изгуби.

Оливен и съдържателят тръгнаха към странноприемницата. Като всички слуги, доволни от положението си, Оливен започна да разказва на кръчмаря всичко, което мислеше, че може да се разкаже за младия благородник.

Между това Раул пишеше:

„Господине,

След четири часа път се спирам, за да ви пиша, защото всяка минута чувствувам Вашето отсъствие и постоянно съм готов да обърна глава, за да отговоря на това, което сякаш ми говорите. Бях тъй замаян от заминаването Ви и тъй огорчен от раздялата ни, че можах да изразя съвсем слабо цялата си любов и признателност, които чувствувам към Вас. Вие ще ме извините, господине, защото Вашето великодушно сърце е разбрало какво става в моето. Пишете ми, господине, моля Ви се; Вашите съвети са част от моето съществуване; и после, ако не е много смело да Ви го кажа, аз съм обезпокоен: струваше ми се, че Вие сам се готвите за някакво опасно предприятие, за което не се осмелих да Ви питам, щом Вие сам не ми казахте нищо за него. Както виждате, крайно необходимо ми е да получа известия от Вас. Откак не сте тук, при мен, всяка минута се страхувам да не извърша грешка. Вие бяхте твърда опора за мен, господине, и днес, кълна Ви се, се чувствувам съвсем сам.

Ще бъдете ли тъй любезен, господине, ако получите известия от Блоа, да ми пишете няколко думи за малката ми приятелка госпожица дьо Ла Валиер, здравето на която, както знаете, беше до известна степен обезпокоително при нашето заминаване? Вие разбирате, господине и мили покровителю, колко ми са скъпи и свидни спомените за времето, прекарано при Вас. Надявам се, че някой път и Вие ще си спомните за мене и че ако понякога Ви липсвам, ако съжалявате поне малко за отсъствието ми, аз бих бил извън себе си от радост при мисълта, че сте почувствували моята обич и преданост към Вас и че съм могъл да ви ги покажа, докато имах щастието да живея с Вас“

Като свърши писмото, Раул се почувствува по-спокоен; той се обърна да види дали Олнвен и съдържателят не го следят и запечати една целувка на плика, няма и трогателна целувка, за която сърцето на Атос можеше да се досети при отварянето на писмото.

През това време Оливен изпи бутилката вино и изяде баницата; конете също си починаха. Раул повика със знак съдържателя, хвърли едно екю на масата, качи се на коня си и в Санли предаде писмото на пощата.

Почивката позволи на конниците и конете да продължат пътя си, без да се спират. Във Вербери Раул заповяда на Оливен да се осведоми за младия благородник, който пътуваше пред тях; бяха го видели да

минава най-много преди три четвърти час, но конят му беше добър и той яздеше много бързо.

— Да се помъчим да настигнем тоя благородник — каза Раул на Оливен. — Той отива в армията като нас и ще ни бъде приятна компания.

Беше четири часът следобед, когато Раул пристигна в Компиен. Тук обядва с добър апетит и запита отново за младия благородник, който пътуваше преди него: той спрял като Раул в странноприемницата „Камбана и бутилка“, най-добрата в Компиен, и продължил пътя си, като казал, че смята да пренощува в Ноайоп.

— Да идем и ние да преношуваме в Ноайоп — каза Раул.

— Господине — почтително възрази Оливен, — позволете ми да ви забележа, че тая сутрин изморихме много конете си. Добре ще бъде, мисля, да пренощуваме тук и да тръгнем утре рано сутринта. Осемнадесет левги са достатъчни за първия преход.

— Господин граф дьо Ла Фер желае да побързам — отговори Раул — и да настигна господин принца на четвъртия ден сутринта. Да караме до Ноайон, това ще бъде такъв преход, каквито направихме, когато отивахме от Блоа в Париж. Ще пристигнем в осем часа. Конете ще си почиват цяла нощ, а утре в пет часа сутринта ще тръгнем отново на път.

Оливен не посмя да се противопостави на това решение, но тръгна с мърморене.

— Вървете, вървете! — казваше той през зъби. — Пораснал сте се първия ден; утре вместо двайсет левги ще изминете десет, другиден — пет и след три дни ще бъдете на легло. Там по необходимост ще си починете. Всички млади хора са хвалопръцковци.

Както се вижда, Оливен не беше възпитан в школата на Планше н Гримо.

