Александър Дюма
Двадесет години по-късно (7)

VII. Д’АРТАНЯН Е В ЗАТРУДНЕНИЕ, НО ЕДИН ОТ НАШИТЕ СТАРИ ПОЗНАЙНИЦИ МУ ИДВА НА ПОМОЩ

И така, д’Артанян се завръщаше у дома си, като изпитваше голямо удоволствие, че носи кесията на кардинал Мазарини, и мечтаеше за хубавия диамант, който някога беше негов и които сега за миг блесна върху пръста на първия министър.

— Ако някога тоя диамант падне отново в ръцете ми — казваше си той, — веднага ще го обърна в пари и ще купя някое имение около замъка на баща ми, който е хубаво жилище, но има само една градина, голяма едва колкото гробищата дезИносан; и там в цялото си величие ще чакам някоя богата наследница да се плени от хубавата ми външност и да се омъжи за мене; после ще имам три момчета; първото ще направя голям благородник като Атос; второто — славен войник като Портос; а третото — мил абат като Арамис. Наистина това би било безкрайно по-хубаво от живота, който водя; но за нещастие господин дьо Мазарини е негодник, който няма да се откаже от диаманта си в моя полза.

Какво би казал д’Артанян, ако знаеше, че кралицата беше дала тоя диамант на Мазарини, за да му го върне?

Като стигна на улица Тиктон, той завари там голяма врява; около жилището му се бяха натрупали много хора.

— Охо! — каза той. — Пожар ли има в странноприемницата „Козичка“, или сигурно се е върнал мъжът на хубавата Мадлен?

Не беше нито едното, нито другото; като се приближи, д’Артанян забеляза, че тълпата се беше събрала не пред неговата странноприемница, а пред съседната къща. Кряскаха, тичаха с факли и при светлината на тия факли д’Артанян съзря униформи. Той запита какво се е случило.

Отговориха му, че някакъв гражданин нападнал с двадесетина свои приятели една карета, конвоирана от гвардейци на господин кардинала, но че дошла подкрепа и гражданите били обърнати в бягство. Предводителят им се скрил в съседната на странноприемницата къща и сега тая къща я претърсват.

На младини д’Артанян би се спуснал при униформите и би подпомогнал войниците срещу гражданите, но оттогава тая жар беше изстинала; при това в джоба му бяха стоте пистола на кардинала и той не искаше да се излага на опасност в една тълпа.

И влезе в странноприемницата, без да разпитва повече.

Едно време д’Артанян искаше винаги да знае всичко; сега той винаги знаеше достатъчно.

Хубавата Мадлен не го очакваше, като мислеше, както й беше казал д’Артанян, че ще прекара нощта в Лувър; тя го посрещна извънредно мило, зарадвана от това връщане, още повече, че се страхуваше много от това, което ставаше на улицата, и че сега нямаше никакъв швейцарец да и пази.

Тя поиска да завърже разговор с него и да му разкаже за случилото се; но д’Артанян й каза да занесат вечерята в стаята му и да прибавят бутилка старо бургундско вино.

Хубавата Мадлен беше обучена да се подчинява по военному, тоест по един знак. Тоя път д’Артанян благоволи да говори и заповедта му се изпълни с двойна бързина.

Д’Артанян взе ключа и свещта и се изкачи в стаята си. За да не накърни наема, той се беше задоволил с една стая на четвъртия етаж. Уважението към истината ни принуждава дори да кажем, че стаята се намираше непосредствено под капчука и под покрива.

Това беше неговата Ахилова палатка. Д’Артанян се затваряше в тая стая, когато искаше да накаже с отсъствието си хубавата Мадлен.

Първата му грижа беше да заключи в старата писмена маса, ключалката на която бе обаче нова, кесията си, която нямаше нужда дори да проверява за да узнае каква сума съдържа; после, тъй като след една минута му поднесоха вечерята и бутилката вино, освободи слугата, затвори вратата и седна край масата. Той седна, разбира се, не за да размисля, както би могъл да предположи някой, д’Артанян беше на мнение, че всяко нещо трябва да се върши по реда си, за да се извърши добре. Беше гладен и седна да вечеря; след като се навечеря, легна да спи. Д’Артанян не беше също така от хората, които мислят, че нощта е добра съветница; през нощта той спеше. Но сутрин, напротив, беше съвсем бодър, много съобразителен и му идваше истинско вдъхновение. Отдавна не бе имал случай да мисли сутрин, но нощем винаги спеше.

Призори се събуди, скочи от леглото си с чисто военна решителност и се заразхожда из стаята си, като мислеше.

— В 43 година — каза си той, — почти шест месеца преди смъртта на покойния кардинал, получих писмо от [??? Вероятно липсва текст. Борислав]

Елате откъм улица „Ньов Сент Катрин“; под втория фенер вдясно ще намерите вашия противник. Аз ще бъда с моя под третия.

