Александър Дюма
Двадесет години по-късно (20)

XX. ГРИМО ПОСТЪПВА НА СЛУЖБА

И така, Гримо, с вдъхващата доверие външност, се представи във Венсенската кула. Господин дьо Шавини претендираше, че има безпогрешен поглед; това би послужило за доказателство, може би, че той е наистина син на кардинал дьо Ришельо, който имаше същите претенции. Той разгледа внимателно кандидата и стигна до извода, че сключените вежди, тънките устни, извитият кос и изпъкналите скули на Гримо са признаци, които говорят безспорно в негова полза. Той му каза само дванадесет думи; Гримо отговори с четири.

— Отличен човек, от пръв поглед забелязах това — каза господин дьо Шавини. — Идете да се представите на господин Ла Раме и му кажете, че съм доволен от вас във всяко отношение.

Гримо се завъртя на токовете си и отиде при Ла Раме на много по-строг преглед. Тоя преглед беше по-мъчен, защото господин дьо Шавини знаеше, че може да се осланя на Ла Раме, а Ла Раме искаше да се осланя на Гримо.

Гримо имаше всички качества, които могат да се харесат на един тъмничен надзирател, желаеш да има помощник; и така след хиляди въпроси, на всеки от които се даде само по четвърт отговор, Ла Раме остана възхитен от тая умереност в думите, потри ръце и прие Гримо на служба.

— Нареждания? — попита Гримо.

— Ето ги: никога да не се оставя затворникът сам, да му се отнема всичко, което боде или реже, да не му се позволява да прави знаци на хора отвън или да приказва много дълго с пазачите си.

— Всичко? — попита Гримо.

— Засега това е всичко — отговори Ла Раме. — Ако се изменят обстоятелствата, ще се изменят и нарежданията.

И влезе при господин херцог дьо Бофор.

В това време херцогът си решеше брадата, която беше пуснал, както и косата си, за да дразни Мазарини, като излага на показ тежкото си положение и лошата си външност. Но преди няколко дни, като гледаше от кулата, му се стори, че позна в дъното на една минаваща карета хубавата госпожа дьо Монбазон, споменът за която му беше все още скъп, и той не пожела да бъде за нея това, което беше за Мазарини; като се надяваше да я види пак, той поиска един оловен гребен, който му бе даден.

Господин дьо Бофор поиска оловен гребен, защото брадата му, като на всички руси хора, беше червеникава; като я решеше, той я боядисваше.

Щом влезе в стаята, Гримо видя гребена, току-що сложен от принца на масата; той се поклони ниско и го взе. Херцогът погледна учудено тая необикновена фигура.

Фигурата сложи гребена в джоба си.

— Ехе, какво значи това? — извика херцогът. — Какъв е тоя чудак?

Гримо не отговори, но се поклони още веднъж.

— Ням ли си? — извика херцогът. Гримо поклати отрицателно глава.

— Кой си ти тогава? Отговаряй, заповядвам ти! — каза херцогът.

— Пазач — отговори Гримо.

— Пазач! — извика херцогът. — Само тая обесническа мутра липсваше на сбирката ми. Хей! Ла Раме, или който и да е!

Ла Раме дотича. За нещастие на принца Ла Раме, уповавайки се на Гримо, се готвеше да отиде в Париж; той беше вече в двора и се върна недоволен.

— Какво има, ваше височество? — попита той.

— Какъв е тоя нехранимайко, който взема гребена ми и го слага в джоба си? — попита господин дьо Бофор.

— Един от пазачите ви, ваше височество, напълно достоен човек; уверен съм, че и вие ще го оцените като господин дьо Шавини и мене.

— Защо ми взема гребена?

— Наистина, защо вземате гребена на негово височество? — попита Ла Раме.

Гримо извади гребена от джоба си, прекара пръста си по него, посочи крайния зъбец и се задоволи да произнесе една дума:

— Боде.

— Вярно е — рече Ла Раме.

— Какво казва това говедо? — запита херцогът.

— Че кралят е забранил да се дават остри предмети на ваше височество.

— А, луд ли сте, Ла Раме? Но вие сам ми дадохте тоя гребен.

— И извърших голяма грешка, ваше височество; като ви го дадох, аз сам наруших нарежданията си.

Херцогът погледна разярено Гримо, който върна гребена на Ла Раме.

— Предвиждам, че тоя проклетник ще ми дотегне страшно — промърмори принцът.

