Александър Дюма
Двадесет години по-късно (28)

XXVIII. СРЕЩА

Така препускаха още десетина минути.

Ненадейно две черни точки се отделиха от масата, започнаха да се приближават, да се уголемяват и по-лекалека заприличаха на конници.

— Охо! — каза д’Артанян. — Те идват към нас.

— Толкова по-зле за тях — забеляза Портос.

— Кой иде? — извика един прегракнал глас. Тримата препускащи конници нито се спряха, нито отговориха. Чу се само звънтене на изтегляни шпаги и щракане на пистолетни спусъци.

— Юздата между зъбите! — викна д’Артанян.

Портос разбра и също като д’Артанян извади с лявата си ръка един пистолет от кобура и вдигна спусъка му.

— Кой иде? — извика се втори път. — Нито крачка повече или сте загинали!

— Е, де! — отговори Портос почти задавен от прах, като гризеше поводите, както конят му гризеше юздата си. — Е, де! Виждали сме ги такива!

При тия думи двете сенки преградиха пътя и при светлината на звездите се видя как светеха цевите на пистолетите им.

— Назад! — извика д’Артанян. — Или ще загинете!

Два пистолетни гърмежа бяха отговор на тая заплаха; но двамата нападатели се носеха с такава бързина, че връхлетяха върху противниците си още в същия миг. Разнесе се трети Гърмеж — д’Артанян бе стрелял от упор и неприятелят му падна. А Портос блъсна с такава сила своя противник, че той полетя на десетина крачки от коня си, след като бе отбил насочената към него шпага.

— Довърши го, Мускетон, довърши го! — извика Портос.

И се спусна напред рамо до рамо с приятеля си, който продължаваше преследването.

— Е, какво? — попита Портос.

— Счупих му главата — отговори д’Артанян. — А вие?

— Само го катурнах; но слушай …

Чу се гърмеж от карабина: Мускетон изпълняваше заповедта на господаря си, без да се спира.

— Напред! Напред! — извика д’Артанян. — Добре върви, засега ние печелим!

— Охо! — каза Портос. — Ето нови играчи.

Наистина двама нови конници се отделиха от главната група и започнаха бързо да се приближават, за да преградят отново пътя.

Тоя път д’Артанян не изчака дори да му заговорят.

— Път! — завика той пръв. — Път!

— Какво искате? — попита един глас.

— Херцога! — едновременно изреваха Портос и д’Артанян.

В отговор се чу висок смях, но той завърши с изохкване: д’Артанян прониза подигравача с шпагата си.

В същото време проехтяха едновременно два гърмежа: Портос и противникът му стреляха един в друг. Д’Артанян се озърна и видя Портос край себе си.

— Браво. Портос! — каза той. — Струва ми се, че го убихте, а?

— Май че улучих само коня.

— Какво да се прави, мили мой? Не при всички изстрели се улучва прицелната точка. И не трябва да се съжалява, когато се улучи мишената. Ай да му се не види, какво стана на коня ми?

— Конят ви пада — каза Портос и спря своя.

Наистина конят на д’Артанян се спъна и падна па колене, после изхърка и легна.

Куршумът на първия д’Артанянов противник го беше улучил в гърдите.

Мускетарят изтърси такава клетва, от която и небето можеше да се възмути.

— Кон ли иска господинът? — попита Мускетон.

— Пусто да остане! Иска ли питане! — извика д’Артанян.

— Ето ви! — каза Мускетон.

— Откъде, дявол да го вземе, имаш два свободни коня? — запита д’Артанян, като скочи на единия от тях.

— Стопаните им са мъртви: помислих, че може да НИ дотрябват, и ги взех.

През това време Портос зареди отново пистолета си.

— Внимание! — извика д’Артанян. — Ето още двама.

— Хайде де, до утре ли ще се повтаря това? — забеляза Портос.

И действително други двама конници се приближаваха с голяма бързина към тях.

— Господине — обади се Мускетон, — онзи, когото катурнахте, става.

— Защо не се справи с него като с първия?

— Ръцете ми бяха заети, господине, държех конете. Чу се гърмеж; Мускетон извика от болка.

— Ах, господине — каза той, — в другата! Точно в Другата! Тоя изстрел ще бъде еш на оня от Амиенския път.

