Александър Дюма
Двадесет години по-късно (58)

XXVII. „ШОТЛАНДЕЦЪТ КОВАРЕН, ЛОШ ПРОДАДЕ КРАЛЯ СИ ЗА ГРОШ…“

А сега читателите ни трябва да оставят „Стандърд“ да плава спокойно не към Лондон, както мислеха д’Артанян и Портос, но към Дъръм, където Мордаунт трябваше да отиде съгласно писмата, получени от Англия през време на престоя му в Булон, и да ни последват в роялисткия лагер, разположен отсам Тайн, близо до град Нюкясл.

Там, между две реки, по шотландската граница, но на английска земя, са опънати палатките на малка армия. Полунощ. Хора, в които по голите крака, късите фусти, пъстрите наметала и перото на шапката могат да се познаят планинците, стоят небрежно на пост. Луната, която се промъква между два големи облака, осветява понякога мускетите на часовите и откроява рязко стените, покривите и камбанариите на града, отстъпен от Чарлз I на парламентските войски, както Оксфорд и Нюърт, които все още държеха за него с надеждата за помирение.

В единия край на лагера, близо до огромна палатка, пълна с шотландски офицери, събрали се на нещо като съвет под председателството на стария граф дьо Льовен, техен командир, спи човек, облечен като кавалерист, легнал на тревата и сложил дясната си ръка върху шпагата.

На петдесет крачки по нататък друг човек, облечен също като кавалерист, приказва с шотландски часовой; макар и чужденец, той, както изглежда, владее толкова английски език, че разбира отговорите на събеседника си, който му говори на пертско наречие.

Когато в град Нюкясл удари един часът след полунощ, спящият се събуди, направи всички движения на човек, който отваря очи след дълбок сън, и погледна внимателно около себе си: виждайки, че е сам, стана, позаобиколи и мина край тоя, който говореше с часовоя. Приказващият сигурно беше свършил разпитванията си, защото след една минута се сбогува с часовоя и непринудено тръгна натам, накъдето бе отишъл първият.

Другият го чакаше в сянката на една палатка край пътя.

— Е какво, мили приятелю? — му каза той на най-чист френски език, на какъвто се е говорило някога между Роан и Тур.

— Няма време за губене, приятелю, трябва да се предупреди кралят.

— Какво става?

— Дълго е за разказване; впрочем ей сега вие ще го чуете сам. Най-малката дума, казана тук, може да погуби всичко. Хайде да намерим милорд Уинтър.

И двамата тръгнаха към срещуположния край на лагера; тъй като лагерът заемаше не повече от петстотин квадратни фута, те стигнаха скоро до палатката на тоя когото търсеха.

— Спи ли господарят ви, Тони? — запита на английски единият от двамата кавалери слугата, легнал в първото отделение, което служеше за преддверие.

— Не, господин графе, не вярвам — отговори слугата. — Само ако е заспал съвсем наскоро, защото се разхождаше повече от два часа, след като се върна от краля. Шумът от стъпките му затихна едва преди десет минути. Впрочем вие можете сами да видите — прибави той и вдигна завесата на палатката.

Действително лорд Уинтър седеше пред един отвор, който заместваше прозорец и пропускаше нощния въздух; той следеше меланхолно с очи луната, скрила се, както казахме вече преди малко, сред големи черни облаци.

Двамата приятели се приближиха до лорд Уинтър, който гледаше небето, подпрял глава на ръката; той не чу как те влязоха и остана в същото положение, докато не почувствува една ръка на рамото си. Обърна се, позна Атос и Арамис и им протегна ръка.

— Забелязахте ли какъв кървав цвят има луната тая вечер? — запита той.

— Не — отговори Атос, — тя ми се видя такава, каквато си е винаги.

— Погледнете, кавалере — възрази лорд Уинтър.

— Признавам си — каза Арамис, — че и аз, като граф дьо Ла Фер не виждам нищо особено.

— Графе — рече Атос, — в нашето опасно положение: трябва да се гледа земята, а не небето. Наблюдавали ли сте нашите шотландци и сигурен ли сте в тях?

— Шотландците? — попита лорд Уинтър. — Кои шотландци?

— Е, нашите, поврага! — отвърна Атос. — Тия, на които кралят се довери, шотландците на граф дьо Льовен.

— Не — каза лорд Уинтър. И прибави: — Значи вие не виждате като мене тая червеникава отсянка по цялото небе?

