Александър Дюма
Двадесет години по-късно (94)

XXXI. В КОЯТО ПОЧВА ДА СЕ ВЯРВА, ЧЕ НАЙ-ПОСЛЕ ПОРТОС ЩЕ СТАНЕ БАРОН, А Д’АРТАНЯН — КАПИТАН

След десет минути пристигна Арамис, придружен от Гримо и от десетина благородници. Той сияеше от радост и се хвърли в прегръдките на приятелите си.

— Значи вие сте свободни, братя! Свободни без моята помощ! Значи не можах да направя нищо за вас въпреки всичките си усилия!,

— Не се отчайвайте, мили приятелю. Което е отсрочено,

Не е загубено. Ако не можахте да направите нищо сега, ще направите друг път.

— Все пак взех добри мерки — каза Арамис. — Получих шестдесет души от господин коадютора; двадесет пазят стените на парка, двадесет — пътя от Рюей за Сен Жермен и двадесет са пръснати из гората. Благодарение на тия стратегични разположения залових двама куриери на Мазарини до кралицата.

Мазарини наостри уши.

— Но надявам се — каза д’Артанян, — че честно ги изпратихте обратно на кардинала, нали?

— А, да, толкова ще се церемоня с него! — отговори Арамис. — В едно от тия писма кардиналът обявява на кралицата, че сандъците са празни и че нейно величество няма вече пари; в другото съобщава, че ще премести затворниците си в Мельон, защото Рюей му се струва недостатъчно сигурно място. Разбирате, приятелю, последното писмо ми вдъхна голяма надежда. Устроих засада с моите шестдесет души, заобиколих замъка, приготвих конете за бягство, поверих ги на интелигентния Гримо и зачаках да ви изведат; смятах, че това ще стане не по-рано от утре сутринта, и не се надявах да ви освободя без бой. Вие сте свободни тая вечер, свободни сте без кръвопролитие, толкова по-добре! Но как успяхте да се измъкнете от тоя подлец Мазарини? Вие навярно имате много основания да се оплаквате от него.

— Не, не много — отговори д’Артанян.

— Наистина ли?

— Ще кажа нещо повече: дори трябва да се похвалим

от него.

— Не може да бъде!

— Да, да, наистина; благодарение на него сега сме

свободни.

— Благодарение на него?

— Да, той заповяда на камердинера си Бернуен да ни заведе в оранжерията и оттам отидохме заедно с него при граф дьо Ла Фер. Там той ни предложи да ни върне свободата; ние приехме и той стигна в своята любезност дотам, че сам ни показа пътя и ни доведе до стената на парка; прехвърлихме се благополучно през нея и срещнахме Гримо.

— А, добре, това ме примирява с него — каза Арамис. — И бих искал да бъде тук, за да му кажа, че не го смятах за способен на такава хубава постъпка.

— Ваше високопреосвещенство — рече д’Артанян, като не можа да се сдържи повече, — позволете да ви представя господин кавалера д’Ербле, който, както сам чухте, желае да ви поздрави най-почтително.

Той се отдръпна и смутеният Мазарини застана пред смаяния поглед на Арамис.

— Охо! — извика Арамис. — Кардиналът? Чудесна плячка! Хей, хей, приятели! Конете! Конете!

Долетяха няколко конници.

— Дявол да го вземе! — продължи Арамис. — Значи все пак съм полезен с нещо. Ваше високопреосвещенство, благоволете да приемете моите почитания! Обзалагам се, че всичко това е извършено от Портос, нали? Тъкмо навреме, бях забравил …

И съвсем тихо даде заповед на единия от конниците.

— Смятам, че е благоразумно да тръгнем — каза д’Артанян.

— Да, но чакам един човек … един приятел на Атос.

— Приятел? — попита графът.

— Ето той пристигна в галоп през храстите.

— Господин графе! Господин графе! — завика един младежки глас, от който Атос затрепера.

— Раул! Раул! — извика граф дьо Ла Фер.

За миг младежът забрави обикновената си почит; той се хвърли на шията на баща си.

— Виждате ли, господин кардинал, не е ли жалко да се разделят хора, които се обичат един друг като нас? Господа — продължи Арамис, като се обърна към конниците, които все повече и повече се събираха около него, — господа, заобиколете негово високопреосвещенство, както подобава на сана му; той ни удостоява с особената чест да пътува с нас; надявам се, че ще му бъдете благодарни за това. Портос, не сваляйте очи от негово високопреосвещенство.