Портос се обърна като лъв и се спусна върху сваления от коня противник, който се опита да изтегли шпагата си. Но преди да я извади от ножницата си, Портос му нанесе с дръжката на своята шпага такъв страшен удар по главата, че той падна като вол под чука на касапин.

Мускетон се свлече с охкане от коня си — получената рана не му позволяваше да остане на седлото.

Като видя конниците, д’Артанян се спря и зареди отново пистолета си; освен това на седлото на новия кон имаше карабина.

— Аз съм тук — каза Портос. — Да чакаме или да нападаме:

— Да нападаме — рече д’Артанян.

— Да нападаме! — повтори Портос. Те пришпориха конете си.

Конниците бяха вече най-много на двадесет крачки от тях.

— В името на краля! — извика д’Артанян. — Дайте ни път!

— Кралят няма работа тук! — отвърна един мрачен н нощен глас, който сякаш излизаше от облак, защото конникът идваше обвит в облаци прах.

— Добре, ще видим дали кралят не минава навсякъде — възрази д’Артанян.

— Вижте — отговори същият глас.

Почти едновременно се чуха два пистолетни гърмежа; единият беше от д’Артанян, а другият — от противника на Портос. Куршумът на д’Артанян отнесе шапката на неприятеля му, а другият куршум прониза гърлото на Портосовня кон, той изпръхтя и се строполи мъртъв.

— За последен път, къде отивате? — запита същият глас.

— По дяволите! — отговори д’Артанян.

— Добре! Бъдете спокойни тогава, ще идете при тях. Д’Артанян видя как се насочи към него дулото на един мускет: нямаше време да бърка в кобура. Той си спомни един съвет, даден му някога от Атос. Изправи коня си на задните крака.

Куршумът улучи животното право в корема. Д’Артанян почувствува, че то се свлича, и с чудна пъргавина скочи настрана.

— Хайде де! — каза същият мощен и подигравателен глас. — Това е касапница за коне, а не сражение на мъже. Изтеглете шпагата си, господине, изтеглете шпагата си.

И той скочи от коня си.

— Да изтегля шпагата ли? — каза д’Артанян. — Така да бъде! Това ми е работата.

С два скока д’Артанян се намери срещу противника си и шпагите им се кръстосаха. С обикновената си ловкост д’Артанян пусна в ход любимия си похват.

През това време Портос, коленичил зад коня си, който агонизираше, държеше по един пистолет във всяка ръка.

Боят между д’Артанян и неговия противник започна. Според обичая си д’Артанян го нападна стремглаво, но срещна силна и опитна ръка, която го накара да се позамисли. Два пъти отбит, отстъпи крачка назад; противникът му не се помръдна; д’Артанян излезе отново напред и пак прибягна към похвата си.

Два-три удара бяха нанесени от едната и от другата страна без резултат; от остриетата на шпагите изхвърчаха искри.

Най-после д’Артанян реши, че е време да прибегне към любимия си финт; той го приложи много изкусно и светкавично нанесе удар, който според него беше неотразим.

Но ударът беше отбит.

— Пусто и върло! — извика той с гасконския си изговор.

При тоя вик противникът му отскочи назад, наведе откритата си глава и в тъмнината се Помъчи да види лицето на д’Артанян.

Д’Артанян се страхуваше от финт и се държеше в отбранително положение.

— Пазете се — каза Портос на противника си, — двата ми пистолета са още пълни.

— Толкова по-голямо основание да стреляте пръв — отговори противникът.

Портос гръмна: светкавица освети бойното поле. При тая светлина двамата противници извикаха едновременно.

— Атос! — провикна се д’Артанян.

— Д’Артанян! — се провикна Атос.

Атос вдигна шпагата си, д’Артанян спусна своята.

— Арамис! — викна Атос. — Не стреляйте!

— А, а! Вие ли сте, Арамис? — извика Портос. И той хвърли пистолета си.

Арамис мушна своя в кобура си и вкара шпагата в ножницата.

— Сине мой! — каза Атос и протегна ръка на д’Артанян.

Така го наричаше той едно време в минути на разнеженост.

— Атос, значи вие го защитавате? — каза д’Артанян, като си кършеше ръцете. — А аз се заклех да го заловя жив или мъртъв! О, аз съм обезчестен!

— Убийте ме — рече Атос и оголи гърдите си, — ако смъртта ми е необходима за вашата чест.