— Ни най-малко — отговориха едновременно Атос и Арамис.

— Кажете ми — продължи лорд Уинтър, завладян все от същата мисъл, — не съществува ли във Франция предание, че в навечерието на смъртта си Анри IV, като играел на шах с господин дьо Басомпиер, видял кървави петна върху шахматната дъска?

— Да — отговори Атос, — и сам маршалът ми е разказвал това много пъти.

— Така — промърмори лорд Уинтър, — и на следния ден Анри IV бил убит.

— Но каква връзка има между това видение на Анри IV и вас, графе? — попита Арамис.

— Никаква, господа, и наистина аз съм луд, че ви занимавам с такива неща, когато идването ви при мене в такъв час показва, че сте дошли с някаква важна новина.

— Да, милорде — каза Атос, — бих желал да поговоря с краля.

— С краля? Но той спи,

— Трябва да му съобщя важни неща.

— Не може ли да се отложи това до утре?

— Не, той трябва да ги узнае веднага, а може би и сега е вече много късно.

— Да влезем, господа — каза лорд Уинтър. Палатката на лорд Уинтър беше до кралската палатка;

нещо като коридор водеше от едната в другата. Тоя коридор се пазеше не от часови, а от един доверен слуга на Чарлз I, така че в случай на нужда кралят можеше да се свърже веднага с верния си слуга.

— Тия господа са с мене — каза лорд Уинтър. Слугата се поклони и ги пропусна.

Наистина отстъпил на непреодолимата нужда от сън, крал Чарлз беше заспал на походния креват, облечен с черната си дреха, обул високите си ботуши, с разхлабен колан и шапката до него. Тримата се приближиха и Атос, който вървеше напред, се вгледа за минута мълчаливо в това благородно бледно лице, заобиколено от дълга черна коса, която беше прилепнала към слепите очи от пот през време на лош сън, и покрито с големи сини жили, които изглеждаха издути от сълзи под уморените очи.

Атос въздъхна Дълбоко; тая въздишка събуди краля — толкова леко спеше.

Той отвори очи.

— А, вие ли сте, граф дьо Ла Фер? — каза и се надигна на лакът.

— Да, всемилостиви господарю — отговори Атос.

— Вие бдите, докато спя, и идвате да ми донесете някаква вест, нали?

— Уви, всемилостиви господарю — отвърна Атос, — ваше величество отгатна.

— Значи вестта е лоша? — каза кралят с меланхолна усмивка.

— Да, всемилостиви господарю.

— Няма значение, вестителят е добре дошъл. Вие ми доставяте винаги удоволствие, когато идвате при мене, вие, чиято преданост не знае нито отечество, нито нещастие, вие, когото ми изпрати Анриет. Каквато и да е вестта ви, говорете смело.

— Всемилостиви господарю, господин Кромуел е пристигнал тая нощ в Нюкясл.

— А! — рече кралят. — За да се сражава с мене.

— Не, всемилостиви господарю, за да ви купи.

— Какво казвате?

— Казвам, всемилостиви господарю, че шотландската армия има да взема четиристотин хиляди лири стерлинги.

— Неизплатена заплата; да, зная. От близо една година моите храбри и верни шотландци се бият само за чест.

Атос се усмихна.

— Честта е хубаво нещо, всемилостиви господарю, но на тях им е омръзнало да се бият за нея и тая нощ те ви продадоха за двеста хиляди лири, тоест за половината от това, което имат да вземат.

— Невъзможно! — извика кралят. — Шотландците да продадат краля си за двеста хиляди лири!

— Евреите продадоха своя бог за тридесет сребърника.

— И кой Юда сключи тая гнусна сделка?

— Граф дьо Льовен.

— Сигурен ли сте в това, господине?

— Чух го със собствените си уши.

Кралят въздъхна дълбоко, сякаш сърцето му се разкъса, и отпусна глава на ръцете си.

— О, шотландците! — каза той. — Шотландците, които смятах за толкова верни! Шотландците, на които се доверих, когато можех да избягам в Оксфорд! Шотландците, моите съотечественици! Шотландците, моите братя! Но съвсем сигурен ли сте в това, господине?

— Легнал зад палатката на граф дьо Льовен, на която бях повдигнал малко завесата, всичко видях, всичко чух.

— И кога трябва да се извърши тая гадна сделка?

— Днес, сутринта. Както вижда ваше величество, няма време за губене.