И наистина в затвора няма преходни чувства. Там всичко, човек или предмет, ви е или приятел, или враг, и там обичат или мразят понякога с основание, но много по-често по инстинкт. И така, Гримо се хареса от пръв поглед на господин дьо Шавини и на Ла Раме; следователно, много просто, той трябваше да не се хареса на господин дьо Бофор, защото качествата, които той притежаваше в очите на коменданта и на надзирателя, бяха недостатъци в очите на затворника.

Но Гримо не искаше да скъса напълно със затворника още от първия ден; той имаше нужда не от импровизирано отвращение, а от дълбока, упорита омраза.

Той се оттегли и отстъпи мястото си на четиримата пазачи, които бяха закусили и сега идеха отново да заемат местата си при принца.

Между това принцът готвеше нова шега, от която очакваше голямо удоволствие; той си поръча раци за закуска на другия ден и смяташе да направи през деня една малка бесилка, за да обеси най-хубавия насред стаята си. Червеният цвят на варения рак няма да остави никакво съмнение за намека и по тоя начин той ще има удоволствието да обеси кардинала фигуративно, докато чака да го обесят в действителност, а при това най-много могат да го укорят, че е обесил един рак.

Денят мина в приготовления за това наказание. В затвора всеки става дете, а господин дьо Бофор беше склонен към това повече от всеки друг. Както винаги той отиде да се разходи, отчупи две-три клончета, предназначени да играят роля в намислената забава, и след дълго търсене намери късче стъкло — находка, която му достави голямо удоволствие. Щом се върна в стаята си, той разнищи кърпичката си.

Нито една от тия подробности не се изплъзна от наблюдателния поглед на Гримо.

На другия ден сутринта бесилката беше готова. За да може да я забие насред стаята, господин дьо Бофор заостряше единия и край с късче стъкло.

Ла Раме го наблюдаваше с любопитството на баща, който мисли, че ще открие може би нова играчка за децата си, а четиримата пазачи гледаха с оня празен взор, който до ден днешен е отличителна черта за физиономията на войника.

Гримо влезе, когато принцът сложи късчето стъкло настрана, макар че още не беше заострил края на бесилката; той започна да връзва нишката към другия и край.

Той хвърли на Гримо поглед, в който още се четеше снощното лошо настроение; но тъй като беше предварително уверен в чудесния резултат на новото си изобретение, не му обърна повече внимание.

Като направи моряшки възел на единия край на нишката, а на другия — клуп, херцогът обгърна с поглед чинията с раците, избра на око най-величествения и се обърна да вземе късчето стъкло. Но стъклото беше изчезнало.

— Кой ми взе стъклото? — попита принцът и се намръщи.

Гримо направи знак, че той го е взел.

— Как, пак ли ти? А защо ми го взе?

— Да, защо взехте късчето стъкло на негово височество? — попита Ла Раме.

Гримо, който държеше стъклото в ръка, прекара пръст по острието му и каза:

— Реже.

— Вярно, ваше височество! — каза Ла Раме, — Ах, дявол да го вземе, тоя човек цена няма!

— Господин Гримо — каза принцът, — моля ви във ваш интерес да не попадате в обсега на ръката ми.

Гримо се поклони и се оттегли в края на стаята.

— Шт, шт, ваше височество! — каза Ла Раме. — Дайте ми бесилката си, аз ще я изостря с моя нож.

— Вие ли? — попита принцът и се засмя.

— Да, аз; нали това желаехте?

— Без съмнение. Но това ще бъде още по-смешно. Заповядайте, мили ми Ла Раме.

Ла Раме, който не разбра възклицанието на принца, изостри извънредно грижливо крачето на бесилката.

— Така! — каза херцогът. — Сега направете една дупчица в пода, докато аз намеря престъпника.

Ла Раме коленичи с единия крак и издълба дупчицата.

В това време принцът окачи рака на нишката.

После заби бесилката насред стаята и избухна в смях.

Ла Раме също се засмя от все сърце, без да знае защо се смее, а пазачите пригласяха.

Само Гримо не се смееше.

Той се приближи до Ла Раме, показа му рака, който се въртеше на нишката, и каза:

— Кардинала!

— Обесен от негово височество херцог дьо Бофор — продължи принцът, като се смееше още по-високо, — и от кралския тъмничен надзирател ЖакКризостом Ла Раме.

Ла Раме извика от ужас, спусна се към бесилката, изтръгна я от пода, счупи я на малки късчета и я изхвърли през прозореца. Изгубил ума и дума, той искаше да изхвърли и рака, но Гримо го взе от ръцете му.

— Добър за ядене — каза той и го сложи в джоба си.

Херцогът изпита толкова голямо удоволствие от цялата тая сцена, че почти прости на Гримо ролята, която беше изиграл. Но като размисли през деня за намерението на пазача си и като му се видя, че то е лошо, той изпита още по-голяма омраза към него.