Изцяло ваш

Арамис

Тоя път нямаше дори и „сбогом“. Д’Артанян се опита да си припомни обстоятелствата: отишъл бе на срещата, намерил бе там посочения противник, чието име никога не узна, нагостил го бе с чудесен удар в ръката, после се бе приближил към Арамис, който идваше към него, свършил вече работата си.

— Готово — му бе казал Арамис. — Струва ми се, че убих тоя нахалник. Е, мили приятелю, ако имате нужда от мене, знаете, че съм ви напълно предан.

След това Арамис му бе стискал ръката и изчезнал под сводовете.

И така, д’Артанян не знаеше къде е Арамис. както не знаеше де са Атос и Портос. Работата започваше да става трудна, когато изведнъж му се счу, че се чупи стъкло в стаята му. Той си спомни веднага за кесията си в писмената маса и се спусна от кабинета. Не се беше излъгал: в момента, когато влизаше през вратата, някакъв човек влизаше през прозореца.

— А, негоднико! — извика д’Артанян, като го взе за крадец, и улови шпагата.

— Господине — извика човекът, — в името на бога, сложете обратно шпагата си в ножницата и не ме убивайте, без да ме изслушате! Аз не съм крадец, съвсем не! Аз съм честен и заможен гражданин, имам собствена къща. Името ми е… Е, но аз не се лъжа, вие сте господин д’Артанян!

— А ти, Планше! — извика лейтенантът.

— На вашите услуги, господине — отговори Планше, възхитен до немай-къде, — ако още ме бива за това.

— Може би — каза д’Артанян. — Но кой дявол те кара да тичаш по покривите в седем часа сутринта през месец януари?

— Господине — каза Планше, — трябва да знаете… Но всъщност може би вие не трябва да знаете това.

— Говори, какво? — възрази д’Артанян. — Но най-напред закрий прозореца с кърпата за лице и спусни завесите.

Планше се подчини.

— И тъй? — каза д’Артанян, когато заповедта бе изпълнена.

— Господине, преди всичко — отвърна предпазливият Планше — в какви отношения сте с господин дьо Рошфор?

— В чудесни. Как така! Рошфор! Но ти знаеш добре, че сега той е един от най-добрите ми приятели?

— А, толкова по-добре!

— Но какво общо има Рошфор с тоя начин на влизане в стаята ми?

— Ето, господине… най-напред трябва да ви кажа, че господин дьо Рошфор е …

Планше се поколеба.

— Дявол да го вземе — каза д’Артанян, — много добре зная, че е в Бастилията.

— Тоест беше там — забеляза Планше.

— Как „беше“ — извика д’Артанян. — Нима е имал щастието да се спаси?

— А, господине — извика Планше на свой ред, — ако вие наричате това щастие, всичко е наред; в такъв случай трябва да ви кажа, че вчера, изглежда, са изпратили за господин дьо Рошфор в Бастилията.

— Дявол да го вземе! Много добре зная, защото аз сам ходих за него!

— Но за негово щастие не сте го водили обратно; ако ви бях видял в конвоя, повярвайте ми, господине, че твърде много ви уважавам …

— Свършвай де, говедо! Говори, какво се е случило?

— Е, добре, случи се това, че насред улица Дьо ла Феронри, когато каретата с господин дьо Рошфор минаваше през тълпа народ и хората от конвоя започнаха да нагрубяват гражданите, надигна се ропот; затворникът помисли, че случаят е добър, каза си името и изВика за помощ. Аз бях също там, дочух името на граф дьо Рошфор; спомних си, че той ме направи сержант в Пиемонтския полк; завиках, че тоя затворник е приятел на господин херцог дьо Бофор. Тълпата се разбунтува, спря конете и отблъсна конвоя. През това време аз отворих вратичката, господин дьо Рошфор скочи на земята и изчезна в тълпата. За нещастие в тоя момент минаваше патрул, присъедини се към конвоя и ни нападна. Аз отстъпих към улица Тиктон, те вървяха по петите ми, скрих се в съседната къща, заобиколиха я, претърсиха я, но напразно; на петия етаж намерих едно състрадателно лице, което ме скри между два дюшека. Останах в скривалището си почти до сутринта и като си помислих, че вечерта могат да подновят търсенето, изложих се на опасност по капчуците, за да търся най-напред вход, а после изход в някоя къща, която не е обградена. Ето историята ми и честна дума, господине, ще бъда отчаян, ако ви е неприятна.

— Не, напротив — каза д’Артанян, — много се радвам наистина, че Рошфор е на свобода. Но знаеш ли какво? Ако паднеш в ръцете на кралските хора, ще бъдеш обесен без милост.