— Защо ни е времето, щом казвате, че съм продаден?

— За да преминем Тайн, да отидем в Шотландия и да се присъединим към лорд Монтроз, който няма да ви продаде.

— И какво ще правя в Шотландия? Да водя партизанска война? Такава война е недостойна за един крал.

— Примерът на Робърт Брюс1 ви оправдава, всемилостиви господарю.

——

1 Робърт Брюс — шотландски крал (1306–1329), който успешно защитил независимостта на Шотландия от Англия — Б. пр.

 

— Не, не! Аз се бия вече много дълго време. Ако са ме продали, нека ме предадат и нека падне върху тях вечният позор на предателството им.

— Всемилостиви господарю, може би така трябва да постъпи един крал, но не така трябва да постъпи един съпруг и един баща. Аз дойдох от името на жена ви и дъщеря ви и от тяхно име, както и от името на другите ви две деца, останали в Лондон, ви казвам: „Живейте, всемилостиви господарю, бог иска това!“

Кралят стана, стегна колана си, запаса си шпагата, изтри с кърпичка изпотеното си чело и каза:

— Добре! Какво трябва да правим?

— Всемилостиви господарю, имате ли в цялата армия полк, на който можете да разчитате?

— Уинтър, имате ли доверие във вашия? — попита кралят.

— Всемилостиви господарю, те са хора, а хората станаха много слаби или много лоши. Аз имам доверие в тях, но не отговарям за това; бих им поверил живота си, но не се решавам да им поверя живота на ваше величество.

— Е добре — каза Атос, — по липса на полк, ние сме трима предани хора, това ще бъде достатъчно. Нека ваше величество се качи на коня, нека застане между нас, ще преминем Тайн, ще отидем в Шотландия и ще се спасим.

— Вие на същото мнение ли сте, Уинтър?

— Да, всемилостиви господарю.

— А вие, господин д’Ербле?

— На същото, всемилостиви господарю.

— Тогава да бъде така, както искате. Уинтър, дайте заповедите.

Лорд Уинтър излезе; през това време кралят довърши тоалета си. Първите лъчи на зората започваха да проникват през отворите на палатката, когато лорд Уинтър се върна.

— Всичко е готово, всемилостиви господарю — каза той.

— А ние? — попита Атос.

— Гримо и Блезоа държат за вас оседлани коне.

— В такъв случай — продължи Атос — да не, губим нито миг и да тръгнем.

— Да тръгнем — повтори кралят.

— Всемилостиви господарю — се обади Арамис, — ваше величество няма ли да предупреди приятелите си?

— Приятелите ми? — каза Чарлз I и печално поклати глава. — Аз нямам вече други приятели освен вас тримата. Един приятел от двадесет години, който никога не ме е забравил; двама приятели от осем дни, които никога няма да забравя. Да вървим, господа, да вървим.

Кралят излезе от палатката и намери наистина коня си готов. Той беше кулест кон, който кралят яздеше от три години и който обичаше много.

Като го видя, конят изцвили радостно.

— А, бях несправедлив — каза кралят. — Ето ако не приятел, поне живо същество, което ме обича. Ти ще ми останеш верен, Артъс, нали?

И сякаш разбрал думите му, конят приближи димящите си ноздри до лицето на краля, вдигна устните си и показа весело белите си зъби.

— Да, да — рече кралят, като го галеше с ръка, — добре, Артъс, доволен съм от тебе.

Кралят скочи на седлото с лекота, която му беше спечелила славата на един от най-добрите ездачи в Европа, обърна се към Атос, Арамис и Уинтър и каза:

— Е, господа, чакам ви.

Но Атос стоеше неподвижно, вперил очи и протегнал ръка към една черна линия, която се беше проточила по брега на Тайн и надминаваше два пъти дължината на лагера.

— Каква е тая линия? — рече Атос, на когото остатъците от нощния мрак, борещи се с първите лъчи на деня, още не позволяваха да различава предметите. — Каква е тая линия? Вчера я нямаше.

— Навярно мъгла, издигнала се от реката — каза кралят.

— Всемилостиви господарю, това е нещо по-плътно от пара.

— Наистина там виждам някаква червеникава ивица — забеляза лорд Уинтър.

— Това е неприятелят, който излиза от Нюкясл и ни обкръжава — извика Атос.

— Неприятелят! — рече кралят.