Но за най-голямо отчаяние на Ла Раме историята с рака се разнесе не само в кулата, но и извън нея. Господин дьо Шавини, който в дъното на душата си мразеше силно кардинала, се погрижи да разкаже анекдота на двама-трима благонамерени приятели, а те го разгласиха веднага.

Благодарение на това господин дьо Бофор се чувствуваше напълно щастлив в продължение на няколко дни.

Между това херцогът забеляза сред пазачите си един човек с много добродушно лице и започна да го ласкае, още повече, че с всяка минута Гримо му ставаше все по-противен. И така, една сутрин, когато херцогът приказваше от известно време насаме с тоя човек, влезе Гримо, погледна какво става, приближи се почтително до пазача и принца и улови пазача подръка.

— Какво искате от мене? — запита херцогът грубо. Гримо отведе пазача на четири крачки и му посочи вратата.

— Вървете! — каза той. Пазачът се подчини.

— О, но вие сте непоносим! — извика принцът. — Аз ще ви накажа.

Гримо се поклони почтително.

— Господин шпионин, ще ви строша кокалите! — извика принцът раздразнен.

Гримо се поклони, като отстъпваше.

— Господин шпионин — подзе херцогът, — ще ви удуша със собствените си ръце.

Гримо се поклони, като продължаваше да отстъпва.

— И без да отлагам, още сега — продължи принцът, като смяташе, че е най-добре да свърши веднага.

И той протегна сгърчените си ръце към Гримо, който се задоволи да избута пазача навън и да затвори вратата след него.

В същото време той почувствува върху раменете си ръцете на херцога, твърди като железни клещи; вместо да вика за помощ или да се защищава, той приближи бавно показалеца си до устните и каза полугласно, с подкупваща усмивка:

— Шт!

Движение, усмивка, дума — това беше толкова рядко нещо от страна на Гримо, че негово височество се смръзна на мястото си от учудване.

Гримо се възползува от тая минута, извади от хастара на палтото си прелестно писъмце с аристократичен герб, което не беше изгубило напълно първоначалното си благоухание, и го подаде на херцога, без да продума.

Още повече учуден, херцогът пусна Гримо, взе писъмцето и като позна почерка, извика:

— От госпожа дьо Монбазон!

Гримо кимна утвърдително.

Херцогът разкъса бързо плика, прекара ръка по очите си, толкова беше заслепен, и прочете следното:

„Мили херцоже,

Можете да се доверите напълно на любезния човек, който ще Ви предаде това писмо. Той е слуга на един предан ни благородник, който гарантира за него, защото е изпитал верността му в продължение на двадесет години служба. Той се съгласи да постъпи на служба при Вашия тъмничен надзирател и да се затвори с Вас във Венсен, за да подготви и улесни Вашето бягство, с което ние се заемаме. Минутата на освобождението наближава; въоръжете се с търпение и смелост и помнете, че въпреки времето и раздялата, всичките Ви приятели са запазили предишните си чувства към Вас.

Изцяло Ваша и неизменно доброжелателна

Мари дьо Монб азон“

П. П. — Подписвам се с цялото си име, защото би било суетност от моя страна да мисля, че след петгодишна раздяла ще познаете мислите ми.

Херцогът остана замаян около минута. Онова, което търсеше напразно цели пет години, тоест, слуга, помощник, приятел, му падаше изведнъж от небето, когато го очакваше най-малко. Той погледна учудено Гримо и след това препрочете писмото от начало до край.

— О, мила Мари! — промърмори той, когато свърши четенето. — Значи нея съм видял в дъното на каретата! Как, тя мисли още за мене след пет години раздяла! Дявол да го вземе! Такова постоянство може да има само в „Астрея“.

След това се обърна към Гримо и прибави:

— А ти, приятелю мой, си съгласен да ни помагаш?

Гримо кимна утвърдително.

— И си дошъл тук за това? Гримо кимна повторно.

— А аз исках да те удуша! — извика херцогът, Гримо се усмихна.

— Но чакай! — каза херцогът. И той затършува в джоба си.

— Чакай! — продължи той, като поднови безплодния си опит. — Такава преданост към един внук на Анри IV не трябва да остане без награда.

По движението на херцог дьо Бофор се виждаше, че той има най-добро намерение. Но във Венсен една от предпазните мерки беше да не се оставят пари на затворниците.

Като видя разочарованието на херцога, Гримо извади от джоба си пълна кесия със злато и му я подаде.

— Ето какво търсите — каза той.

Херцогът отвори кесията и поиска да я изпразни в ръцете на Гримо, но Гримо поклати глава.