— Дявол да го вземе, как да не зная? — извика Планше. — Именно това ме измъчва и ето защо съм толкова доволен, че ви намерих; ами ако искате да ме скриете, никой не може да го направи по-добре от вас.

— Да, напълно съм съгласен с това — каза д’Артанян, — макар че рискувам направо чина си, ако узнаят, че съм дал убежище на бунтовник.

— О, господине, вие знаете добре, че съм готов да рискувам живота си за вас!

— Ти можеш дори да прибавиш, че си го рискувал, Планше. Аз забравям само онова, което трябва да забравя, а това искам да го помня. Седни там и яж спокойно, защото виждам, че гледаш много изразително остатъците от вечерята ми.

— Да, господине, защото бюфетът на съседката беше много беден откъм хранителни неща и от вчера по пладне съм изял само резен хляб с конфитюр. Макар че не презирам сладките неща, когато са на мястото си, все пак вечерята ми се видя малко лекичка.

— Клето момче! — каза д’Артанян. — Е, хайде, сядай и яж!

— О, господине, вие ми спасявате живота два пъти! — извика Планше.

Той седна край масата и започна да лапа както в хубавите дни на улица Де Фосоайор.

Д’Артанян продължаваше да се разхожда назад-напред; той обмисляше каква полза може да извлече от Планше в сегашните обстоятелства. През това време Планше се стремеше с най-голямо усърдие да навакса изгубените часове.

Най-после той въздъхна силно и доволно като изгладнял човек, който си е подложил здравата и се готви да си почине малко.

— Е, — каза д’Артанян, който помисли, че е дошло времето да пристъпи към разпита, — да започнем по ред: знаеш ли къде е Атос?

— Не, господине — отговори Планше.

— Да се не види! Знаеш ли къде е Портос?

— Също не.

— Ай да му се не види! А Арамис?

— Съвсем не.

— Тю, дявол да го вземе!

— Но — забеляза Планше лукаво — зная къде е Базен.

— Как! Знаеш де е Базен?

— Да, господине.

— И де е той?

— В Нотр Дам.

— И какво прави в Нотр Дам?

— Той е клисар.

— Базен клисар в Нотр Дам? Сигурен ли си в това?

— Напълно съм сигурен; видях го и говорих с него.

— Той трябва да знае къде е господарят му.

— Без никакво съмнение.

Д’Артанян помисли, после взе мантията и шпагата си и се приготви да излезе.

— Господине — жално рече Планше, — нима ще ме оставите така? Помислете си, едничката ми надежда сте вие!

— Че никой не ще дойде да те търси тук — каза д’Артанян.

— Но ако дойде някой — забеляза благоразумният Планше, — помислете си, за хората от къщата, които не са ме видели да влизам, аз съм крадец.

— Това е вярно — каза д’Артанян. — Е, говориш ли на някакво местно наречие?

— Нещо повече, господине — отвърна Планше, — аз зная езика; говоря фламандски.

— Че де, по дяволите, си го научил?

— В Артоа, където воювах две години. Слушайте: и той изговори нещо неразбираемо.

— Какво значи това?

— Добър ден, господине! Позволете да се осведомя за състоянието на вашето здраве.

— И той нарича това език! — рече д’Артанян. — Но няма значение, чудесно върши работа.

Д’Артанян се приближи до вратата, повика един слуга и му заповяда да каже на хубавата Мадлен да се качи горе.

— Какво правите, господине — извика Планше, — вие искате да доверите тайната ни на една жена!

— Бъди спокоен, тя няма дума да продума!

В тая минута влезе хазяйката. Тя дотича засмяна, защото се надяваше да завари д’Артанян сам; но като видя Планше, отстъпи учудена.

— Мила ми хазяйке — каза д’Артанян, — представям ви господин брат ви, който пристига от Фландрия и когото вземам на служба за няколко дни.

— Брат ми! — рече хазяйката все повече и повече учудена.

— Поздравете се със сестра си, мастер Петер.

— УНкош, гиз!ег!’ — каза Планше.

— Ооейеп йау, Ьгоег!2 — отговори хазяйката учудена.

— Ето каква е работата — рече д’Артанян. — Господинът е ваш брат, когото не познавате може би, но когото аз познавам; той е пристигнал от Амстердам; вие ще го облечете, докато отсъствувам; когато се върна, тоест след един час, ще ми го представите и по ваша препоръка, макар че той не знае нито дума по френски, аз го вземам на служба, тъй като не мога нищо да ви откажа. Разбирате ли?

— Тоест досещам се какво желаете и това ми е достатъчно — каза Мадлен.

— Вие сте безценна жена, хубава хазяйке, и се осланям на вас.

След това д’Артанян намигна на Планше, излезе и тръгна към Нотр Дам.

——

1 Здравейте, сестро!

2 Добър ден, братко!