Действително Раул се чувствуваше уморен, но желаеше да изпита силите си. Възпитан в принципите на Атос и чул много пъти от него за преходи от двадесет и пет левги, той не искаше да остане назад от образеца си. Д’Артанян, тоя железен човек, сякаш създаден от нерви и мускули, го беше възхитил до немай-къде.

Той препускаше, като непрекъснато пришпорваше коня си въпреки забележките на Оливен, мина по живописен малък път, който водеше до един сал и който,

както го уверяваха, скъсяваше пътя с цяла левга; и когато стигна на върха на един хълм, пред него се откри реката. На брега стояха група конници, които се готвеха да отплуват. Раул не се усъмни нито за миг, че това е благородникът и свитата му; той им извика, но беше още много далеч, за да го чуят. Тогава, въпреки умората на коня си, подкара в галоп; но като слезе в падината, изгуби пътниците от погледа си, а когато се изкачи на ново възвишение, салът беше вече тръгнал и плаваше към другия бряг.

Като видя, че е закъснял и не може да премине реката заедно с другите пътници, Раул се спря, за да дочака Оливен.

В тая минута се чу вик, който сякаш идваше от реката. Раул се обърна към страната, откъдето идваше викът, и сложи ръка над очите си, заслепени от залязващото слънце.

— Оливен! — извика той. — Какво се е случило там? Чу се втори вик, още по-пронизителен от първия.

— Е, господине — каза Оливен, — въжето се е скъсало и течението отнася сала. Но какво е това там във водата? Нещо се мята.

— Наистина — извика Раул, вперил поглед в една точка на реката, силно осветена от слънчевите лъчи. — Това е кон и конник.

— Те потъват! — на свой ред извика Оливен.

Това беше вярно. Раул също се убеди, че се е случило нещастие и че някакъв човек се дави. Той отпусна поводите и заби шпорите в слабините на коня; почувствувал болка и свобода, конят прескочи перилата на кея и падна в реката, като изхвърли надалеч вълни от пяна.

— О, господине, какво правите? — извика Оливен. — Боже господи!

Раул насочи коня си към давещия се. Всъщност това не беше нещо ново за него. Възпитан по бреговете на Лоара, той беше израснал, тъй де се каже, във вълните й; сто пъти я бе преминавал с кон, хиляда пъти я беше преплувал. Предвиждайки времето, когато виконтът трябва да стане войник, Атос го беше приучил на всичко това.

— О, боже мой! — продължаваше Оливен в отчаяние, — Какво би казал господин графът, ако ви види?

— Господин графът би постъпил като мене — отговори Раул, като подканяше с всички сили коня си.

— Но! аз, но аз — извика побледнелият Оливен, като се въртеше отчаяно по брега, — как ще премина аз?

— Скачай, страхливецо! — извика Раул, като продължаваше да плува. После се обърна към пътника, който се мяташе на двадесет крачки от него, и му каза: — Дръжте се, господине, дръжте се! Идвам ви на помощ!

Оливен се приближи до ръба на самия бряг, отстъпи, изправи коня си на задните крака, обърна се назад и най-после, жегнат от срам, се хвърли, както Раул, но викайки:

— Свършено е с мен! Загинахме!

През това време салът се носеше бързо по течението и се чуваха виковете на тия, които се намираха на него.

Един мъж с прошарена коса се хвърли от сала в реката и заплува усилено към човека, който се давеше; но той напредваше бавно, защото трябваше да плува срещу течението.

Раул се приближаваше, но конят и конникът, които се губеше от очи, потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко. Само ноздрите на коня се подаваха над водата, а конникът, изпуснал поводите, протегна ръце и отхвърли назад глава.

Още миг и те щяха да изчезнат.

— Смело, дръжте се! — каза Раул.

— Много късно — едва промълви младежът, — много късно!

Водата покри главата му и заглуши гласа му.

Раул се хвърли от коня си, остави го на съдбата му и с два-три замаха на ръцете стигна при благородника. Улови коня за юздите, вдигна главата му над водата; тогава животното пое по-свободно въздух и удвои усилията си, разбрало, че му идваха на помощ; в същото време Раул хвана ръката на младежа и я сложи върху гривата, за която той се улови с отчаянието на давещ се. Тогава уверен, че конникът няма да изпусне гривата, Раул се зае само с коня и го насочи към срещуположния бряг, като му помагаше да разсича водата и като го окуражаваше с викове.

Изведнъж конят се допря до плитчина и стъпи на пясъка.

— Спасен! — извика човекът с прошарената коса, като на свой ред стъпи на плитчината.