— Благодаря, ваше височество — прибави той и отстъпи, — на мен ми е заплатено.

Херцогът изпадаше от една изненада в друга.

Той му протегна ръка. Гримо се приближи и я целуна почтително. Благородните обноски на Атос бяха преминали отчасти към Гримо.

— А сега какво ще правим? — попита херцогът.

— Сега е единадесет часа сутринта — отговори Гримо. — В два часа нека ваше височество поиска да изиграе една партия на топка с Ла Раме и нека изпрати дветри топки отвъд стените.

— Добре, а после?

— После… ваше височество ще се приближи до

——

1 ’ Астрея — прочут пасторален роман на френския писател Оноре дЮфре, написан в началото на XVII в. Б. пр.

 

стените и ще извика на един човек, който ще работи в рововете, да ви ги хвърли обратно.

— Разбирам — каза херцогът.

Лицето на Гримо просия от удоволствие: той беше отвикнал да говори и затова всеки разговор беше труден за него.

Той поиска да се оттегли.

— И тъй, ти не искаш да приемеш нищо? — попита херцогът.

— Бих искал ваше височество да ми даде едно обещание.

— Какво? Говори!

— Когато бягаме, винаги и навсякъде да вървя пръв; ако ви заловят отново, ваше височество, най-много ще влезете пак в затвора си, а ако ме пипнат мене, най-малко ме чака бесилка.

— Точно така е — каза херцогът, — и честна дума на благородник, ще изпълня твоето желание.

— А сега ми остава да помоля ваше височество само за едно нещо: направете ми честта да продължавате да ме мразите като преди.

— Ще се постарая — отговори херцогът. На вратата се почука.

Херцогът сложи писмото и кесията в джоба си и се хвърли на леглото. Всички знаеха, че той прибягва към това средство, когато се отегчава силно. Гримо отвори вратата: беше Ла Раме, току-що върнал се от кардинала след описаната от нас сцена.

Ла Раме погледна изпитателно около себе си, видя същите признаци на антипатия между затворника и пазача си и се усмихна самодоволно.

После се обърна към Гримо и каза:

— Добре, приятелю мой, добре. За вас току-що бе говорено на добро място и скоро, надявам се, ще чуете приятни новини за вас.

Гримо се поклони колкото се може по-грациозно й се оттегли, както правеше винаги, когато влизаше началникът му.

— Е, ваше височество, значи вие все още се сърдите на тоя беден човечец? — запита Ла Раме, като се смееше високо.

— А, вие ли сте, Ла Раме? — извика херцогът. — Бога ми, време беше да дойдете. Аз легнах с лице към стената, за да не се поддам на изкушението да сдържа обещанието си, като удуша тоя злодей Гримо.

— Съмнявам се обаче да е казал нещо неприятно на ваше височество — каза Ла Раме, като правеше духовит намек за мълчаливостта на помощника си.

— Не ще и дума, пусто да остане! Ням от Ориента. Уверявам ви, вие се завърнахте тъкмо навреме, Ла Раме; изгарях от нетърпение да ви видя отново.

— Ваше височество е много добър — каза Ла Раме, поласкан от комплимента.

— Да — продължи херцогът, — наистина днес се чувствувам много несръчен, ще имате удоволствието да видите.

— Значи ще играем на топка? — се изтръгна от Ла Раме.

— Ако нямате нищо против.

— На ваше разположение съм, ваше височество.

— Наистина, мили ми Ла Раме, вие сте очарователен човек и бих желал да остана вечно във Венсен, за да имам удоволствието да прекарам живота си с вас.

— Ваше височество — отговори Ла Раме, — мисля, че не кардиналът ще бъде виновен, ако желанието ви не се изпълни.

— Как така? Видяхте ли се с него?

— Той ме повика тая сутрин при себе си.

— Наистина! За да ви говори за мене?

— За какво друго искате да ми говори? Всъщност ваше височество, вие сте му кошмар.

Херцогът се усмихна горчиво.

— Ах, ако вие бяхте приел моите предложения, Ла Раме! — каза той.

— Стига, ваше височество. Ето пак заговаряте за това; но виждате добре, че не сте благоразумен.

— Ла Раме, казах ви и ви повтарям още веднъж, че ще ви позлатя.

— С какво? Преди да успеете да излезете от затвора, вашето имущество ще бъде конфискувано.

— Преди да успея да изляза от затвора, аз ще бъда господар на Париж.

— Шт, по-тихо! Е, приляга ли ми да слушам такива неща? Добър разговор за кралски офицер! Виждам, ваше височество, че ще трябва да потърся още един Гримо.