— О, тежко ми! Тежко ми! — викаше д’Артанян. — Само един човек на тоя свят можеше да ме спре и съдбата го изпречва на пътя ми! О, какво ще кажа на кардинала?

— Ще му кажете, господине — отговори един глас, който владееше над бойното поле, — че е изпратил срещу мене единствените, двама мъже, които могат да победят четирима, да се борят на равни начала един срещу друг с граф дьо Ла Фер и кавалера д’Ербле и да се предадат само на петдесет души.

— Принцът! — едновременно казаха Атос и Арамис, като се отдръпнаха настрана, за да могат другите да видят херцог дьо Бофор, докато д’Артанян и Портос отстъпиха крачка назад.

— Петдесет конници! — промърмориха д’Артанян и Портос.

— Погледнете около вас, господа, ако се съмнявате — рече херцогът.

Д’Артанян и Портос се озърнаха: наистина те бяха напълно заобиколени от отряд конници.

— При шума от вашия бой — продължи херцогът — помислих, че сте двайсет души, и се завърнах с всички, които ме заобикаляха. Дотегна ми все да бягам и ми се прищя да поработя също с шпагата си. Но вие сте само двама.

— Да, ваше височество — каза Атос, — но, както казахте, тия двама струват колкото двадесет.

— Хайде, господа, дайте шпагите си — рече херцогът.

— Шпагите Ни?! — извика д’Артанян, като вдигна глава и дойде на себе си. — Шпагите ни? Никога!

— Никога! — повтори Портос.

Няколко души се раздвижиха.

— Една минута, ваше височество — каза Атос, — две думи.

Той се приближи до принца, който се наведе към него и на когото той прошепна няколко думи.

— Както искате, графе — рече принцът. — Аз съм ви толкова задължен, че не мога да откажа на първата ви молба. Отстранете се, господа — се обърна той към хората от свитата си. — Господа д’Артанян и дю Балон, вие сте свободни.

Заповедта беше изпълнена веднага. Д’Артанян и Портос се намериха в центъра на голям кръг.

— Сега, д’Ербле — каза Атос, — слезте от коня и елате.

Арамис слезе от коня си и се приближи до Портос, докато Атос се приближаваше до д’Артанян. Сега четиримата се събраха отново.

— Приятели — подзе Атос, — съжалявате ли още, че не проляхте кръвта ни?

— Не — отговори д’Артанян, — съжалявам, че сега сме едни срещу други, ние, които винаги бяхме заедно, съжалявам, че сме в два враждебни лагера. А, вече в нищо няма да имаме успех!

— О, боже мой, да, свършено е! — се обади Портос.

— Тогава минете на наша страна! — каза Арамис.

— Мълчете, д’Ербле — спря го Атос, — подобни предложения не се правят на такива хора като тия господа. Ако са влезли в партията на Мазарини, значи че съвестта ги е подтикнала към това, както нашата ни подтикна да вземем страната на принцовете.

— А между това ето ни неприятели — рече Портос. — Пусто да остане! Кой можеше някога да си помисли това?

Д’АРтанян не каза нищо, но въздъхна. Атос ги погледна и взе ръцете им в своите.

— Господа — каза той, — тази работа е сериозна и сърцето ме боли, като че ли го пронизахте. Да, Ние сме разделени, ето голямата, печална истина, но ние още не сме си обявили война; може би ще измислим някакви условия; един последен разговор е необходим.

— Що се отнася до мене, аз настоявам за него — рече Арамис.

— Аз го приемам — гордо каза д’Артанян. Портос наведе глава в знак на съгласие.

— Тогава да си определим място за среща, удобно на всички ни — продължи Атос, — и на това последно свиждане да уточним окончателно нашите взаимни отношения, както и поведението, което ще държим един спрямо друг.

— Добре! — отговориха тримата останали.

— Значи вие сте на моето мнение? — попита Атос.

— Напълно.

— Е, добре, къде?

— На площад Роял удобно ли ви е? — запита д’Артанян.

— В Париж?

— Да.

Атос и Арамис се спогледаха. Арамис кимна с глава в знак на съгласие.

— На площад Роял, така да бъде! — каза Атос.

— А кога?

— Утре вечерта, ако искате.

— Ще се върнете ли дотогава?

— Да.

— В колко часа?

— В десет часа вечерта, удобно ли ви е?

— Чудесно.