— Спасен! — механично повтори благородникът, като изпусна гривата и падна от седлото в ръцете на Раул.

Раул беше само на десет крачки от брега; той пренесе там припадналия благородник, просна го на тревата, разхлаби шнуровете на яката му и разкопча дрехата му.

След минута човекът с прошарената коса беше при него.

Най-после и Оливен се докопа до брега след много кръстения, а хората от сала се насочиха, доколкото им позволяваха силите, към брега с помощта на един прът, който намериха случайно.

Полекалека благодарение на грижите от страна на Раул и на човека, който придружаваше младия конник, животът се възвърна по бледото лице на умиращия. Той отвори очи и блуждаещият му поглед се спря върху човека, който го беше спасил.

— О, господине — извика той, — вас търсех: без вас бях загинал, сигурно загинал.

— Но както виждате, може и да се възкръсне, господине — каза Раул, — н ние всички се отървахме с едно къпане.

— О, господине, колко съм ви благодарен! — извика човекът с прошарената коса.

— А, вие сте тук, добри ми д’Арменж! Аз ви изплаших много, нали? Но сам сте виновен; вие бяхте мой възпитател, защо не ме научихте да плувам по-добре?

— Ах, господин графе — каза старецът, — ако ви се беше случило нещастие, никога не бих посмял да се явя пред маршала.

— Но как стана всичко това? — попита Раул.

— Много просто, господине — отговори тоя, когото бяха нарекли граф. — Ние бяхме преплували почти една трета от реката, когато въжето на сала се скъса. При виковете и движенията на превозвачите конят ми се уплаши и скочи във водата. Аз плувам лошо и не посмях да се хвърля в реката. Вместо да помогна на коня си, аз пречех на движенията му и вече се давех най-безславно, когато дойдохте точно навреме, за да ме измъкнете от водата. И тъй, господине, предлагам ви ако нямате нищо против, приятелство на живот к смърт.

— Господине — каза Раул и се поклони, — уверявам ви, че винаги съм на вашите услуги.

— Аз се казвам граф дьо Гиш — продължи младежът. — Баща ми е маршал дьо Грамон. А сега, когато знаете кой съм аз, ще ми направите ли честта да ма кажете кой сте?

— Аз съм виконг дьо Бражелон — отговори Раул и се изчерви, че не може да каже името на баща си, както направи граф дьо Гиш.

— Виконте, вашето лице, вашата добрина и вашата смелост ме привличат към вас; вие имате вече моята признателност. Да се прегърнем и ви моля да ми бъдете приятел.

— Господине, аз също ви обикнах от все сърце — отговори Раул и прегърна графа. — Моля ви, разполагайте с мене като с най-предан приятел.

— Сега кажете ми, виконте, къде отивате? — запита дьо Гиш.

— В армията на господина принца, графе.

— И аз също — извика във възторг младежът. — А, толкова по-добре, ще изпитаме заедно силите си за първи път.

— Добре, обичайте се един друг — каза възпитателят. — Вие дзамата сте млади, вие сте се родили без съмнение под една звезда и ви е било писано да се срещнете.

Младежите се усмихнаха с доверчивостта на младостта.

— А сега трябва да се преоблечете — продължи възпитателят. — Вашите слуги, на които дадох заповеди, щом слязоха от сала, трябва да са вече в странноприемницата. Сухото бельо и виното стоплят, да вървим.

Младежите не възразиха на това предложение. Напротив, те намериха, че е великолепно, и скочиха на конете си, като се гледаха и се възхищаваха един от Друг: бяха наистина двама изящни кавалери с гъвкави, стройни фигури, две благородни лица с открито чело, с кротък и горд поглед, с откровена н тънка усмивка. Дьо Гиш беше на около осемнадесет години, но на ръст беше не по-висок от петнадесетгодишния Раул.

Те си протегнаха спонтанно ръка, пришпориха конете си и изминаха един до друг разстоянието от реката до странноприемницата. Единият намираше розов и весел живота, който без малко щеше да изгуби, а другият благодареше на бога, че вече е успял да извърши в живота си нещо, което ще бъде приятно на покровителя му.

Що се отнася до Оливен, само той не беше съвсем доволен от хубавата постъпка на господаря си. Той изстискваше ръкавите и полите на дрехата си, като си мислеше, че спирането в Компиен щеше да го избави не само от цялото това приключение, но и от възпаление на дробовете и ревматизъм, които бяха естествени последици от него.