Арамис се присъедини към д’Артанян и Атос, които се съвещаваха, и взе участие в разговора им.

— Хайде,, на път! — каза д’Артанян след пет минути.

— А къде отиваме? — попита Портос.

— У вас, мили приятелю, в Пиерфон. Вашият прекрасен замък може да предложи достойно гостоприемство на негово високопреосвещенство. При това има отлично местоположение: нито е много близо, нито е много далеч от Париж; оттам лесно ще могат да се установят връзки със столицата. Заповядайте, ваше високопреосвещенство, там ще живеете като крал.

— Свален крал — каза Мазарини жално.

— Войната е нещо превратно, ваше високопреосвещенство — отвърна Атос. — Но бъдете сигурен, че няма да злоупотребим с положението.

— Няма, но ще се възползуваме от него — прибави

д’Артанян.

Цяла нощ похитителите препускаха с неуморна бързина, както в миналото; мрачен и замислен, Мазарини сякаш не забелязваше това бясно препускане.

Призори бяха изминали дванадесет левги без спиране; половината от конвоя капна от умора, няколко коне паднаха.

— Днешните коне не са като едно време — каза Портос. — Всичко се изражда.

— Изпратих Гримо в Дамартен — рече Арамис. — Той трябва да доведе пет отморени коня: един за негово високопреосвещенство и четири за нас. Главното е да не напускаме господин кардинала; останалите от конвоя ще се присъединят по-късно към нас; щом минем Сен Дени, няма вече от какво да се страхуваме.

Действително Гримо доведе пет коня; собственикът на замъка, към когото се обърнаха, беше приятел на Портос и не поиска да ги продаде, както му предлагаха, а просто ги даде така. След десет минути конвоят се спря в Ерменонвил; но четиримата приятели продължиха с нов жар да препускат, като конвоираха господин Мазарини.

По пладне те влязоха в алеята, която водеше към замъка на Портос.

— Ах! — рече Мускетон, който яздеше до д’Артанян и през целия път не беше продумал нито дума. — Ах, ако щете ми вярвайте, господине, но сега за първи път дишам свободно, откак напуснах Пиерфон.

И пусна коня си в галоп, за да съобщи на другите слуги за пристигането на господин дю Валон и на приятелите му. — Ние сме четирима — каза д’Артанян на приятелите си, — ще се сменяме, за да пазим негово високопреосвещенство, и всеки от нас ще караули по три часа. Атос ще прегледа замъка и ще се помъчи да го направи непревзимаем в случай на обсада; Портос ще се погрижи за продоволствието, а Арамис за съставянето на гарнизона. С други думи, Атос ще бъде старши инженер, Портос — главен интендант, а Арамис — комендант на крепостта. През това време Мазарини беше настанен в най-хубавото помещение на замъка.

— Господа — каза той, когато го отведоха там, — надявам се, че нямате намерение да ме държите тук дълго време скрит, нали?

— Не, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян, — напротив, смятаме да обявим много скоро, че сте в ръцете ни.

— Тогава ще ви обсадят.

— Имаме това предвид.

— И какво ще правите?

— Ще се защищаваме. Ако покойният господин кардинал дьо Ришельо беше жив, той щеше да ви разкаже една история за бастион Сен Жерве, в която ние четиримата с четирите ни слуги и една дузина мъртъвци се държахме срещу цяла армия.

— Такива подвизи се вършат веднъж, господине, и не се повтарят.

— Ето защо сега нямаме нужда от такова геройство; утре парижката армия ще получи писмото ни, а други ден ще бъде тук. Сражението ще стане не при Сен Дени или Шарантон, а край Компиеи или Вале Котре.: — Господин принцът ще ви разбие, както винаги ви е разбивал.

— Възможно е; но преди сражението ще закараме ваше високопреосвещенство в друг замък на нашия приятел дю Валон, а той има три замъка като тоя. Ние не искаме да излагаме ваше високопреосвещенство на опасностите на войната.

— Хайде, виждам, че трябва да капитулирам — каза Мазарини.

— Преди обсадата?

— Да, може би условията ще бъдат по-добри.

— А, ваше високопреосвещенство, що се отнася до условията, ще видите колко сме умерени.

— Е, какви са вашите условия?

— Най-напред си починете, ваше високопреосвещенство, а ние, ние ще помислим.

— Няма нужда от почивка, господа, имам нужда да зная дали съм в ръцете на приятели или неприятели.