— Оттам ще произлезе мир или война — Атос. — Но поне честта ни, приятели мои, ще е спасена.

— Уви! — промърмори д’Артанян. — Нашата военна чест загина.

— Д’Артанян — сериозно каза Атос, — кълна се, че вие ми причинявате болка, като мислите за това, докато аз мисля само за едно: че ние кръстосахме шпагите си с вашите. Да — продължи той и поклати тъжно глава, — вие се изразихте правилно: тежко ни. Да вървим, Арамис!

— А ние, Портос — рече д’Артанян, — да вървим при кардинала, за да му отнесем срама си.

— И му кажете преди всичко — извика един глас, че още не съм много стар и че още ме бива за работа.

Д’Артанян позна гласа на Рошфор.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, господа? — попита принцът.

— Засвидетелствувайте, че ние направихме всичко възможно, ваше височество.

— Бъдете спокойни, това ще бъде направено. Сбогом, господа, скоро ще се видим отново, надявам се, край Париж, а може би и в самия Париж, и тогава ще имате възможност да се реванширате.

С тези думи херцогът поздрави с ръка, препусна в галоп и изчезна, последван от свитата си. Всичко се изгуби в мрака и шумът заглъхна.

Д’Артанян и Портос останаха сами на главния път, с един човек, който държеше два коня за юздите.

Те помислиха, че е Мускетон, и се приближиха.

— Какво виждам! — извика д’Артанян. — Ти ли си, Гримо?

— Гримо! — повтори Портос.

Гримо направи знак на двамата си приятели, че не са се излъгали.

— А чии са конете? — попита д’Артанян.

— Кой ни ги дава? — запита Портос.

— Господин граф дьо Ла Фер.

— Атос, Атос — промърмори д’Артанян, — вие мислите за всичко и сте наистина благородник.

— Чудесно! — каза Портос. — А аз се страхувах, че ще бъдем принудени да се върнем пеша.

И той скочи на коня. Д’Артанян беше вече на седлото.

— Но къде отиващ ти, Гримо? — попита д’Артанян. — Напускаш ли господаря си?

— Да — отговори Гримо, — отивам при виконт дьо Бражелон във Фландърската армия.

Те изминаха мълчаливо няколко крачки по главния път за Париж, но изведнъж чуха охкания, които сЯкащ излизаха от рова.

— Какво е това? — попита д’Артанян.

— Това ли? — каза Портос. — Това е Мускетон.

— Да, аз съм, господине — се обади жален глас и някаква сянка се изправи отстрани на пътя.

Портос се спусна към управителя си, към когото беше наистина привързан.

— Опасно ли си ранен, мили ми Мустон? — попита той.

— Мустон! — повтори Гримо и облещи очи.

— Не, господине, не вярвам; но съм ранен на много неудобно място.

— Тогава ти не можеш да се качиш на кон?

— О, господине, и дума да не става!

— Можеш ли да ходиш пеша?

— Ще се помъча до първата къща.

— Какво да направим? — каза д’Артанян. — Ние трябва да се завърнем в Париж.

— Аз ще се погрижа за Мускетон — се обади Гримо.

— Благодаря, добри ми Гримо! — рече Портос. — Гримо слезе от коня си и подаде ръка на стария си приятел, който се облегна на нея със сълзи на очите. Но той не можа да разбере с положителност дали тия сълзи бяха предизвикани от радостта, че го вижда, или от болката, която му причиняваше раната.

А д’Артанян и Портос продължиха мълчаливо пътя си към Париж.

След три часа ги задмина един куриер, покрит с прах; той беше изпратен от херцога и носеше на кардинала писмо, в което както беше обещал принцът, се свидетелствува ще за извършеното от Портос и д’Артанян.

Мазарини беше прекарал много лоша нощ, когато получи това писмо, в което принцът сам му съобщаваше, че е свободен и че му обявява непримирима война.

Кардиналът го прочете два-три пъти, след това го сгъна, сложи го в джоба си и каза:

— Д’Артанян изпусна херцога, но все пак ме утешава това, че докато го е преследвал, е смазал Брусел. Положително тоя гасконец е неоценим човек и дори с непохватността си ми принася полза.

Кардиналът загатваше за човека, когото д’Артанян беше съборил край ъгъла на гробищата Сен Жан в Париж и който не беше някой друг, а съветникът Брусел.