— Добре, да не говорим повече за това. Значи в разговора с кардинала е ставало въпрос за мене. Ла Раме, ти трябва някога, когато те повика, да ме оставиш да облека дрехите ти. Ще отида вместо тебе, ще го удуша и честна дума на благородник, ако такова е условието, ще се върна в затвора.

— Ваше височество, виждам, че трябва да повикам Гримо.

— Виноват. И какво ти каза тоя богоугодник?

— Прескачам думата, ваше височество — каза Ла Раме с хитър вид, — защото тя се римува с благородник. Какво ми каза ли? Каза ми да ви пазя добре.

— А защо да ме пазите добре? — неспокойно попита херцогът.

— Защото някакъв аструлог предсказал, че ще избягате.

— А, значи аструлог е предсказал това? — каза херцогът, като потрепера неволно.

— О, боже мой, да1 Вярвайте ми, тия глупави магьосници се чудят просто какво да измислят, за да измъчват честните хора.

— И какво отговори ти на светлейшето високопреосвещенство?

— Че ако въпросният аструлог съставя алманаси, не го съветвам да ги купува.! — Защо?

— Зашото, за да избягате оттук, трябва да се превърнете на сипка или мушитрънче.

— За нещастие ти си прав. Хайде да играем на топка, Ла Раме.

— Много се извинявам, ваше височество, но трябва да помоля ваша светлост за половин час отсрочка.

— Защо?

— Защото негово високопреосвещенство Мазарини е по-горд от вас, макар че не е от толкова знатен произход, и забрави да ме покани на закуска.

— Е добре, искаш ли да заповядам да ти донесат закуската тук?

— Не, не, ваше височество. Трябва да ви кажа, че баничарят дядо Марто, който живееше точно срещу замъка.

— Е?

— Продаде преди осем дни заведението си на едни парижки баничар, на когото, както изглежда, лекарите са препоръчали селски въздух.

— Е, какво ме интересува това?

— Почакайте, ваше височество. Тоя проклет бакичар е изложил пред дюкянчето си куп неща, от които могат да ви потекат лигите.

— Лакомник.

— Е, боже мой, ваше височество! Не е лакомник тоя, който обича да яде добре. В природата на адвена е да търси съвършенство в точените работи, както и във всичко друго. И така, тоя мошеникбаничар, трябва да ви кажа, ваше височество, като ме видя да се спирам пред изложените му стоки, дойде при мене, целият в брашно, и ми каза: „Господин Ла Раме, трябва да си намеря клиенти измежду затворниците в кулата. Аз купих това заведение от предшественика си, защото той ме уверяваше, че снабдява замъка. И ето, кълна се в честта си, господин Ла Раме, аз съм тук от седмица, а господин дьо Шавини не е купил от мене нито една баничка.“ — „Но — му казах тогава — навярно господин дьо Шавини се страхува, че тестените ви изделия не са добри“. — „Тестените ми изделия не са добри! Е, господин Ла Раме, искам вие сам да прецените това, и то още сега.“ — „Не мога — му отговорих, — трябва да се върна непременно в замъка“. — „Е — каза, — тогава вървете да си свършите работата, зашото, както изглежда, много бързате, но се върнете след половин час“. — „След половин час?“ — „Да. Закусвал ли сте?“ — „Бога ми, не!“ — „Е добре, ето тая баница ще ви чака с бутилка старо бургундско…“ И вие разбирате, ваше височество, тъй като не съм турял троха в устата, бих искал с позволението на ваше височество…

Ла Раме се поклони.

— Върви, животно — каза херцогът, — но помни, че ти давам само половин час.

— Мога ли да обещая на наследника на дядо Марто, че ще му станете клиент, ваше височество?

— Да, само да не слага гъби в баниците си: ти знаеш, че гъбите на Венсенската гора са смъртоносни за семейството ми.

Ла Раме излезе, без да обърне внимание на намека, а след пет минути влезе началникът на стражата под предлог да прави компания на принца, но всъщност да изпълни заповедите на кардинала, който, както казахме вече, препоръчваше „да не се свалят очи от затворника“.

Но през тия пет минути херцогът успя да прочете още веднъж писмото на госпожа дьо Монбазон, което доказваше, че приятелите му не са го забравили и се грижат за освобождението му. По какъв начин? Той още не знаеше това, но се зарече да накара Гримо да заговори въпреки мълчаливостта му. Сега почувствува още по-голямо доверие към него, защото си даде сметка за поведението му и разбра, че всички тия дребни преследвания са измислени от него само за да отстранят от пазачите всяко подозрение за сговор между него и затворника.

Тая хитрина издигна много Гримо в очите на херцога и той реши да му се довери напълно.