— Приятели, ваше високопреосвещенство, приятели!

— Е добре, тогава кажете ми веднага какво искате, за Да видя дали е възможно спогодба между нас. Говорете, господин граф дьо Ла Фер.

— Ваше високопреосвещенство — отвърна Атос, — лично на мене нищо не ми трябва, а за Франция бих поискал много. Затова се отказвам и давам думата на господин кавалера д’Ербле.

Атос се поклони, направи крачка назад, облегна се на камината и остана като прост зрител на съвещанието.

— Тогава говорете, господин кавалер д’Ербле — каза кардиналът. — Какво желаете? Без заобикалки, без двусмислия… ясно, кратко и точно.

— Ваше високопреосвещенство, аз ще играя с открити карти.

— Добре, открийте ги.

— В джоба си — почна Арамис — имам програмата на условията, предложени ви завчера в Сен Жермен от депутацията, в която участвувах и аз. Да вървим по ред; вие Ще се съгласите на всички условия в тая програма.

— Ние почти се съгласихме на тия общи условия — отговори Мазарини, — следователно да преминем на частните условия.

— Значи вие мислите, че ще има и такива? — попита Арамис усмихнато.

— Мисля, че не всички ще бъдете така безкористни като господин граф дьо Ла Фер — каза Мазарини, като се обърна към Атос и му се поклони.

— Ах, ваше високопреосвещенство, имате право — отговори Арамис — и съм щастлив, като виждам, че най-после отдавате справедливост на графа. Господин дьо Ла Фер е възвишен дух, който витае над обикновените желания и

човешките страсти; той е древна и горда душа. Господин графът е изключителен човек. Имате право, ваше високопреосвещенство, ние не струваме колкото него и ние първи го признаваме заедно с вас.

— Арамис — се обади Атос, — подигравате ли се?

— Не, мили графе, не, казвам това, което мислим, и това, което мислят всички, които ви познават. Но вие имате право, сега става дума не за вас, а за негово високопреосвещенство и за недостойния му слуга кавалера д’Ербле.

— И така какво желаете, господине, освен общите условия, на които ще се върнем отново?

— Желая, ваше високопреосвещенство, да се даде Нормандия на госпожа дьо Лонгвил, с пълно и цялостно опрощение, и петстотин хиляди ливри. Желая негово величество кралят да благоволи да стане кръстник на сина й, който току-що се роди; после ваше високопреосвещенство, след като присъствува на кръщението, да отиде да се поклони на негово светейшество папата.

— Тоест, искате да се откажа от длъжността министър, да напусна Франция, сам да се пратя в изгнание, нали?

— Искам ваше високопреосвещенство да стане папа, щом се открие ваканция, и тогава ще му поискам пълни индулгенции за мене и за приятелите ми.

Мазарини направи неповторима гримаса.

— А вие, господине? — обърна се той към д’Артанян.

— Аз, ваше високопреосвещенство — отговори гасконецът, — съм напълно съгласен във всичко с господин кавалера д’Ербле, с изключение на последната точка, по която се различаваме напълно. Аз не само не искам ваше високопреосвещенство да напусне Франция, но искам да остане в Париж; не само не желая да стане папа, но желая Да остане пръв министър, защото негово високопреосвещенство е голям политик. Дори ще се постарая, доколкото зависи от мене, да се справи с цялата фронда; но при условие че ще си спомни поне малко за верните слуги на краля и ще даде първата рота мускетари на онзи, когото му посоча. А вие какво искате, дю Валон?

— Да, сега е ваш ред, господине — каза Мазарини. — Говорете.

— Аз — отговори Портос — бих искал господин кардиналът, за да почете дома ми, който му даде подслон, да

благоволи, за спомен от това събитие, да издигне владението ми в баронство и да обещае орден за един от приятелите ми при първото производство на кавалери от страна на негово величество.

— Вие знаете, господине, за да се получи орден, трябва да се заслужи.

— Тоя приятел ще го заслужи. Впрочем, ако това е абсолютно наложително, ваше високопреосвещенство ще му каже как да избегне тая формалност.

Мазарини си прехапа устните — ударът беше нанесен право в него. Той продължи съвсем сухо:

— Всичко това, струва ми се, че не съгласува много, господа; ако задоволя едните, непременно ще бъдат недоволни другите. Ако остана в Париж, не мога да отида в Рим; ако стана папа, не мога да остана министър; а ако не бъда министър, не мога да направя господин д’Артанян капитан, а господин дю Валон барон.