— Да, неприятелят. Сега е вече много късно. Гледайте,

гЛедайте! Виждате ли там, близо до града, как блестят на слънцето „железните ребра“?

Така наричаха кирасирите, от които Кромуел беше образувал гвардията си.

— А — каза кралят, — сега ще видим дали наистина са ме предали моите шотландци.

— Какво искате да правите? — извика Атос.

— Ще им дам заповед за атака и ще смажа с тях тия окаяни бунтовници.

И като пришпори коня си, кралят се понесе към палатката на граф дьо Льовен.

— След него! — каза Атос.

— След него! — повтори Арамис.

— Не е ли ранен кралят? — попита лорд Уинтър. — Виждам кървави петна по земята.

И се спусна след двамата приятели. Атос го спря.

— Идете да съберете вашия полк — каза той. — Предвиждам, че след малко ще имаме нужда от него.

Лорд Уинтър зави назад, а двамата приятели продължиха пътя си. Кралят пристигна за миг до палатката на главнокомандуващия шотландската армия. Той скочи на земята и влезе. Генералът беше заобиколен от главните командири.

— Кралят! — извикаха те, като станаха и се загледаха смаяно.

Действително Чарлз стоеше пред тях, с шапка на главата, сбърчил вежди и шибащ с камшик ботуша си.

— Да, господа — каза той, — лично кралят! Кралят идва да ви иска сметка за това, което става.

— Какво има, всемилостиви господарю? — попита граф дьо Льовен.

— Какво ли? — отвърна кралят, увлечен от гняв. — Генерал Кромуел е пристигнал нощес в Нюкясл, вие знаете това и не ме уведомявате; неприятелят излиза от града и ни затваря Пътя през Тайн; вашите часови трябваше Да видят това движение, а вие не ме уведомявате; вие сключихте една безчестна сделка с парламента и ме продадохте за двеста хиляди лири стерлинги, но за тая сделка поне съм предупреден. Ето какво става, господа. Отговаряйте или се оправдавайте, защото аз ви обвинявам.

— Всемилостиви господарю — промърмори граф дьо

Льовен, — всемилостиви господарю, ваше величество е измамен от някой лъжлив донос.

— С очите си видях как неприятелската армия се разполага между мене и Шотландия и мога да кажа, че почти със собствените си уши чух как се договаряхте за условията на продажбата.

Шотландските командири се спогледаха намръщени на

свой ред.

— Всемилостиви господарю — промърмори граф дьо Льовен, смазан от тежестта на срама, — всемилостиви господарю, ние сме готови да ви дадем всички доказателства.

— Аз искам само едно — каза кралят. — Постройте армията в боен ред и да вървим срещу неприятеля.

— Това е невъзможно, всемилостиви господарю — отвърна графът.

— Как! Невъзможно! А какво пречи на това? — извика

Чарлз I.

— Ваше величество знае добре, че има примирие между нас и английската армия — отговори графът.

— Ако има примирие, английската армия го наруши, като излезе от града, където трябваше да остане според условието. И тъй, казвам ви, вие трябва да минете с мене през тая армия и да се върнете в Шотландия, а ако не

, направите това, е, добре, тогава изберете си едно от двете имена, които привличат върху хората презрението и проклятието на другите: или вие сте страхливци, или сте

предатели!

Очите на шотландците засвяткаха и както често става в такива случаи, крайният срам у тях се замени с крайно безсрамие. Двама началници на кланове се приближиха до краля от двете страни и казаха:

— Е добре, да, ние обещахме да избавим Шотландия и и Англия от тоя, който от двадесет и пет години смуче кръвта и златото на Англия и Шотландия. Ние обещахме и държим на думата си. Крал Чарлз Стюърт, вие сте наш

пленник.

Двамата протегнаха едновременно ръка, за да уловят краля; но преди пръстите им да се допрат до него, двамата паднаха на земята — единият в безсъзнание, другият мъртъв.

Атос свали единия с дръжката на пистолета си, а АрамИс промуши другия с шпагата си.

докато граф дьо Льовен и другите командири отстъпваха пред тая неочаквана помощ, сякаш изпратена от небето на тоя, когото смятаха вече за свой пленник, Атос и Арамис извлякоха краля от коварната палатка, където той влезе така непредпазливо, скочиха на конете си, които слугите държеха готови, и тримата препуснаха към кралската палатка.

По пътя те забелязаха лорд Уинтър, който идеше към тях начело на полка си. Кралят му направи знак да ги последва.