— Това е вярно — каза Арамис. — Ето защо, тъй като съм малцинство, аз оттеглям предложението си за пътуването в Рим и за оставката на ваше високопреосвещенство.

— Значи оставам министър? — попита Мазарини.

— Вие оставате министър, това е решено, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян. — Франция има нужда от вас.

— И аз се отказвам от моите искания — продължи Арамис. — Ваше високопреосвещенство ще остане пръв министър и дори любимец на нейно величество, ако се съгласи да ми даде, на мен и на приятелите ми, онова, което искаме за Франция и за нас.

— Занимавайте се само със себе си, господа, и оставете Франция да се спогажда с мене, както знае — възрази Мазарини.

— Не, не! — отвърна Арамис. — На фрондьорите е необходим договор и ваше високопреосвещенство ще благоволи да го състави и да го подпише пред нас, като се задължи да издействува ратифицирането му от кралицата.

— Аз мога да отговарям само за себе си — възрази Мазарини, — не мога да отговарям за кралицата. А ако нейно величество откаже?

— О! — каза д’Артанян. — Ваше високопреосвещенство знае много добре, че нейно величество не му отказва нищо.

— Заповядайте, ваше високопреосвещенство — рече Арамис, — ето договора, предложен от депутацията на фрондьорите; благоволете да го прочетете и да го изучите.

— Зная го — заяви Мазарини.

— Тогава го подпишете.

— Помислете си, господа, ако подпиша при сегашните обстоятелства, може да се сметне, че сте ме принудили със сила на това.

— Тогава вие ще кажете, че сте подписали доброволно.

— А ако откажа да подпиша?

— Тогава — каза д’Артанян — нека ваше високопреосвещенство се сърди на себе си за всички последици от тоя отказ.

— Ще се осмелите ли да вдигнете ръка срещу един кардинал?

— А вие, ваше високопреосвещенство, се осмелихте да вдигнете ръка срещу мускетарите на нейно величество!

— Кралицата ще отмъсти за мене, господа!

— А, не вярвам, макар и да има доста голямо желание да направи това; но ние ще идем в Париж с ваше високопреосвещенство, а парижаните са способни да ни защитят,

— Как ли се безпокоят сега в Рюей и в Сен Жермен! — каза Арамис. — Как ли се питат де е кардиналът, какво стана с министъра, де изчезна любимецът? Как ли търсят негово високопреосвещенство във всички ъгли и потайни кътчета! Какви ли коментарии се правят! И ако фрондата знае за изчезването на ваше високопреосвещенство, как ли тържествува!

— Ужасно! — прошепна Мазарини.

— Тогава подпишете договора, ваше високопреосвещенство — рече Арамис.

— Но ако подпиша, а кралицата откаже да го ратифицира?

— Аз се наемам да отида при нейно величество и да получа подписа й — отговори д’Артанян.

— Пазете се — възрази Мазарини, — в Сен Жермен съвсем няма да ви приемат така, както очаквате.

— Хайде де! — каза д’Артанян. — Аз ще наредя така, че да ме приемат добре; зная средство за това.

— Какво?

— Ще занеса на нейно величество писмото, с което ваше високопреосвещенство й съобщава, че финансите са напълно изчерпани.

— После? — попита Мазарини, като побледня.

— После, когато видя, че нейно величество е в крайно затруднено материално положение, ще я заведа в Рюей, ще я въведа в оранжерията и ще й покажа една пружина, която измества каца с портокалово дърво.

— Достатъчно, господине — промърмори кардиналът, — достатъчно! Де е договорът?

— Ето го — каза Арамис.

— Виждате колко сме великодушни — продължи д’Артанян. — Бихме могли да извлечем по-голяма полза от такава тайна.

— И така, подписвайте — каза Арамис и му подаде перото.

Мазарини стана и се поразходи няколко пъти из стаята, като изглеждаше по-скоро замислен, отколкото поразен. След това изведнъж се спря и попита:

— А когато подпиша, господа, какво ще ми бъде гаранцията?

— Моята честна дума, господине — отговори Атос. Мазарини потрепера, обърна се към граф дьо Ла Фер,

погледна благородното му и честно лице, взе перото и каза:

— Това ми е достатъчно. След това подписа.

— А сега, господин д’Артанян — прибави той, — пригответе се да заминете за Сен Жермен и да занесете едно писмо от мене до кралицата.